Гордост и предразсъдъци

подобни съждения. Мистър Дарси отвърна натъртено и дръзко:

— Мис Елизабет Бенит.

— Мис Елизабет Бенит! — ахна мис Бингли. — Безкрайно съм учудена. Откога я харесвате толкова? И мога ли да зная кога ще дойде ред да ви честитя?

— Точно такъв въпрос очаквах да ми зададете. Жените имат крилато въображение; то мигновено подхвръква от харесването към любовта и от любовта — към брака! Знаех си, че ще ми поднесете поздравления.

— Ами да, щом е толкова сериозно, за мен въпросът е вече уреден. Ще си имате очарователна тъща и тя естествено няма да се отделя от вас в Пембърли.

Тя продължи да сипе язвителни остроумия, докато той я слушаше с пълно безразличие, и тъй като хладнокръвното му изражение я увери, че в същност не му е неприятно да слуша одумки, мис Бингли даде воля на своята бъбривост.

ГЛАВА СЕДМА

Имуществото на мистър Бенит се състоеше почти изцяло от имот с две хиляди лири годишен доход, който, за беда на дъщерите му, поради липса на мъжки наследник щеше да премине след смъртта му по реда на онаследяването на един далечен сродник; а състоянието на майка им, макар и достатъчно за общественото й положение, не стигаше, за да живеят охолно. Бащата на мисис Бенит, на времето адвокат в Меритън, й бе оставил четири хиляди лири.

Тя имаше сестра, омъжена за мистър Филипс, някога служител при баща им, който бе поел неговата кантора, и един брат, който живееше в Лондон и се занимаваше с почтена търговия.

Селото Лонгборн беше само на миля от Меритън; къса и приятна разходка за младите момичета, които се изкушаваха да прескачат дотам три-четири пъти в седмицата, за да навестят леля си, а и магазинчето за галантерия срещу нейния дом. Двете по-малки — Катрин и Лидия, бяха особено ревностни в това; бяха по- лекомислени от сестрите си и като нямаха какво друго да правят, разходката до Меритън запълваше сутрините и им даваше теми за вечерните разговори — колкото еднообразен да бе животът в тяхната околия, все научаваха по нещичко от своята леля. А през последните дни преливаха от новини и от радост — наблизо се бе разположил един доброволчески полк2; войската щеше да остане през цялата зима, с главна квартира — Меритън.

Сега вече посещенията при мисис Филипс им носеха извънредно интересни сведения. Всеки нов ден обогатяваше познанията им за имената на офицерите и техните приятели. Не мина много, научиха ги къде живеят, накрая се запознаха и със самите офицери. Мистър Филипс се бе представил на всички до един и това се превърна за племенничките му в неизчерпаем извор на радост. Приказваха единствено и само за офицерите; тъй богатството на мистър Бингли, чието споменаване само бе достатъчно да извика оживление у майка им, в техните очи не струваше нищо, сравнено с ослепителната униформа на един лейтенант.

Една сутрин, като послуша безкрайните им възклицания на тази тема, мистър Бенит се обади с равен глас:

— Доколкото разбирам от развълнуваните ви приказки, вие май сте двете най-глупави девойки в графството. Подозирах го от известно време, а сега вече напълно се уверих.

Катрин се смути и замълча; обаче Лидия невъзмутимо продължи да изразява възторга си от капитан Картър и надеждата да го срещне в същия този ден, защото на другата сутрин заминавал за Лондон.

— Учудвате ме, скъпи — обади се мисис Бенит, — как тъй лесно решавате, че собствените ви деца били глупачки. Аз може и да си мисля лоши работи за нечии чужди деца, но никога за моите.

— Човек не бива да си затваря очите, когато децата му са глупави.

— Е, да, но в случая всичките до едно са много умни!

— Ще ми се да се лаская, че единствено по това не сме единодушни. Въобразявах си, че разбиранията ни съвпадат във всяко отношение, но сега, за разлика от вас, аз намирам двете ни най-малки дъщери за извънредно глупави.

— Но, мистър Бенит, драги, защо очаквате едни невръстни девойки да се разумни като баща си и майка си? Станат ли на нашите години, ще се сещат за офицерите толкова, колкото се сещаме и ние. Спомням си времето, когато аз самата изпадах във възторг от червените мундири — дори и днес сърцето ми потрепва; и ако някой приятен млад полковник с годишен доход от пет-шест хиляди поиска мое момиче, няма да кажа не; онази вечер у сър Уилям полковник Форстър беше чудесен в парадните си дрехи.

— Ах, мамо — провикна се Лидия, — знаеш ли, леля казва, че полковник Форстър и капитан Картър не ходели вече тъй често у мис Уотсън; напоследък ги виждала все в библиотеката на Кларк!

Мисис Бенит не успя да отвърне, защото в този миг кочияшът донесе писмо за мис Бенит; изпращаха го от Недърфийлд и прислужникът чакал за отговор. Очите на мисис Бенит блеснаха радостно и докато дъщеря й четеше, тя подвикваше нетърпеливо:

— Е, Джейн, кажи — от кого е? За какво е? Какво ти пише той? Хайде, Джейн, чети по-бърже и ни кажи; чети по-бърже, миличка!

— От мис Бингли е — отвърна Джейн, а сетне прочете:

„Скъпа приятелко,

Бъдете състрадателна, елате да вечеряте с Луиза и с мен, иначе ще се смразим до края на живота си, защото целодневният tete-a-tete между две жени непременно завършва с разпра. Тръгнете веднага щом ми получите писмото. Брат ми и нашият гостенин ще вечерят с офицерите. Искрено Ваша

Каролайн Бингли“

— С офицерите, значи! — възкликна Лидия. — А леля защо не ни каза това?

— Няма да вечерят в къщи — въздъхна мисис Бенит. — Жалко!

— Мога ли да отида с каретата? — запита Джейн.

— Не, мила, най-добре да отидеш на кон, защото сигурно ще завали, и тогава ще останеш да пренощуваш.

— Идеята не е лоша — намеси се Елизабет, — ако сте сигурна, че няма да я върнат с тяхната карета.

— А, не! Господата ще вземат файтона на мистър Бингли за Меритън; а Хърстови нямат други коне за тяхната карета.

— Предпочитам да отида с каретата.

— Е, не може, миличка, конете ще трябват на баща ти. Ще ви трябват във фермата, нали, мистър Бенит?

— Трябват ми за там много по-често, отколкото ми ги давате.

— Но ако днеска ги вземете за полето, тогава идеята на майка ми ще се осъществи — усмихна се Елизабет.

Накрая тя изтръгна от баща си уверение, че конете са заети. Тъй Джейн се принуди да отиде на кон, а майка й я съпроводи до вратата с порой радостни уверения, че непременно щяло да вали. Надеждите й се оправдаха; Джейн не бе изминала и половината път, когато заваля проливно. Сестрите й я окайваха, но майка й беше доволна. Дъждът не спря до вечерта; Джейн в никакъв случай не би могла да се прибере.

— Каква чудесна идея ми хрумна! — не спираше да възклицава мисис Бенит, сякаш дъждът бе завалял единствено благодарение на нея. Но чак до другата сутрин тя бе в неведение за прекрасните последствия от нейното хрумване. Тъкмо привършваха закуската, един прислужник от Недърфийлд донесе следната бележка за Елизабет:

„Мила Лизи,

Тази сутрин се събудих болна — предполагам от това, че вчера се измокрих до кости. Любезните ми приятелки не дават и да се издума да се прибера, докато не оздравея. Настояват тъй също да повикат