— А вие ще купите ли? Кажете какво точно и ще уредим работата.
Времето течеше, но не съжалявах. Изкарах сто двайсет и пет долара за петнайсет минути. По-точно малко по-малко — нали платих на аптекаря и още за кафето и за супата. Впрочем това бяха необходими разходи, напълно нормални. Не съжалявах.
Може би сега трябваше да изчакам, за да разбера какво следва по сценария им. Те ще питат какво съм мислил, когато съм продавал всичко това на Ексар. Ще обясня и ще ме обсипят с награди — и хладилници, и бижутерия от най-добрите фирми, и…
Докато витаех в облаците, Ексар каза нещо. Нещо съвсем непонятно. Помолих го да повтори.
— Проливът Ересун — повтори той. — Между Дания и Швеция. Ще платя за него триста и осемдесет долара.
Нищо не бях чувал за такъв пролив. Свих устни и за секунда се замислих. Хубава сумичка са триста и осемдесет долара. За, някакъв си идиотски пролив. Опитах да се пазаря.
— Четиристотин и да си стиснем ръцете.
Той силно се закашля и в този момент ми се видя съвсем болен.
— Какво има? — успя да каже между пристъпите на кашлица. — Нима триста и осемдесет долара са лоша цена? За малък пролив, един от най-малките. Само около четири километра. А знаете ли максималната му дълбочина?
— Не е по-плитък от другите — казах, аз, правейки се на умен.
— Триста и шейсет сантиметра — завика Ексар. — Само триста и шейсет сантиметра! Къде ще получите повече за такъв пролив?
— Спокойно — казах аз, тупайки го по мръсното рамо. — Хайде да не е нито моето, нито вашето. Вие давате триста и осемдесет, а аз искам четиристотин. Какво ще кажете за триста и деветдесет?
На практика ми беше все едно — десет долара повече или по-малко. Но ми беше интересно какво ще стане по-нататък.
Той се успокои.
— Триста и деветдесет долара за пролива Ересун — измърмори той, като че ли се боеше да не го излъжа. — Но на мен ми е необходимо само морето — не искам нищо допълнително.
— Вижте какво ще ви кажа — вдигнах аз ръка. — Дайте ми триста и деветдесет и ще ви дам крайбрежието безплатно. Става ли?
Той се замисли. Засумтя. Избърса си носа с ръка.
— Добре — каза накрая. — Става. Проливът Ересун за триста и деветдесет долара.
Цап! Плясна печатът на аптекаря. Работите се оправяха. Ексар ми даде шест петдесетдоларови банкноти, четири двайсетарки и една десетарка — всичките от онази пачка нови банкноти, която държеше в джоба на панталоните си.
Помислих си за петдесетдоларовите банкноти, които останаха в пачката и почувствах, че ми текат слюнките.
— О’кей — казах. — Какво следва?
— Все още ли продавате?
— На приемлива цена, разбира се. Какво искате?
— Твърде много — въздъхна той. — Но струва ли си да се занимаваме сега с това? Ето за какво мисля.
— Разбира се, че си струва, щом има такава възможност. По-късно — кой знае, може да ме няма наоколо, ще се намерят други хора, които ще вдигнат цените, всичко може да се случи. — Направих пауза, но той продължаваше да се мръщи и да кашля. — Какво ще кажете за Австралия? — предложих аз. — Може би ще купите Австралия за… да кажем, петстотин долара? Или Антарктида? Антарктида ще ви я отстъпя евтино.
Той явно се заинтересува.
— Антарктида? Колко искате за нея? Не, повече на дребно няма да купувам. Тук парче, там парче. Излиза твърде скъпо.
— Вие, мили мой, купувате по борсови цени. На дребно обикновено е по-скъпо.
— Но ако купя на едро? Колко за всичко?
— Извинете, не ви разбрах добре — поклатих аз глава. — Какво на едро?
Той изгаряше от нетърпение.
— Всичко. Целият свят. Земята.
— Охо — казах аз. — Ще ви излезе скъпо.
— Писна ми да купувам на части. Кажете цената на едро и ще купя всичко наведнъж.
Поклатих глава — не утвърдително, но не и отрицателно — нито да, нито не. В джоба ми са влизали и по-големи суми. Но изглежда, че тук трябваше да му се изсмея в лицето и да си отида. Обаче аз даже не се и усмихнах.
— Разбира се, можете да узнаете тази цена. Но какво означава това? Искам да попитам какво точно искате да купите?
— Земята — каза той, доближавайки се толкова близко, че усетих дъха му. — Искам да купя Земята. Цялата!
— Само трябва да платите добре. Ще ви продам всичко.
— Няма да се пазаря. Това вече е истинска сделка. Ще платя две хиляди долара. И ще получа Земята — цялата планета, с право върху всички полезни изкопаеми и съкровища. Става ли?
— Вие получавате дяволски много.
— Знам, че е много — съгласи се той. — Но и плащам много.
— За това, което искате, не е много. Оставете ме да помисля.
Това беше голямата сделка, голямата награда. Не знаех каква сума са му дали от телевизията, но бях уверен, че две хиляди долара са само началото. Но как да определя една разумна цена за света и да не сбъркам?
Не трябва да изглеждам по телевизията като дребна риба. Трябва да позная максималната цена, която режисьорът е казал на Ексар.
— Наистина ли ви е необходимо всичко? — попитах аз, обръщайки се към него. — Земята и Луната?
Той вдигна мръсната си длан.
— Само права върху Луната. Останалото можете да си го запазите.
— Все пак е твърде много. За такова огромно недвижимо имущество ще ви се наложи да дадете повече от две хиляди.
Ексар се намръщи и потръпна с цялото си тяло.
— Колко… Колко повече?
— Добре, без глупости. Сделката е голяма! Не говорим вече за мостове, реки или морета. Вие купувате целия свят и част от друг в допълнение. Ще ви се наложи да се бръкнете. Гответе парите.
— Колко? — изглежда, че тялото му се тресеше цялото под мръсния костюм. Хората се обръщаха към нас. — Колко? — прошепна той.
— Петдесет хиляди. Дори това е дяволски евтино. Сам разбирате.
Екскар челият омекна. Страшните му очи изглежда потънаха още по-навътре.
— Вие сте луд — промърмори той с притихнал глас. — Вие не сте на себе си.
Притеглих го силно за пеша на сакото.
— Ексар, чуйте — заговорих бързо, а той се опитваше да се измъкне, — разбирам, че прекалих. Но вие можете да дадете повече от две хиляди. Искам да знам вашата най-висока цена. Иначе за какъв дявол ще си губя времето с вас? И кой друг ще си губи времето с вас?
Той се спря. След това вдигна глава и закима. А когато тръгнахме рамо до рамо, му пуснах сакото. Всичко започваше отначало!
— Добре. Вие ще ми отстъпите, а аз — на вас. Да вдигнем малко цената. Последната ви дума! Колко можете да дадете?
Той се огледа и замислено облиза устните си с мръсен език. Езикът му също беше мръсен. Наистина! Някаква мръсотия, приличаща на мазнина или може би на сажди, покриваше целия му език.
— Какво ще кажете за две хиляди и петстотин? — попита той след малко. — Повече не мога. Няма да ми
