завладяло едно впечатление на изненада и недоверие…
Но внезапно една светкавица премина по лицето й. Тя си припомни думите, които графът бе произнесъл предната вечер при сбогуването:
— Сбогом, сеньора! — бе й казал графът, докосвайки галантно устните си до ръката на Мадлена. — Марино намери във вашия палат едно незаменимо гостоприемство; той не знае как може някога да ви се отблагодари. Знайте, че каквото и да се случи, неговата признателност ще бъде вечна.
С тия думи те бяха разделени. Мадлена мислеше, че това сбогуване е само до другия ден, но Марино бе решил да прекрати престоя си в палата.
В този момент думите на хубавия граф изпъкнаха в съзнанието на Мадлена. Тя изпита едно особено чувство сега, когато Марино бе напуснал Рим. Намираше в своето буйно и страстно сърце една господарка на нея самата, една сила, която й диктуваше. Тя не искаше да рухнат нейните смели надежди. Тя действително бе разчитала, че този граф Санта Рока ще остане неин пленник, ще стане за нея, племенницата на папата, красивата дъщеря на Франческо Боргез, една играчка, една кукла.
А сега хубавият граф, идолът на народа, бе изчезнал. Тя бе сънувала за него някакъв великолепен трон, някакъв апогей на слава и блясък, от което женската й гордост бе поласкана. Но ето, че цялата тази съблазнителна кула бе рухнала само с един удар.
Тя бе решила да направи една разходка в градината, да подиша пресния сутрешен въздух. В тази атмосфера огънят, които гореше в сърцето й, поотслабна.
Така се обясняваше нейното ранно ставане и появяването на главния шамбелан, който бе получил заповед да се държи на разположение на принцесата.
Мадлена бе преминала по плочките, които водеха към градината, като забеляза до вратата чужденката и лакеите, които я окръжаваха.
— Какво желае това младо момиче? — попита тя един от слугите.
— Извинете, благородна дамо — каза Анунциата, напредвайки с грация и достойнство към красивата римлянка. — Ида да се информирам за Марино Маринели. Слугите ми отговориха, че не познават този благородник, но вие зная, че го познавате!
— Кое ви кара да мислите, че го познавам? — попита Мадлена гордо.
— Вие, мадона — отговори Анунциата спокойно, — понеже ви видях седнала в една кола до него, преди няколко дни.
— Идеш да го помолиш за някоя услуга ли, младо момиче? Вече е късно…
— Късно ли? О, Боже! — викна Анунциата. — Пристигам твърде късно!
Принцеса Боргез се изненада от голямата тъга, която се бе изписала по лицето на нещастницата.
— Обърни се към главния шамбелан — каза тя презрително. — Той ще ти потвърди това, което ти казах.
— Граф Санта Рока е заминал преди няколко часа и вече е напуснал Рим — заяви тържествено шамбеланът.
Анунциата го изслуша, трепереща от ужас, нерешителна…
В този момент Мадлена се извърна и се отправи към вратата на градината, за да продължи прекъснатата си разходка.
Изведнъж гордата племенница на папата се спря. Една мисъл изпъкна внезапно във въображението й. Тя се обърна и хвърли поглед към чужденката, чието лице бе пребледняло от скръб.
— Бедното дете — си каза тя, — без съмнение е възлагало на Марино всичките си надежди.
Чудният контраст на голямата й красота и нейния мизерен вид правеше чужденката мистериозна.
— Какво ли желае? Какво очаква от Марино? — си каза Мадлена. — Марино, може би, е предчувствувал това посещение. Или, може би, се е надявал да срещне по пътя красивата непозната.
Поиска да се увери. Подозрението и ревността замъглиха очите й. Страст забушува в сърцето й.
— Последвай ме в градината — каза тя на Анунциата. — Съчувствувам на тъгата ти. Ела. Обясни мъката на душата си!
— Колко си добра, благородна дамо — каза Анунциата със слаб глас, докато сълзи блеснаха на хубавите й сини очи.
— Ела без страх — повтори Мадлена. — Довери се на принцеса Боргез. Ти събуди съчувствието й. Остави я да ти помогне!
Хубавата римлянка протегна ръка на чужденката и погледната пристъпи бързо, за да й подаде своята.
— Ела, придружи ме в парка — каза Мадлена. — Обясни ми причината за посещението и за твоята тъга.
Двете жени влязоха в градината на палата. Дърветата бяха покрити с червеникави листа, знак за края на есента.
Те минаха пред бронзовите лъвове, които изхвърляха през устата си струи вода. На това място шамбеланът и почетната дама ги напуснаха.
Мадлена отведе момичето в една беседка със скамейка и хубава кръгла маса — и двете от мрамор.
— Седни пред мене и ми разказвай болките си — каза принцесата, хвърляйки изпитателен поглед върху тъжното лице на Анунциата.
— Вие чухте думите ми, благородна дамо — отвърна бедното момиче. — Надявах се да намеря тук, в палата, благородния Марино Маринели.
— Ти не си от Рим, откъде идеш? — заразпитва я принцесата.
— От Венеция, сеньорита.
— Как? Ти си направила сама такова дълго пътешествие?
— Не, бях придружена от една добра стара жена, която ме взе под своя закрила!
— И каква цел си дошла в Рим? Как се наричаш?
— Наричам се Анунциата Фарсети. Дойдох в Рим с надежда да намеря благородния Маринели.
— Анунциата? — повтори Мадлена, не можейки да сдържи вълнението си.
После тя се съвзе и отново възприе гордото си държане.
— Познаваш ли добре граф Марино?
— Познавам го още от детинство, благородна дамо — отговори младото момиче с живост. — Вилата на красивата и добродетелна сеньора Маринели бе съседна на колибата на баща ми!
— Открий ми сърцето си без страх! — каза Мадлена. — Обичаш ли Марино?
Анунциата почувствува, че думите спират на гърлото й. Сълзи се появиха в очите й.
— Сега зная всичко — каза Мадлена. — Твоите сълзи за мен са едно признание на сърцето ти. Ти винаги си обичала Маринели! Ти го обичаш така страстно, че не можеш да живееш без него, че си го следвала дотук… Бедно момиче.
— Ще постигна моето щастие, като го намеря — каза със слаб глас Анунциата.
— Вярваш ли, че те обича?
— Да, сигурна съм. Той ми се закле. Познавам верността му, неговото честно сърце — отговори момичето.
— Обаче, ако той те е мамил, ако е станал недостоен за любов, какво ще правиш?
— Какво казвате, сеньора?… За Марино ли говорите? — запита Анунциата, която не можеше да разбере.
Мадлена я изгледа с поглед, пълен със съчувствие и меланхолия.
— Бедно дете! — въздъхна тя.
— Имайте милост към мен! — извика младата венецианка, — обяснете ми вашите думи!
— Е добре — отвърна Мадлена, — ти си била измамена.
Марино Маринели и на мене обеща любов и вярност!
Анунциата се изправи изведнъж. Нямо страдание се бе изписало върху лицето й. Тя трепереше.
Момичето загледа гордата римлянка, която искаше да грабне скъпата мечта на неговия живот.
После тя изведнъж придоби смелост. От лицето й изчезна страдалческото изражение и то придоби тържествен блясък. Тя си припомни обещанието. Тя се чувствуваше сигурна, въпреки всичко, в неговото обещание и в честността му.
— Вие сигурно се мамите, благородна дамо — каза тя с тих глас. — Този, за когото говорите, не е
