обходи с поглед всичко: реката, дърветата по бреговете й, кривулиците на долината — всичко наслади погледа й. От прозорците на другите стаи, през които минаваха, изгледът се менеше, ала отвсякъде се виждаше по нещо ново и все тъй хубаво. Стаите бяха с високи тавани, красиво подредени, а мебелировката — подходяща за богатството на господаря и Елизабет, възхитена от добрия му вкус, забеляза, че нямаше нищо пищно, нито прекалено изискано, по-малко блясък и повече истинска елегантност, отколкото в Розингс.
„На всичко това, каза си, можех да бъда господарка! Тия стаи можеха да са мои! Вместо да ги разглеждам като посетителка, можех да им се наслаждавам като собственица и да посрещна тук чичо и леля… Но не, съвзе се тя, това не би могло да стане, чичо и леля щяха да са далеч от мен, щяха да ми забранят да ги каня.“
И това навременно припомняне й помогна да надвие чувството на съжаление.
Копнееше да запита икономката дали наистина собственикът отсъствува, но не набра смелост. Накрая обаче въпроса зададе чичо й и тя се извърна стреснато, когато мисис Ренълдс потвърди, че го няма, но додаде:
— Очакваме го утре, с група приятели.
Как се зарадва Елизабет, че случайно не се бяха забавили с един ден!
Леля й я повика до някаква картина. Като приближи, тя видя, окачен сред други миниатюри над полицата на камината, портретът на мистър Уикъм. Леля и запита усмихнато дали й харесва. Икономката пристъпи нататък и обясни, че това бил синът на управителя при покойния й господар, който му дал образование.
— Сега е във войската — каза тя, — но за съжаление води безпътен живот.
Мисис Гарднър усмихнато погледна племенницата си, ала Елизабет не намери сили да й отвърне.
— А това тук — мисис Ренълдс посочи към друга миниатюра, — това е господарят — приликата е голяма. Рисуван е по същото време с другия — преди осем години.
— Много съм слушала за симпатичния ви господар — обади се мисис Гарднър, загледана в портрета. — Има красиво лице. Но в същност ти, Лизи, ще кажеш прилича ли му, или не.
Като чу това, мисис Ренълдс погледна Елизабет с уважение.
— Нима младата дама се познава с мистър Дарси?
Елизабет поруменя и отвърна:
— Бегло.
— И не намирате ли, че наистина е много хубав?
— Да, много е хубав.
— Не зная по-хубав от него, но горе в галерията ще видите друг портрет, по-хубав и по-голям. Тази бе любимата стая на покойния господар, а миниатюрите си стоят така, както бяха на времето. Много обичаше да ги гледа.
Елизабет разбра защо сред тях е и образът на мистър Уикъм.
Мисис Ренълдс посочи към една рисунка на мис Дарси като осемгодишна.
— А мие Дарси и тя ли е хубава като брат си? — запита мистър Гарднър.
— О, да — прелестна млада дама; а колко е образована! По цял ден свири и пее. В съседната стая има ново пиано, докараха го току-що — подарък от господаря; утре и тя ще дойде с него.
Мистър Гарднър, човек приветлив и ведър, я предразполагаше към разговор с въпроси и възклицания; а мисис Ренълдс, от гордост или от привързаност, с видимо удоволствие разказваше за своя господар и за сестра му.
— Дълго ли престоява господарят ви в Пембърли?
— Не толкова, колкото би ми се искало, сър, но зная, че е готов да прекарва поне половината година тук; а мис Дарси е тука през цялото лято.
„Освен когато е в Рамсгейт“, помисли си Елизабет.
— Ако господарят ви се ожени, ще го виждате повече.
— Да, сър, но кога ли ще стане
Мистър и мисис Гарднър се усмихнаха. А Елизабет, без да ще, каза:
— Голяма похвала е за него, че тъкмо вие мислите така.
— Казвам само истината и онова, което би казал всеки, който го познава — отвърна икономката. Елизабет си помисли, че преувеличава и с нарастващо удивление я чу да допълва: — Не ми е казал пряка дума, а го зная от четиригодишен.
От всичко чуто досега, това бе най-невероятната възхвала и съвсем обратна на собствените й представи. Самата тя беше дълбоко убедена, че не е добродушен. Любопитството й се изостри; щеше н се да научи повече и с благодарност чу чичо й да заявява:
— Малцина са онези, за които могат да се изрекат толкова ласкави думи. Щастлива сте, че имате такъв господар.
— Да, сър, напълно го осъзнавам. Света да бях обиколила, по-добър надали щях да намеря. Забелязала съм, че добродушното дете става добродушен човек; а той беше най-милото, най-щедрото момченце на света.
Елизабет я гледаше с невярващи очи. „Възможно ли е мистър Дарси да е наистина такъв?“ — запита се тя.
— Баща му е бил великолепен човек — обади се мисис Гарднър.
— Да, госпожо, такъв беше и синът му ще прилича на него — също тъй милосърден е към бедните.
Елизабет слушаше, дивеше се, съмняваше се и бе ненаситна за повече. Мисис Ренълдс я интересуваше единствено за това. Тя им обясняваше сюжета на картините, големината на стаите, стойността на мебелите, но напразно. Мистър Гарднър, развеселен от тази прекомерна проява на семейни предразсъдъци, на която отдаваше несдържаните възхвали към господаря, отново върна разговора към него, а тя, докато ги водеше към горния етаж, усърдно се впусна да изброява многобройните му достойнства.
— Няма по-добър земевладелец и по-добър стопанин от него. Не е като тия буйни днешни младежи, които само за себе си мислят. Всички арендатори и всички прислужници го обичат. Някои хора го намират горд, но аз самата не съм забелязала подобно нещо. Според мен то е само защото не бърбори, каквото му дойде, като другите млади мъже.
„В каква дружелюбна светлина го представят думите й“ — каза си Елизабет.
— Това похвално описание не съвпада много с поведението му към нашия нещастен приятел, нали? — прошепна леля й.
— А може и ние да сме били заблудени.
— Не ми се вярва; източникът ни беше достоверен.
От обширното преддверие на горния етаж влязоха в красива всекидневна, наскоро обзаведена с по- елегантни и по-леки мебели; научиха, че стаята е току-що завършена и е пренаредена нарочно за мис Дарси, която при последния си престой в Пембърли много обичала да стои в нея.
— Той наистина е добър брат — обади се Елизабет и пристъпи към един прозорец.
Мисис Ренълдс си представяше радостта на мис Дарси, когато щяла да влезе в стаята.
— Такъв е. Може ли с нещо да зарадва сестра си, изпълнява го начаса. Готов е всичко да направи за нея.
Оставаше им да разгледат само картинната галерия и две-три от господарските спални. В галерията имаше много хубави картини, ала Елизабет не разбираше кой знае колко от изобразително изкуство и тъй като долу вече бе видяла няколко пастела от мис Дарси, сега пак с удоволствие се спря пред нейните рисунки, защото сюжетите им й се струваха по-интересни, а и по разбираеми.
Имаше и много семейни портрети, но те не бяха интересни за външния посетител. Елизабет тръгна да търси единствения образ, чиито черти познаваше. Най-сетне го откри и намери, че приликата с живия мистър Дарси бе поразителна, а усмивката, изписана на лицето, бе същата като оная, с която го бе улавяла да я гледа понякога. Постоя пред картината дълбоко замислена и пак се върна при нея, преди да напуснат галерията. Мисис Ренълдс ги уведоми, че е рисувана приживе на баща му.
В този момент Елизабет изпитваше към оригинала много по-мили чувства, отколкото през цялото им познанство. Възхвалата на мисис Ренълдс не бе за пренебрегване. Та има ли по-убедителна препоръка от възторжените думи на един проницателен прислужник? Тя си представи колко много човешки съдби и
