Гордост и предразсъдъци

Харингтън, добре, но Хариет била болна, затова Пен дойде сама; и тогава, какво мислите? Взехме, че облякохме Чембърлейн в женски дрехи, уж, че е жена — представяте ли си! Никой не знаеше, само Кол и мисис Форстър, и Кити, и аз, и леля, защото й поискахме рокля; нямате представа колко стана хубав! Като дойдоха Дени и Уикъм, и Прат, и още неколцина, не го познаха. Боже, как съм се смяла! И мисис Форстър, и тя. Направо щях да се пукна от смях. Това усъмни мъжете, а после разбраха.

Ето, с подобни разкази за веселби и шеги Лидия с помощта на Кити се мъчеше да развлича спътничките си чак до Лонгборн. Колкото да не искаше да ги слуша, Елизабет, без да ще, твърде често дочуваше името на Уикъм.

В къщи ги посрещнаха с радост. Мисис Бенит се успокои, като видя, че Джейн е все тъй хубава; а по време на вечерята мистър Бенит на няколко пъти повтори:

— Радвам се, че се прибра, Лизи.

Край трапезата бяха насядали много гости, защото почти всички Лукасови бяха пристигнали да посрещнат Марая и да научат новините; разговаряха за какво ли не: през масата лейди Лукас разпитваше Марая за стопанството и домашните птици на по-голямата й дъщеря; мисис Бенит се разкъсваше на две, защото, от една страна, разпитваше Джейн, която седеше по-нататък от нея, за новата мода, а сетне преразказваше чутото на по-малките Лукасови дъщери; а Лидия, чийто глас заглушаваше всички останали, разправяше колко весело прекарали сутринта на всеки, който бе готов да я чуе.

— О, Мери — възкликна тя, — жалко, че не дойде с нас, много весело беше! Докато пътувахме нататък, дръпнах всички пердета, уж, че каретата е празна и въобще нямаше да ги отворя, но на Кити й прилоша; а пък като стигнахме в страноприемницата, направихме нещо много изискано — поканихме ги и трите на студен обяд и ако и ти беше дошла, и теб щяхме да поканим. После пък на връщане какво беше! Мислех, че няма да се поберем в каретата. Щях да се пукна от смях. После по пътя пак беше много весело! Тъй силно приказвахме и така се кискахме, че сигурно са ни чували на десет мили!

На това Мери отвърна с най-сериозен тон:

— И през ум не ми е минало, скъпа сестро, да подценявам подобни развлечения. Те несъмнено забавляват повечето жени. Но да си призная, мен не ме привличат. Предпочитам някоя книга.

Но Лидия не я и чу. Рядко изслушваше някого, а Мери — никога.

Следобед Лидия се опита да увещае сестрите си да се разходят до Меритън и да видят какво става там; но Елизабет твърдо отказа. Не желаеше да се приказва, че Бенитъновите дъщери не издържат я половин ден в къщи, а веднага хукват подир офицерите. Имаше и друга причина да откаже. Ужасяваше се от една среща с Уикъм и беше решила да го избягва, докогато може. Нейното облекчение от заминаването на полка бе неописуемо. Щяха да се изтеглят след две седмици, а отидеха ли си, надяваше се никога вече да не го чуе.

Скоро след като се прибраха, Елизабет разбра, че идеята за летуване в Брайтън, за която Лидия й бе загатнала в странноприемницата, е непрестанна тема на разговор между родителите й. Веднага й стана ясно, че баща й и не помисля да се съгласи; но в същото време отговорите му звучаха тъй уклончива и неясно, щото майка й, макар понякога да се обезсърчаваше, все още хранеше надежда да го склони.

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТА

Елизабет вече изгаряше от нетърпение да разкаже на Джейн какво се бе случило и тъй като реши да премълчи онова, което засягаше сестра й, и след като я подготви да очаква голяма изненада, на другата сутрин й предаде в общи черти разговора си с мистър Дарси.

Удивлението на Джейн скоро отстъпи пред силната сестринска обич, в чиято светлина любовта му към Елизабет изглеждаше напълно естествена; изненадата бе изместена от други чувства. Изпълни я състрадание към мистър Дарси, който не бе съумял да изрази любовта си така, че да приласкае Елизабет, а още повече се разтревожи, като си представи колко дълбоко го е огорчил нейният отказ.

— Не е трябвало да е чак толкова уверен в успеха си — каза тя — или поне не биваше да го показва, но представи си само колко по-силно се е разочаровал.

— Искрено го съжалявам — отвърна Елизабет, — ала него го владеят и други чувства, а те бърже ще го накарат да ме забрави. Нали не ме кориш, че му отказах?

— Да те укорявам? О, не!

— Но смяташ, че прекалено разпалено съм защитила Уикъм, така ли?

— Не — мисля, че си казала само истината.

— След малко, когато чуеш какво стана на другата сутрин, ще видиш, че не е точно така.

И започна да й разправя за писмото, като преповтори всичко относно Уикъм. Какъв удар за бедната Джейн, която реши, че у всички хора по света едва ли се крие толкова злодейство, колкото бе сбрано в този единствен човек! Дори отмъщението на Дарси, което прецени като напълно справедливо, не успя да уталожи ужаса от разкритието. Опита се да го обясни с недоразумение, мъчеше се да оневини единия, без с това да стоварва вината върху другия.

— Не, не, напразно — спря я Елизабет. — Не можеш да оправдаеш и двамата. Ти реши кого предпочиташ, но избери един от тях. Добродетелите им стигат само за един; един е добродетелният; и напоследък преливат на едната страна. Аз за себе си съм склонна да вярвам, че добродетелният е мистър Дарси, а ти преценявай за себе си.

Мина време, докато Джейн набере сили да се усмихне.

— Дълбоко съм потресена — възкликна тя. — Възможно ли е Уикъм да е толкова лош? Невероятно! Бедният мистър Дарси! О, Лизи, представяш ли си какво е изживял? Какво разочарование! На всичко отгоре и твоето презрение! И принудата да разкрие всичко онова за сестра си! Ужасна история. Сигурно и ти чувствуваш същото като мен.

— О, не! И съжалението, и съчувствието ми избледняха, като те виждам толкова разстроена. Ти тъй всецяло ще му отдадеш справедливото оправдание, че аз с всеки миг се усещам по-спокойна и по- безразлична. Щедростта ти ме прави скъперница и ако продължиш да го окайваш, сърцето ми ще олекне като перце.

— Бедният Уикъм; лицето му излъчва доброта! Държи се толкова сърдечно и дружелюбно.

— Има нещо сбъркано във възпитанието на тези двама души. Единият е взел всичката доброта, а другият — само доброто изражение.

— За разлика от теб никога не съм смятала, че мистър Дарси е напълно лишен от добро изражение.

— А пък аз се мислех за много умна, че го ненавиждам без причина. Подобна неприязън е като шпора за ума, дава простор на остроумието. Можеш да пускаш хапливи остроти и да си несправедлив; ала не е възможно само да се присмиваш на един мъж и да не се препънеш в собственото си остроумие.

— Кажи ми, Лизи, първия път, когато прочете писмото, не виждаше ли нещата другояче?

— Разбира се. Много се притесних. Притесних се и се усетих дълбоко нещастна. А нямаше с кого да споделя, нямаше я Джейн, за да ме увери, че не съм била чак толкова слаба, суетна и глупава, колкото си знаех, че съм била! О, как ми липсваше!

— Яд ме е, че тъй разпалено си обвинявала мистър Дарси заради Уикъм, защото сега виждам — той не го е заслужил.

— Разбира се. Незаслужено обидните ми думи са естествена последица от предразсъдъците, които сама подхранвах. Има нещо, за което желая да ме посъветваш. Как мислиш — трябва ли, или не бива да разкрия пред нашите познати същността на Уикъм?

Джейн помълча, а сетне отвърна:

— Не е нужно да го излагаш. Ти как смяташ?

— Същото. Мистър Дарси не ме е упълномощил да разгласявам думите му. Обратното — моли ме всичко относно сестра му да запазя в тайна; а като премълча това, как ще ги убедя да оправдаят другите му постъпки? Всеобщата неприязън към мистър Дарси е дълбоко вкоренена — кой ще склони да го види в по- добра светлина? Не е по силите ми. Уикъм заминава; на всички ще им е безразлично какъв е в същност. По- късно може и да разберат, тогава ние ще им се присмиваме, че късно научават. Засега ще мълча.

— Права си. Публичното разобличение може завинаги да го погуби. Възможно е сега да се разкайва за