Гордост и предразсъдъци

миналите си деяния, да иска да се поправи. Не бива да го довеждаме до отчаяние.

След този разговор бурните мисли на Елизабет се поуспокоиха. Споделила бе две от тайните, тежали й близо петнадесет дни, и знаеше, че Джейн е готова с охота да я изслуша всеки път, когато пожелае. Но още нещо витаеше скрито, нещо, което благоразумието я възпираше да каже. Не смееше да разкрие останалата половина от писмото на мистър Дарси, нито да обясни на сестра си колко искрено я ценеше приятелят му. Това никой не биваше да узнава; разбираше, че само едно обяснение между двамата ще й позволи да отхвърли скритото бреме. „А тогава, мислеше си тя, ако невероятното събитие изобщо се случи, ще мога да й кажа само онова, което Бингли ще изрече сам, и то далеч по убедително. Ще имам право да разкрия тайната едва тогава, когато вече няма да е тайна!“

Сега, когато си бе у дома, имаше време да наблюдава сестра си. Джейн не беше щастлива. Все още хранеше нежно чувство към Бингли. Той бе първата й истинска любов и отношението й към него бе пламенно, а възрастта и характерът й го правеха по-дълбоко, отколкото е първата любов; тя така ревностно пазеше спомена си за него, толкова го предпочиташе пред всеки друг мъж, че благоразумието и желанието да не тревожи близките си я караха да се крие, а това можеше да навреди на здравето и на вътрешното й равновесие.

— Е, Лизи — обърна се към нея един ден мисис Бенит, — какво ще кажеш за тази тъжна история на Джейн? Мен ако питаш, аз вече мълча. Заявих го и на сестра си Филипс завчера. Доколкото разбирам, Джейн изобщо не го е видяла в Лондон. Какъв недостоен човек — вече си мисля, че едва ли ще може да го вземе. Май нямало да дойде в Недърфийлд това лято, разпитала съм всички, които знаят нещо.

— Не вярвам изобщо да се върне в Недърфийлд.

— На добър му час! Никому не е притрябвал. Макар че се подигра с дъщеря ми; и ако бях на нейно място, нямаше да му го простя. Единствената ми утеха ще е Джейн да умре от любовна мъка и той тогава да съжали за постъпката си.

Елизабет обаче не бе в състояние да се утеши с подобна надежда, затова замълча.

— Значи, Лизи — продължи след малко майка й, — Колинсови си живеят нашироко, така ли? Да, да, дано не е за кратко. Ами какви храни поднасят? Шарлот е отлична стопанка. Ако е като майка си, сигурно и спестява. Не вярвам да е разточителна в домакинството, а?

— Не, никак.

— Добре си правят сметките, не се и съмнявам. Да, да. За тях знам, че не харчат повече, отколкото получават. Без пари няма да останат. Е, и какво — каква ще им е ползата? И все за Лонгборн приказват, че ще го вземат след смъртта на баща ти. Смятат си го за техен, все едно кога ще го пипнат.

— По този въпрос пред мен не са отваряли и дума.

— Е, сигурно. Такова нещо няма да направят. Но останат ли двамата, за това си приказват. Щом не ги е срам да заграбят имот, на който нямат законно право, толкова по-добре. Аз на тяхно място ще умра от срам да получа имение по реда на наследяването.

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА

Първата седмица от връщането измина неусетно. Започна втората. В края й полкът се изтегляше от Меритън и местните девойки линееха. Безнадеждност тегнеше над всички. Единствено по-големите сестри у Бенитови все още можеха да се хранят, да пият, да спят и да водят нормален живот. Лидия и Кити, чието отчаяние бе неописуемо, неспирно ги укоряваха и не можеха да си обяснят как е възможно собствените им сестри да са толкова коравосърдечни.

— Боже! Какво ще стане с нас сега? Какво да правим! — възклицаваха те горчиво. — Как може да си толкова усмихната, Лизи?

Любещата майка споделяше скръбта им, припомняше си какво бе изживяла самата тя преди двадесет и пет години.

— Ако искате, вярвайте — повтаряше, — два дни и две нощи плаках, когато се изтегли полкът на полковник Милър. Мислех, че сърцето ми ще се пръсне.

— Сигурна съм, че моето ще се пръсне — охкаше Лидия.

— Да можехме да отидем, в Брайтън… — въздишаше мисис Бенит.

— О, да! Да можехме да идем в Брайтън! Но татко не ще и да чуе.

— Малко морски бани ще са ми тъй полезни…

— Леля Филипс смята, че и за мен ще са полезни — додаваше Кити.

Подобни жалби отекваха неспирно в Лонгборн. Елизабет се стараеше да ги слуша с насмешка, но чувството за срам вземаше връх. Наново осъзнаваше колко справедливи са обвиненията на мистър Дарси и бе готова да го оправдае, че се е наложил на своя приятел.

Ала мрачното бъдеще на Лидия скоро се проясни; получи покана от мисис Форстър, съпругата на командира на полка, да я придружи в Брайтън. Тази незаменима приятелка бе жена млада, омъжена неотдавна. Сходни по весел нрав и жизнерадост, те се бяха харесали и от трите месеца, откакто се познаваха два бяха прекарали в неразделна близост.

Възторгът на Лидия след тази вест, любовта й към мисис Форстър, радостта на мисис Бенит и отчаянието на Кити — всичко това не подлежи на описание. Напълно безразлична към страданието на сестра си Лидия се носеше из дома, обзета от неукротимо въодушевление, непрестанно искаше да се радват с нея, кискаше се и приказваше по-неудържимо от всякога, а злощастната Кити седеше в гостната и унило окайваше участта си.

— Не ми е ясно защо мисис Форстър да не покани и мен, щом кани Лидия — пъшкаше тя, — макар да не съм й чак такава приятелка. И аз като нея имам право да ме поканят, дори и повече, защото съм с две години по-голяма.

Напразно Елизабет се опитваше да я вразуми, а Джейн — да я успокои. Що се отнася до Елизабет, за нея тази покана не само не извикваше същото радостно вълнение като у майка й и Лидия — тя я смяташе направо пагубна за всяка останка от здрав разум у Лидия и макар да съзнаваше, че разберат ли, ще я намразят, принуди се скритом да посъветва баща си да я спре. Описа му непристойното досегашно поведение на Лидия, злините, които може да причини приятелството й с жена като мисис Форстър, и вероятността да се прояви още по-безсрамно с тази другарка в Брайтън, където изкушенията ще са още по-многобройни, отколкото са у дома. Той я изслуша внимателно, а сетне каза:

— Лидия няма да миряса, докато не се посрами на някое обществено място, а къде другаде ще го стори по-евтино и по-скрито от близките си, отколкото там?

— О, ако знаеш какви беди ще се струпат върху всички нас, когато се разчуят несдържаните й, срамни прояви! — възкликна Елизабет. — В същност те вече се струпаха. Ако ги знаеш, нямаше да разсъждаваш така.

— Вече се струпаха? — повтори мистър Бенит. — Как, нима е отпъдила някой твой обожател? Бедничката Лизи! Не се отчайвай. Такива превзети господа не заслужават да скърбиш за тях. Хайде, изброй имената на тия жалки мъже, които са се възмутили от нашата лекомислена Лидия.

— Не ме разбра. Нищо подобно не ме е огорчило. Аз ти говоря не за определени, а за по-общи беди. Нашето достойнство, доброто ни име в обществото, това ще пострада от неудържимото непостоянство, от тази самоувереност и липсата на задръжки у Лидия. Не ми се сърди — ще говоря направо. Ако ти, мили татко, не се постараеш да смириш неукротимия й дух и ако не я накараш да проумее, че цял живот не може да се тича по мъже, тя скоро ще е непоправима. Навиците й ще се утвърдят и на шестнайсет години ще се превърне в такава любовчийка, че ще направи всички ни за смях. И то любовчийка от най-долните и най- злокачествените; защото единствените й достойнства ще са нейната младост и хубавката й външност; толкова е невежа и празноглава, че не ще може да се предпази от всеобщото презрение, което ще й навлече тази ненаситна жажда да се хареса на всяка цена. Същото грози и Кити. Тя тича по петите на Лидия. Суетна, невежа, мързелива и без задръжки! О! Мили татко, възможно ли е тях да ги порицават и презират навсякъде, където се покажат, а този срам да не падне и върху мен?

Мистър Бенит видя, че е разтревожена, и като взе нежно ръката й, отговори така:

— Не се тревожи, мила моя. Всеки, който е опознал теб и Джейн, ви уважава и цени; нищо няма да загубите само защото имате две — в същност не две, а три много глупави сестри. Бял ден няма да видим в Лонгборн, ако Лидия не замине за Брайтън. Нека върви. Полковник Форстър е улегнал човек, няма да я