хиляди двеста и тридесет долара, които бях получил от него, а той отговори, че няма да се изхрани, ако купува и продава на една и съща цена. — Три хиляди и четиристотин — предложих аз. — Тоест, искам да кажа три хиляди четиристотин и петдесет. — Той даже не си обърна главата.
Ако веднага не кажех някаква сума, каквато и да е, това щеше да бъде краят.
Затичах се.
— Ексар, стига сме се дърпали за носовете, моят и без това е достатъчно дълъг. Назовете сумата. Каквато и да е, щея платя.
Това подейства.
— Наистина ли? И няма да ме излъжете?
— Как бих могъл да ви излъжа?! За мен няма друг изход.
— Става. Ще ви помогна да се измъкнете и на мен ще ми е по-лесно — няма да се мъкна до клиента си. Но как да направим така, че всички да са доволни — и вие да не сте засегнат и аз да не остана с празни ръце? Нека тогава бъде точно осем хиляди.
Осем хиляди — това беше почти всичко, което имах в банката. Той знаеше точно колко имам по сметка — до последната вноска.
Знаеше също и мислите ми.
— Ако си решил да имаш работа с някой човек — говореше той между пристъпите на кашлицата, — трябва да направиш някои справки за него. Имате осем хиляди и малко отгоре. Това не е толкова много за спасяването на собствената ви шия.
Избухнах.
— Не е толкова много? Е, тогава ще разговарям по друг начин с теб, филантроп нещастен, благодетел проклет! Нищо няма да ти отстъпя! Или съвсем малко! Но нито един цент няма да ти дам — нито за Земята, нито за нещо друго.
Един полицай се приближи да види защо съм се разкрещял и ни помоли да се умирим, преди да е отминал.
„Помощ! Полиция! Пришълците ни нападат!“ — едва не изревах аз. В какво ли щеше да се превърне улицата, на която стояхме, и нямаше ли тогава да убедя Ексар да се откаже от разписката?
— Да предположим, че вашият клиент завладее Земята, размахвайки разписката ми — тогава ще ме обесят на първия попаднал им клон. Но аз имам само един живот и този живот е покупко-продажбата. А не мога да купувам и продавам без капитал. Отнемете ми капитала и ще ми е все едно кой ще владее Земята и кой не.
— Кого, дявол да ви вземе, се опитвате да излъжете? — попита той.
— Никого не се опитвам да излъжа. Честна дума, така е. Отнемете ми капитала и ще ми е все едно дали съм жив или мъртъв.
Това беше последната капка лъжа, която препълни чашата. Повярвайте ми, когато чуруликах тези трели, в очите ми се бяха появили съвсем истински сълзи. Колко ми трябват, бил искал да знае — петстотин долара? Отговорих, че и един ден не бих могъл да издържа без седем пъти по-голяма сума. Той се поинтересува дали наистина искам да откупя тази проклета планета или днес имам рожден ден и очаквам от него подарък?
— Не ми трябват вашите подаръци — казах аз. — Подарете ги на дебелаците. Заслужават да постоят на диета.
Продължихме да вървим. Спорехме до прегракване, кълняхме се в какво ли не, препирахме се и се пазаряхме, разделяхме се и се събирахме. Беше съвсем неясно кой все пак ще отстъпи пръв.
Но никой не отстъпваше. Държахме се здраво, докато не стигнахме до сума, на която и аз разчитах — малко по-голяма, но се спряхме на нея.
Шест хиляди сто и петдесет долара.
Тази сума с лихвите изкупуваше даденото ми от Ексар. Но не можах повече да сваля. Знаете ли, можеше да бъде и по-лошо. И все пак едва не се стигна до разтуряне на сделката, когато стана дума за начина на разплащане.
— Банката ви е близко. Ще стигнем преди затварянето.
— Искате да ме докарате до инфаркт ли? Чекът ми е със златно покритие.
В крайна сметка го убедих да приеме чек. Дадох му чека, а той ми подаде разписките, всичките до една. Всичките подписани от мен разписки. След това си взе малкия куфар и се отдалечи.
Той тръгна надолу по Бродуей, без дори да се сбогува. За Ексар съществуваше само бизнесът и нищо друго. Дори не се обърна.
Само бизнесът. На другата сутрин разбрах, че е успял да стигне до банката преди затварянето и да се увери в платежоспособността ми. Как ви се струва това? Дадоха ме на късо по всички линии — бях се лишил от шест хиляди сто и петдесет долара. И то заради някакъв разговор с един непознат.
Рикардо ме нарече Фауст. Излязох от банката, удряйки се с юмруци по главата, обадих се по телефона и на Морис Барлап, за да ги поканя на закуска. Отидохме в луксозен ресторант, избран от Рикардо, и там им разказах всичко.
— Ти си Фауст — каза той.
— Какво Фауст? — попитах аз. — Кой Фауст? Какъв Фауст?
Ясно е, че му се наложи да ми разкаже за Фауст. Само че аз съм бил нов тип Фауст — американски Фауст от двадесети век. Допреди мен фаустовците са искали да знаят всичко, а аз съм искал да имам всичко.
— Но не получих нищо — вметнах аз. — Излъгаха ме. Излъгаха ме с шест хиляди сто и петдесет долара.
Рикардо се разсмя и се облегна в креслото си.
— Хората загиват заради метала — промърмори той. — Хората загиват заради метала.
— Какво?
— Цитат, Барни. От операта „Фауст“ на Гуно. И според мен е подходящ цитат. Хората загиват заради метала.
Погледнах Морис Барлап, но никой никога не може да каже какво мисли той. Облечен в скъп костюм от туид, той ме гледаше с вглъбен и замислен поглед, поради което в момента приличаше на професор много повече от Рикардо. Рикардо, знаете, е прекалено конте.
На ума и находчивостта им можеше да завиди всеки. Поради тази причина едва не си заложих душата, но все пак ги доведох в този ресторант. Въпреки че Ексар почти ме разори.
— Морис, кажи ми истината! Разбираш ли го?
— Какво има за разбиране, Барни? Цитатът за гибелта заради златото? Може би това е отговорът, а?
Сега погледнах Рикардо. Той приключваше италианския крем със сметана. Кремът струваше точно два долара.
— Да допуснем, че е пришълец — каза Морис Барлап. — Да допуснем, че се е появил някъде от Космоса. Прекрасно. Питам се, за какво са му на пришълеца американски долари? Интересно е между другото какъв им е курсът при тях?
— Искаш да кажеш, че му се е налагало да купува нещо тук, на Земята?
— Точно така. Но какви покупки? В това е въпросът. Какво би могло да му потрябва на Земята?
Рикардо свърши с крема и избърса устните си със салфетката.
— Мисля, че сте прав, Морис — каза той и отново привлече вниманието ми. — Можем да предположим, че цивилизацията им значително превъзхожда нашата. Те смятат, че ни е още рано да знаем за тях. И искат да превърнат примитивната малка Земя в своеобразен резерват, в който входът е забранен и тази забрана се осмеляват да нарушават само престъпниците.
— Откъде в такова високоорганизирано общество ще се появяват престъпници?
— Законите пораждат престъпниците, Барни, така, както кокошката снася яйца. Цивилизацията е безсилна срещу тях. Сега започвам да разбирам какъв е този Ексар. Безпринципен авантюрист, космически скитник, нещо подобно на главорезите, които са браздили южните морета преди сто и повече години. Да си представим, че пътнически параход се натъкне на коралов риф и някакъв мръсен гад от Бостън излезе на брега и заживее сред примитивните и прости диваци. Надявам се, разбирате какво ще стане след това.
