Уилям Тен
Барни по прякор Фауст
Фауст ме нарече Рикардо, а какво означава това, и аз самият не съм напълно наясно.
И така, седя си значи в миниатюрната кантора два на три метра. Чета обявленията за разпродажба на бракувано държавно имущество. Опитвам се да разбера от какво мога да се сдобия с долари и от какво — с главоболие.
Изведнъж вратата на кантората се отваря. И този същият тип с мръсната мутра, облечен в сплескан светъл костюм, ми влиза в кантората и като се изкашля, казва:
— Няма ли да купите двайсет долара за пет?
— Какво? — питам, пулейки очи.
Той пристъпва от крак на крак и пак се покашля.
— Двайсет — измърморва. — Двайсет за пет.
Под силата на погледа ми той се обърква и почва да си гледа обувките. Гадни, мръсни обувки — толкова гадни и мръсни, както всичко, което е на него.
— Плащам ви двайсет долара — обяснява той на върховете на обувките си. — И купувам за тях пет. У вас остава двайсетарка, а у мен — петарка.
— Как попаднахте тук?
— Реших и влязох — отвръща той, леко смутен.
— А, така ли, просто решихте и влязохте — злобно го дразня аз. — А сега се решете и слезте долу. И се измитайте оттук по дяволите. Във фоайето ясно е написано, че за бедни входът е забранен.
— Не искам подаяния — подръпва той сакото си. Със същото движение се изглаждат гънките на смачкана пижама. — Предлагам ви сделка. Двайсетарка за петарка. Аз на вас…
— Да извикам ли полиция?
Той явно се уплаши.
— Не. Защо да се вика полицията? Нищо не съм ви направил.
— След секунда викам полицията. Честно ви предупреждавам. Достатъчно е да позвъня долу във фоайето и веднага ще изпратят полицай. Тук се занимават с бизнес.
Той прекарва длан по лицето си и дланта му става мръсна — избърсва я на ревера си.
— Значи не искате? — казва. — Двайсет за пет. Нали се занимавате с покупко-продажби? Какво не ви харесва?
Вдигам телефонната слушалка.
— Добре — спира ме той, вдигайки мръсната си длан. — Отивам си.
— Така е по-добре. И затворете вратата след себе си.
— Ако размислите — той мушка ръка в джоба на мръсните си смачкани панталони и изважда визитна картичка, — можете да ме намерите тук. Почти по всяко време.
— Изчезвайте — му казвам.
Той протяга ръка, хвърля визитката на масата върху купчината от обявления за разпродажби, изкашля се два пъти и ме поглежда. Дали не съм клъвнал този път? Не? Не. И се повлича към изхода.
С върховете на показалеца и средния пръст гнусливо взимам визитната картичка и се каня да я хвърля в кошчето.
Но след това премислям. Визитна картичка. Все пак е дяволски необичайно — такъв дрипльо с визитка. Но визитката е пред мен.
Да, ако си помисли човек, цялата сцена е необикновена. Даже започвам да съжалявам, че го изгоних, без да го оставя да се изкаже докрай. Той наистина нищо не правеше — бе измислил само нов рекламен трик и толкова. Самият аз постоянно използвах нови рекламни трикове. Разширявам малката си кантора, купувам и продавам, но половината от стоките ми са добрите идеи. Готов съм да взема идеи дори от бедняк.
Визитката е чиста, бяла — само от пръстите му са останали тъмни петна. През цялата визитка с калиграфски почерк е написано: МИСТЪР ОГО ЕКСАР. Отдолу са името и телефонният номер на хотел на площад „Таймс“, намиращ се близо до моята кантора. Зная го този хотел — не е прекалено скъп, но не е и приют за бедни, нещо по средата.
В ъгъла на визитката е написан номерът на стаята. Изведнъж се развеселих. Напълно непонятно!
Но от друга страна, защо един просяк да не може да се регистрира в хотела. „Не бъди сноб, Барни!“ — казвам си аз.
Двайсет за пет. Къде е фокусът? Тази мисъл не ме напускаше.
Остава само едно. Да се посъветвам с някого. С Рикардо? Все пак е известен професор. Едно от най- добрите ми запознанства.
Той доста ми помагаше — намекна ми за решението да се построи ново здание на колежа, за което отпуснаха хиляда и петстотин долара, съобщи ми за разпродажбата на канцеларско обзавеждане в ООН и така нататък. Щом в главата ми възникнеше някакъв въпрос, изискващ университетска ерудиция, той винаги ме е спасявал. И всичко това за някакви си две-три стотарки комисионна.
Поглеждам си часовника. Рикардо би трябвало сега да е в колежа — проверява контролни или се занимава с нещо друго. Набирам номера му.
— Ого Ексар? — пита той. — Сигурно е финландец. А може би естонец. Най-вероятно да е някъде от Прибалтика.
— Няма значение — казвам. — Виж какво ме интересува. — И му разказвам за петте и двайсетте долара.
Той се разсмива.
— Пак същото!
— Някакъв древен номер от онези, които гърците са пробутвали на египтяните ли е?
— Не. От онези, които пробутват американците. И не е истински номер. По време на кризата един нюйоркски вестник беше изпратил репортер из града с двайсетдоларови банкноти, които той продаваше за един долар. Купувачи обаче не се намериха. Не се намериха дори сред безработните и полугладните — от страх да не излязат глупаци те се отказваха от 1900 процента печалба.
— Двайсет за един? Сега беше двайсет за пет.
— Е, сам знаеш, Барни, инфлация — казва той и отново се разсмива. — В наши дни това повече прилича на някакво телевизионно представление.
— Телевизионно? Да беше видял как беше облечен този тип.
— Просто един допълнителен и напълно логичен щрих — така шансът хората да не приемат предложението му сериозно е по-голям. Университетите наистина провеждат такива наблюдения. Преди няколко години група социолози изследваха отношението на публиката към улични събирачи на благотворителни средства. Нали ги знаеш тези хора — стоят на кръстовищата и тракат с касичките: „Помогнете на двуглавите деца! Подарете за пострадалите от наводненията в Атлантида!“ Така че и те бяха облекли подходящо няколко студенти…
— Мислите, че е същият случай?
— Предполагам, че да. Само не разбирам защо ви е оставил визитната си картичка?
Изведнъж се сещам.
— Знаете ли, разбрах. Ако е телевизионна история, от нея може нещо да се изкара. Телевизионна викторина с награди — коли, хладилници, замък в Шотландия и прочее.
— Телевизионна викторина? Защо не, възможно е.
Слагам слушалката, въздъхвам тежко и набирам номера на хотела, където живее Ексар. Той наистина е в списъка на настанените. И току-що се е прибрал в стаята си.
Бързо се спускам долу и взимам такси. Кой знае с кого би могъл да се свърже след мен?
Изкачвайки се с асансьора, все още разсъждавам как от двайсетте долара да премина към голямата игра, замислена от телевизията, и да не дам на Ексар да разбере, че съм им разбрал номерата. И тогава може би и на мен ще ми провърви. Може би и аз ще измъкна някаква печалба?
Чукам на вратата. Когато той казва „влезте“, влизам, но за известно време не мога да видя нищо.
Стаята е малка, както всички стаи в хотела — малка и задушна. Той не е запалил нито една от лампите. Щорите на прозореца са спуснати.
