остане нито цент.
Той беше от същото тесто, от което бях и аз — търгаш до мозъка на костите си.
— Да се разберем за три хиляди — не отстъпвах аз. — Нима три хиляди са много? Още някакви си петстотин долара! Помислете какво получавате за това! Земята — цялата планета, и риболова, и полезните изкопаеми, и съкровищата, а освен това и всичките богатства на Луната. Става ли?
— Не мога. Просто не мога. Бих искал, но не мога. — Той поклати глава, като че ли искаше да се избави от тиковете и гърчовете си. — Да се разберем така. Давам ви две хиляди и шестстотин. За това ми отстъпвате Земята, а на Луната само съкровищата. Оставям ви полезните изкопаеми. Ще мина и без тях.
— Нека бъдат две хиляди и осемстотин и вземете полезните изкопаеми. Сигурен съм, че ще ви потрябват. Взимайте и владейте. Още двеста долара и всичко ще е ваше.
— Не мога да притежавам всичко. Има неща, които не са ми по джоба. Какво ще кажете за две хиляди шестстотин и петдесет без правата върху полезните изкопаеми и съкровищата?
Работите потръгнаха. Чувствах го.
— Ето последната ми дума — казах аз. — Не мога да си губя за това целия ден. Предлагам ви две хиляди седемстотин и петдесет и нито цент по-малко. За това ви давам Земята и правото да търсите съкровища на Луната. Избирайте което искате.
— Добре — каза той. — По дяволите, съгласен съм.
— Две хиляди седемстотин и петдесет за Земята и съкровищата?
— Не, точно две хиляди и седемстотин и никакви права на Луната. Да забравим за нея. Точно две хиляди и седемстотин и получавам Земята.
— Става — възкликнах аз и си стиснахме ръцете. Спряхме се на тази цена.
След това го прегърнах през раменете — струва ли си да обръщам внимание на мръсотията му, щом този тип ми снесе две хиляди и седемстотин долара — и се отправихме отново към аптеката.
— Необходима ми е разписка — напомни той.
— Отлично — отвърнах. — Ще ви напиша същото — продавам всичко, което владея или имам право да продавам. Направихте добра покупка.
— И вие не спечелихте малко за вашата стока — отвърна той. Сега ми харесваше. Треперещ, мръсен, какъвто и да е, но той беше свой човек.
Отидохме при аптекаря да заверим разписката и, честна дума, по-противен човек от него не бях виждал.
— Направихте хубав бизнес, а? — каза той. — Но не се ли разгорещихте много?
— Я слушайте — отвърнах аз. — Вашата работа е да заверявате. — Показах разписката на Ексар. — Става ли?
Той се изкашля и започна да изучава разписката.
— Всичко, което владеете или имате право да продавате. Прекрасно. И знаете ли какво, споменете за пълномощията си като търговски агент, за вашите професионални пълномощия.
Прибавих споменатите изменения и се разписах. Аптекарят завери разписката.
Ексар извади от джоба на панталоните си пачката. Отброи петдесет и четири пращящи, нови петдесетдоларови банкноти и ги постави върху стъклото на тезгяха. След това внимателно взе разписката, прибра я и се отправи към вратата.
Грабнах парите и се хвърлих след него.
— Може би още нещо?
— Нищо — отговори той. — Край. Работата е свършена.
— Разбирам, но бихме могли да намерим нещо друго, някоя друга стока.
— Няма да търсим нищо друго. Работата е свършена.
По гласа му познах, че нещата стоят точно така.
Спрях се и загледах как блъска въртящата се врата. Той излезе на улицата, зави наляво и тръгна толкова стремително, като че ли дяволски бързаше.
Работата е свършена. О’кей. В портфейла ми лежаха три хиляди двеста и тридесет долара, които бях спечелил за тази сутрин.
Но правилно ли действах? Наистина ли това беше максималната сума, предназначена за мен по сценарий? И доколко се бях приближил до нея?
Един мой познат — Морис Барлап, може би ще ми помогне да се оправя в тази история.
Морис като мен се занимаваше с бизнес, но с бизнес от съвсем друг вид — той беше театрален агент и познаваше работата си като петте си пръста. Вместо да пробутва меден проводник или да кажем, да урежда на някого парцел в Бруклин, той търгуваше с таланти. Продаваше група артисти на планински хотел, пианист в бар, конферансие за театрален наблюдател, комик в нощна радиопрограма. Позвъних му от автомат и го попитах за телевизионната викторина.
— Така че искам да разбера…
— Няма нищо за разбиране — отряза ме той. — Няма никаква викторина, Барни.
— По дяволите, Морис, има. Ти просто не си разбрал.
— Няма такова представление. Не се подготвя и не се репетира, няма нищо такова. Помисли си — до началото на предаването се харчат маса пари — необходим е сценарий, необходимо е телевизионно време. А преди да се купи времето, режисьорът подготвя рекламата. И когато започнат да ми звънят за изпълнителите, толкова съм се наслушал за предаването, че ушите ми запищяват. Знам какво говоря, Барни, и щом ти казвам, че такова представление няма, значи няма.
Беше дяволски уверен. Неочаквано в мозъка ми се промъкна една безумна мисъл. Не. Не може да бъде. Не.
— Значи това е, както казва Рикардо, вестникарска работа или университетско изследване?
Той се замисли. А аз стоях в задушната телефонна кабина и чаках — Морис имаше глава на раменете си.
— Тези дяволски документи, всичките тези разписки — вестниците и университетите не работят така. И не прилича на някакво чудачество. Мисля, че са те измамили, Барни, не зная за какво и как, но са те измамили.
Тези думи ми бяха достатъчни. Морис Барлап чувства измамата от пет километра. Той не бърка. Никога. Можех да му се доверя.
Окачих слушалката и се замислих. Безумната мисъл отново се върна и избухна като бомба в мозъка ми.
Банда космически пришълци са решили да завладеят Земята. Може би са решили да организират колония, а може би курорт, дявол ги знае. Имат си съображения за това. Достатъчно силно и високоразвити са, за да превземат Земята със сила. Но не искат да правят това незаконно, необходима им е юридическа обосновка.
Точно така. Може би на тези бандити им е било нужно само да получат от един правомощен представител на човешкия род къс хартия за предаването на Земята. Нима това е истина? Какъвто и да е къс хартия? Подписана от когото и да е?
Пуснах монета в автомата и набрах номера на Рикардо. Нямаше го в колежа. Обясних на телефонистката, че работата ми е много важна и тя ми отговори: „Добре, ще се постарая да го открия.“
Всичките тези номера, мислех си аз, мостът през пролива Златните врати, проливът Ересун — всичко това са уловки, както продажбата на двайсетарка за петарка. В действията на бизнесмена има един ясен признак — щом той прекъсва всички преговори, затваря бараката и си отива, значи е получил онова, което е искал.
Ексар е искал да получи Земята. Всичките тези допълнителни права върху Луната са били най-чиста глупост! Той е измислил този номер, за да ме обърка и да спечели повече.
Да, Ексар ме измами. Като че ли специално бе изучавал стила ми на работата. Като че ли му е било необходимо да купи именно от мен.
Но защо от мен?
И какво означаваха тези дрънканици за правомощията ми в разписките, какво, дявол да го вземе,
