— Вярно ли е, мис Елайза, че полкът се бил изтеглил от Меритън? Представям си каква голяма загуба е това за
В присъствието на Дарси не посмя да спомене Уикъм; но за Елизабет бе ясно, че тъкмо него имаше пред вид; за миг разнообразните спомени, свързани с Уикъм, я притесниха; ала се овладя, за да отблъсне нападението, и отвърна с привидно безразличие. Докато отговаряше, забеляза с крайчеца на окото как Дарси, почервенял, я гледа разтревожено, а сестра му седеше смутена и свела поглед. Ако знаеше каква болка нанася на любимата си приятелка, мис Бингли непременно щеше да се въздържи от този намек; ала тя искаше да злепостави Елизабет, да напомни за мъжа, по който я смяташе увлечена, да я накара да издаде чувствата си и да се изложи пред Дарси, а и да му изтъкне лекомисленото и разпуснато поведение на близките й спрямо военните. За бягството, замисляно от мис Дарси, изобщо не подозираше. За това не знаеше никой чужд освен Елизабет; а братът се боеше най-вече да не разберат сестрите на Бингли поради същата онази причина, която Елизабет отдавна предполагаше, а именно — че след време можеха да се сродят с Дорджиана. Очевидно в ума му се въртеше подобен план; и макар не това да бе породило желанието му да го раздели от Джейн, то вероятно допринасяше към грижите за добруването на приятеля му.
Сдържаното поведение на Елизабет го успокои; а понеже и мис Бингли, ядосана и разочарована, не посмя да спомене Уикъм, Джорджиана и тя се посъвзе, но повече не се обади. Брат й, към когото не смееше да погледне, очевидно в момента не я свързваше с Уикъм и обстоятелството, което трябваше да го настрои срещу Елизабет, го привлече към нея от чувство за благодарност.
Гостенките си тръгнаха скоро след този разговор; и щом мистър Дарси излезе да ги изпрати до каретата, мис Бингли започна да одумва Елизабет, държането, облеклото й. Ала Джорджиана не пожела да я подкрепи. Доброто мнение на брат й бе достатъчно, за да му вярва; знаеше, че преценката му е безпогрешна, а думите, с които й беше говорил за Елизабет, бяха уверили Джорджиана, че тя е мила и приятна личност. Когато Дарси се върна в салона, мис Бингли не се въздържа и повтори нещо от онова, което току-що бе изрекла пред сестра му.
— А, мистър Дарси, тази сутрин Елайза Бенит изглеждаше много зле — възкликна тя; — колко се е изменила от зимата насам. Почерняла, загрубяла! Луиза и аз я намираме просто неузнаваема.
Думите й раздразниха Дарси, но той се сдържа и отвърна, че само е помургавяла — естествена последица от всяко лятно пътешествие.
— Да си призная — отвърна тя, — никога не съм я намирала хубава. Лицето й е много слабо; кожата й няма блясък; а чертите й не са красиви. Носът й е безличен. Зъбите й не са лоши, но не са и нищо особено; що се отнася до очите й, които някои намираха за изразителни, те никога не са ми харесвали. Погледът й е остър, пронизващ и ми е неприятен; цялото й същество излъчва някаква самонадеяност, направо непоносима.
Като знаеше, че Дарси харесва Елизабет, мис Бингли не бе избрала най-сполучливия начин да се самоизтъкне; ала гневът кара човек да оглупее; а тя видя, че най-сетне е успяла да го жегне, и се зарадва. Той упорито мълчеше; решена да го накара да заговори, тя продължи:
— Спомням си, като се запознахме с нея в Хъртфордшър, колко се изненадахме, че я смятат за красавица, и не мога да забравя думите ви, като си тръгнаха след една вечеря в Недърфийлд: „Кой, тя да е красива! Все едно да кажем, че майка й е учена жена!“ Но после започнахте да я харесвате, а по едно време дори я намирахте за хубава.
— Да! — отвърна Дарси, който повече не можеше да се въздържа. — То беше в началото на познанството ни; от месеци насам я смятам за една от най-красивите жени, които познавам.
После стана, излезе и остави мис Бингли да се радва, че го е насилила да изрече нещо, което нарани единствено нея.
На връщане мисис Гарднър и Елизабет обсъдиха всичко, което се случи там, освен онова, което най- много вълнуваше и двете. Приказваха за поведението и външността на всички присъствуващи, но не споменаха единственото лице, което ги интересуваше. Разговаряха за сестра му, за приятелите му, за дома му, за плодовете, за всичко освен за него; а в същност Елизабет копнееше да чуе харесал ли се е на мисис Гарднър, а мисис Гарднър щеше да се зарадва, ако племенницата й бе отворила дума за това.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА
Като пристигнаха в Ламбтън, Елизабет се разочарова, че не я очаква писмо от Джейн; разочарованието се задълбочаваше с всяка следваща сутрин; едва на третата недоволството й секна и тя се отсърди на сестра си, защото получи наведнъж две писма, а от едното личеше, че първо е било пратено другаде. Елизабет не се изненада — Джейн бе написала адреса погрешно.
Писмата пристигнаха, когато излизаха на разходка; близките й тръгнаха и я оставиха да ги чете на спокойствие. Първо реши да отвори онова, което бе със сбъркан адрес; писано беше преди пет дни. Отначало Джейн разказваше подробно къде са ходили и кого са видели и съобщаваше всички незначителни местни новини; ала втората половина, писана на другия ден, и то с видимо вълнение, известяваше по- съществени неща. Ето какво:
„След като написах горното, мила Лизи, случи се нещо много неочаквано и много сериозно; но не се плаши, уверявам те — всички сме добре. Онова, което имам да ти съобщя, се отнася до бедната Лидия. В дванайсет през нощта, тъкмо си бяхме легнали, донесоха бързо писмо от полковник Форстър, с което ни известяваше, че Лидия тайно заминала за Шотландия с един от неговите офицери; да ти кажа направо, с Уикъм!
Представяш си изненадата ни. Кити обаче не се учуди чак толкова. Много, много съжалявам. Каква неподходяща връзка и за двете страни! Но на мен ми се ще да се надявам и да вярвам, че той не е онова, за което го мислим. Зная, че е лекомислен и неблагоразумен, но тази му стъпка (да се радваме за станалото) разкрива непокварено сърце. Във всички случаи изборът му не издава корист, защото сигурно знае, че баща ни не е в състояние да й даде нищо. Бедната ни майка е дълбоко разстроена. Баща ни го понася по-леко. Колко съм доволна, че не им разказахме лошите слухове за него, а и ние самите ще трябва да ги забравим. Заминали са в събота през нощта, към дванайсет, но открили, че ги няма едва вчера сутринта в осем. Писмото е изпратено незабавно. Лизи, мила, минали са само на десет мили от дома. Полковник Форстър намеква, че скоро щял да дойде тук. Лидия оставила няколко реда до жена му, с които й съобщавала за намеренията си. Трябва да свършвам, защото не бива да оставям бедната мама сама. Страхувам се, че трудно ще разчетеш написаното, но и аз самата не помня какво съм надраскала.“
Без да губи време и да се замисля над прочетеното и без да осъзнава какво точно чувствува, щом свърши с това писмо, Елизабет грабна второто, отвори го нетърпеливо и прочете следното; писано беше на другия ден след първото.
„До това време, мила ми сестро, сигурно си получила набързо написаното ми писмо; дано сегашното да прозвучи по-ясно, защото, макар сега да имам време, главата ми е тъй размътена, че може и нищо да не разбереш. Миличка Лизи, наистина не зная какво ще ти напиша, ала новините са лоши и трябва да ти ги съобщя. Колкото и да е неблагоразумен един брак между Лидия и мистър Уикъм, сега с напрежение чакаме да се уверим, че е сключен, защото имаме основания да се страхуваме, че те не са заминали за Шотландия. Полковник Форстър беше тук вчера — тръгнал от Брайтън оня ден, скоро след като изпратил бързото писмо. Макар от писмото на Лидия до мисис Форстър да се разбирало, че отиват в Гретна Грийн8, Дени се изпуснал да каже нещо в смисъл, че У. изобщо не е възнамерявал да ходи нататък, нито пък да се жени за Лидия, а полковник Форстър, на когото разказали това, незабавно потеглил от Брайтън с намерение да ги настигне. Проследил ги до Клапъм и там загубил дирята; защото, като стигнали Клапъм, наели друг екипаж и освободили каретата която ги довела до Епсъм. Единственото, което знаем след това, е, че са ги видели да продължават по пътя за Лондон. Чудя се какво да мисля. След като направил всички възможни проучвания в тази част на Лондон, полковник Ф. се върнал в Хъртфордшър, като разпитвал по всички крайпътни станции, както и по всички странноприемници в Барнит и Хатфийлд, но безуспешно — никой не бил виждал да минават такива хора. Разтревожен, той се появи в Лонгборн и ни разправи опасенията си, което му прави чест. Искрено се притеснявам за него и за мисис Форстър, но никой не ги вини. Отчаянието ни, мила Лизи, е голямо. Татко и мама са убедени в най-лошото, но аз нямам чак такова мнение за него. Много обстоятелства могат да ги накарат да се оженят тайно в Лондон и да
