Когато очите ми свикват с тъмнината, най-после мога да разгледам този тип. Седи на кревата с лице към мен. И все още е облечен с този идиотски костюм.
И знаете ли с какво се занимаваше? Гледаше странен портативен цветен телевизор, поставен на хотелската масичка. Цветен телевизор! Но телевизорът работеше лошо. Върху екрана нямаше нито лица, нито картинки, а само разноцветни ивици. Грамаден червен проблясък, огромен оранжев проблясък, трептящи преходи между синьо, зелено и черно. От телевизора се разнасяше глас, но бе невъзможно да се разберат думите: „Вах, вах, девах.“
Когато влязох, той веднага изключи телевизора.
— Площад „Таймс“ е лош съсед за телевизора — казах аз. — Твърде много смущения.
Той затвори капака на телевизора и го прибра. Искаше ми се да погледам този телевизор, когато работи както трябва.
Странно наистина. В стаята, колкото и удивително да бе това, не вонеше на долнокачествен ликьор и в набутаното под бюрото кошче не се търкаляха празни бутилки, което е нормално за такива стаи. Нищо такова. Единственият аромат, който усетих, ми бе напълно непознат. Помислих, че това е ароматът на самия Ексар.
— Хм — измучах аз, чувствайки се неудобно заради днешния ни разговор в кантората. Тогава се държах твърде грубо. Той спокойно си седеше на кревата.
— Имам двайсет долара — каза той. — Вие донесохте ли пет?
— Мисля, че ще се намерят — отвърнах аз, като ровех в портфейла си и се стараех да обърна работата на шега. Той не каза нито дума, даже не ме покани да седна. Извадих банкнотата.
— Става ли?
Той се наведе и се втренчи в нея, като че в такава тъмнина можеше да види що за банкнота е.
— Става — каза той. — Но ми е необходима разписка. Заверена разписка.
„Заверена разписка ли? Точно така!“ — помислих си го и казах:
— Да тръгваме. Аптеката на Четиридесет и пета улица.
По пътя към аптеката се спрях край будката с канцеларски стоки, купих кочан с бланки за разписки и веднага попълних една. „Получена от мистър Ого Ексар сума от двадесет долара за петдоларова банкнота с номер… Ню Йорк, дата.“
Почакахме аптекаря, който обслужваше други клиенти. Когато подписах разписката, аптекарят я прочете, сви рамене и я подпечата.
Платих му два долара — все едно, аз печелех.
Ексар хвърли върху тезгяха нова, пропукваща двайсетарка. Наблюдаваше как я разглеждам на светлината от едната и от другата страна.
— Да не е фалшива? — попита той.
— Не… Но разберете, не ви познавам и не знам какви са ви парите.
— Разбира се. И аз самият бих постъпил така.
Пъхайки разписката и петте долара в джоба си, той се запъти към изхода.
— Ей! — повиках го аз. — Бързате ли?
— Не — той се спря и ме погледна учудено. — Не бързам. Но вие получихте двайсет за пет. Работата е свършена. И край.
— Всичко е наред, работата е свършена. Няма ли да изпием по чаша кафе?
Той се поколеба.
— Аз плащам — казах му аз. — Хайде да пием кафе.
— А няма ли да поискате да развалите сделката? — обезпокои се той. — Имам разписка. Всичко е заверено. Аз ви дадох двайсет долара, а вие на мен — пет. Работата е свършена.
— Свършена, свършена — говорех аз, подбутвайки го към свободна маса. — Всичко е оправено, подписано, заверено и проверено. Никой не иска обратното. Просто искам да ви почерпя с кафе.
Въпреки слоя мръсотия, покриващ лицето му, видях, че то се проясни.
— Не искам кафе. Бих хапнал гъбена супа.
— Прекрасно, прекрасно. Супа, кафе — все едно. Аз ще пия кафе.
Седнах срещу него и започнах да го изучавам. Той се прегърби над чинията и бързо започна да хвърля в устата си лъжица след лъжица — жив пример на негодник, който от сутринта не е слагал в устата си нито троха.
Такъв тип трябва да се търкаля пиян пред вратите, опитвайки да се защити от полицейската палка. И мястото му е в кръчмата, а не в приличен хотел, и не му прилича да ми продава двайсет долара за пет, и да яде като порядъчен човек гъбена супа.
Но това се налагаше. За телевизионното предаване, което бяха измислили, той бе дяволски подходящ актьор. По-добър за никакви пари не би могъл да намериш, само напразно ще си хвърлиш доларите.
Типът така добре играеше ролята на просяк, че хората щяха да му се смеят в лицето, когато им предлагаше да участват в някакъв печеливш бизнес.
— Може би ще купите още нещо? — попитах го аз.
Той замря с поднесена към устата лъжица и подозрително ме изгледа.
— Например?
— Е, не знам. Може би ще поискате да се сдобиете с десет долара за петдесет? Или с двайсет за сто?
Замисли се тоя тип. След това отново се нахвърли върху супата.
— Не е работа! — презрително подхвърли той. — Нима това е работа?
— Много моля да ме извините! Само попитах, за всеки случай. Изобщо не искам да печеля от вас.
Запалих цигара и млъкнах. Събеседникът ми свърши с храненето, вдигна мръсната си физиономия от чинията и избърса устните си в хартиената салфетка.
— Искате ли да купите още нещо? Засега съм тук и разполагам с време. Ако имате някакви интересни предложения, бихме могли веднага, както се казва, без да се отдалечаваме от касата, да оформим всичко.
Той смачка хартиената салфетка и я хвърли в чинията. Салфетката се намокри — той бе изловил само гъбите, а бульона беше оставил.
— Мостът през пролива Златните врати — изведнъж предложи той.
Изпуснах си цигарата.
— Какво?
— Мостът през пролива Златните врати. В Сан франциско. Ще платя за него… — той замислено се загледа в тавана. — Да кажем, 125 долара. Сто двайсет и пет долара. Парите веднага.
— А защо именно този мост? — като идиот попитах аз.
— Защото ми трябва. Попитахте ме какво искам да купя още и ви отговарям — моста през пролива Златните врати.
— А защо не моста „Джордж Уошингтън“? Той е тук — в Ню Йорк, на реката Хъдзън. Защо ще купувате мост на Запад?
Той се усмихна, като че отдаваше необходимото на хитростта ми.
— Не — каза, мърдайки лявото си рамо. — Знам какво искам. Моста през пролива Златните врати в Сан франциско. Ако искате — продавайте, ако не искате — недейте.
— Съгласен съм. Нека да бъде както искате — отстъпвам. Но имайте предвид, че мога да ви продам само моята част от моста — само това, което ми принадлежи.
Той кимна.
— Необходима ми е разписка. Пишете.
Написах разписка. Всичко се повтори по същия начин. Аптекарят завери разписката, мушна печата в чекмеджето и се обърна. Ексар отброи шест двайсетарки и една петарка от дебелата пачка банкноти, които пропукваха като колосани. Слагайки я в джоба на панталоните си, той отново се насочи към изхода.
— Може би още кафе — попитах го аз. — Или искате супа?
Той озадачено ме изгледа и като че ли потрепери.
— Откъде накъде? Искате още нещо ли да ми продадете?
Свих рамене.
