— С намерение да се върнеш пак да я видиш! — каза маската иронично.
— Чувствувах неудържима нужда да напусна Рим. Тръгнах през нощта…
— И без знанието на Мадлена — добави доминото. — На следната сутрин тя те очаква напразно и изпадна в една отчаяна криза, близо до лудост…
— Най-сетне те познах — каза Марино изведнъж. — Ти си Мадлена!
— Не ме разпитвай! — възрази маската. — Не се опитвай да узнаеш коя съм! Задоволи се да знаеш, че познавам Анунциата и тая, третата, която ще бъде жертва на твоята красота и твоята любов.
Маринели, при тия думи, не можа да се сдържи. Той вдигна ръка към лицето на доминото и се опича да дръпне маската, но не успя.
Двамата се приближиха до пустата Пиацета, когато внезапно доминото се отскубна от кръстоносеца и се шмугна бързо всред тълпата на площада Сан Марко.
Маринели разбра, че бегълката отнася завинаги със себе си своята тайна и че всички негови усилия да я открие биха били не само напразни, но и биха го изложили.
Решен, обаче, да я проследи, той тръгна през маските.
Пиацета не бе така бляскаво осветена като площада Сан Марко. Дълбока тишина цареше около каменните стъпала, където спираха лодките.
В момента, когато Марино се приближи до влажната и покрита с плесен стълба, видя един силует, когото тъмнината правеше неразличим, да скача в една лодка и да се отдалечава бързо по вълните.
Той скочи в друга гондола, решен да проследи по водата синьото домино.
8. Анунциата и Мадлена
Когато Луала и Анунциата напуснаха хана в Рим, старата просякиня бе останала сама и бе паднала в ръцете на Антонио.
Двете бегълки бяха достигнали до града рано сутринта. Улиците бяха още пусти. Палатите изглеждаха заспали. Не се виждаше нищо освен затворени врати.
След като вървяха дълго, те срещнаха най-сетне на брега на Тибър няколко лодкари и търговци на цветя. Попитаха за палата Боргез.
Едно момиче любезно им обясни и заяви, че е готово да ги заведе.
— Палатът не е още напълно построен — каза то из пътя.
— Но е вече обитаем, нали? — попита старата Луала.
— Да, няколко крила вече са завършени. Множество членове от фамилията на папата живеят там… Ето, вижте! Ние вече пристигнахме.
— Това е истинско чудо — каза старата Луала.
При вида на този храм на лукса смелостта започна да напуска Анунциата.
— Кого искате да видите? — попита цветарката. — Никой не е станал в подобен час.
— Ще видим… Благодарим, че ни придружихте! — каза старата Луала на услужливото момиче, докато се върна към нея, при лодките и търговците.
— Колкото повече се приближавам до този палат, толкова сърцето ми повече тупти — призна Анунциата.
Просякинята се помъчи да успокои младото момиче.
— Съвземи се, мое дете — каза тя. — Защо се плашиш, съкровището ми? Ти ще намериш най-сетне твоя скъп Марино. Не мисли за друго, освен че неговата любов и твоята изискват смелост и търпение. Вие и двамата почти сте достигнали целта си.
— Струва ми се, че слугите стават — каза трескаво младото момиче. — Не забелязвате ли лакеите; които се движат край вратата?
— Бъди смела, мое съкровище. В какво може да се съмняваш? Трябва ли да те придружа до вътрешността на палата?
— Не, добра ми Луала — отговори момичето. Просякинята се съгласи.
— Ти имаш право — каза тя. — Ще бъде лошо, ако влезеш в палата, придружена от една старата просякиня. Моята изтъркана мантия ще направи лошо впечатление и ще отврати тия хора. Влез сама. Те на драго сърце ще изслушат и ще отговорят на едно красиво момиче…
Старата просякиня замълча за момент, като че ли обзета от съжаление.
— Уви — каза тя. — Колко ми се искаше да видя още веднъж нашия скъп Марино.
Анунциата поиска да я задържи и я покани да влязат заедно в палата.
— Не, мое съкровище — отговори старата жена. — Не бива повече да се въртя около този княжески палат с моята мизерна външност. Ще се върна в хана при Горо. Може би Марино ще излезе с теб и ще те придружи до нашия хан. Може би ще ни повика, негъра и мен! Кой знае?
— Дано така стане, добра Луала — каза тъжно Анунциата, — както вие казвате, а не да се завърна при вас с очи, пълни със сълзи. Как ли ще ме посрещне Марино, като ме види внезапно пристигнала?
— Той ще се зарадва, мое съкровище. Неговото буйно желание е да намери своята Анунциата. Изправи се по-гордо, издигни очите си! Нали трябва да бъдеш смела в този решителен час.
Момичето почувствува благотворно влияние от думите на старата си закрилница. То придоби кураж.
— Довиждане, мое съкровище, щастливо виждане! — извика старата, като се отдалечаваше, клатушкайки се.
Младото момиче се доближи до голямата врата. Лакеите се намираха на стъпалата и метяха.
Те изглеждаха, че не бяха спали цяла нощ.
Някои от тях показваха на другите златните монети, които бяха получили за награда, и разговаряха.
Анунциата пристъпи към тях и ги поздрави с треперещ глас.
— Хей! — й викна един дебел лакей, — какво търсиш толкова рано?
После той се приближи до момичето, което изглеждаше твърде изплашено, разгледа го изпитателно и каза, усмихвайки се:
— Какво желаете, сеньорита! Без съмнение имате някой любовник между войниците, които заминаха на фронта. Желаете ли новини от тях?
— Извинете — каза момичето с несигурен глас, — аз исках… Един от лакеите я прекъсна, като й каза да се приближи по-близо.
— Оставете ме да ви утеша, сеньорита. Ще ви направя една изповед. Хубавите момичета като вас заслужават да се направи една малка услуга. Чуйте, дадена е обратна заповед на войниците. Те вече се връщат. Не ще има война!
— Не ви питам за това — отвърна тя, — но…
— Не мога да ви кажа точната дата на тяхното връщане в Рим — продължи лакеят. — Но часът е близък, понеже нашият милостив господар замина преди осем дни да даде обратна заповед на войниците.
— Оставете ме да ви задам един въпрос — каза най-сетне Анунциата, която бе успяла да вземе думата. — Сеньор Марино Маринели живее ли в този палат?
— Марино Маринели ли? — каза лакеят. — Не познавам това име!
Анунциата искаше да му зададе друг въпрос, когато всички слуги изведнъж си зашепнаха нещо, заеха почтителна поза и започнаха да се покланят дълбоко.
Една дама се бе появила върху мраморните стъпала на голямата стълба. Анунциата обърна очи към нея и позна красивата и горда сеньорита, която бе забелязала преди няколко дни, седнала, в колата на Марино.
Тя изглеждаше обзета от безпокойство. Нейните големи очи, искрящи от блясък, изглеждаха уморени. На лицето й бе легнал тъмен облак.
Тя бе следвана от една почетна дама и от първия си шамбелан. Последният правеше ежедневния си рапорт пред дъщерята на Франческо Боргез.
Той я уведоми, че граф Санта Рока бе напуснал палата през нощта, за да се върне на своя остров, а оттам да отиде във Венеция. Това съобщение бе единствената причина за скръбта на Мадлена. Бе я
