Марино. Земята да се провали, слънцето да падне върху главите ни, пак не ще ви повярвам. Не, Марино не ще измени никога на любовта, в която се е заклел. Той ми е всичко, което притежавам, понеже нямам нито имот, нито дом. Нашата взаимна любов е единственото нещо, което ме свързва с живота и ми помага да понасям нещастията.
— Неверен! — промърмори племенницата на папата, чиито очи блестяха от гняв.
После тя превъзмогна чувствата, които я вълнуваха, и хвана ръката на своята съперничка, давайки си вид, че й съчувства.
— Съчувствам ти от цялото си сърце, бедно дете — каза тя. — Не искам да разруша надеждите ти, понеже зная, че си още по-нещастна от мене.
— Моята любов е непреклонна, сеньорита — отговори твърдо нещастницата. — Никой не може да ме разколебае.
— Тогава моя длъжност е да те пазя, Анунциата, да те спася. Трябваше да пазя мълчание, да не предизвиквам страдание в тебе, по реших всичко да ти открия. Видя ли Марино до мене, седнал в колата?
— Да, сеньорита, видях го и го познах.
— Е. добре, пред тази пейка, където сега сме седнали, той коленичи и ми се закле във вечна вярност. Ние сме били измамени и двете по един подъл начин. Вярваш ли ми?
— Света Богородице! — извика Анунциата, — вашите думи ме измъчват…
— Остави ме да те закрилям, Анунциата — подзе принцеса Боргез. — Има още време за спасяване на нашите отчаяни души. Чуй какво ще ти кажа.
— Имайте милост към мене! — прекъсна я бедното момиче.
— Чувствувам болката ти — отговори принцесата. — Не трябва да се предавате на отчаянието. Отстрани всяка слабост. Има още време да му попречиш да ти напакости и да се спасиш. Откажи се от Марино, Анунциата! Превъзмогни влечението на твоето сърце. Вземи пример от мене. Аз го обичах и моята любов сега е разбита. Не съм твоя ревнива съперница: съжалявам те и те оплаквам като сестра.
Анунциата поднесе ръцете си към лицето и се разхълца:
— Не мога да ви повярвам — каза тя с глас, задавен от ридания, — не, Марино…
— Той не мисли вече за теб — прекъсна я Мадлена. — Той отиде на своя остров и ще се завърне в Рим, да ме отведе със себе си. В този момент, избран от съдбата, аз ще му извикам твоето име, високо и силно, и ще го отблъсна, посрамен и ужасен от неговото престъпление… Той трябва да бъде отблъснат едновременно от двете сърца, които е разбил.
— Имайте милост, милост! — викна Анунциата. — Предпочитам смъртта пред тази мъчителна среща.
— Съвземи се — каза Мадлена. — Утеши се в Бога, в нашата света религия. Само той може да те спаси.
Анунциата изглеждаше обзета от страшна вътрешна борба. Отначало се съмняваше в думите на Мадлена, но малко по малко отровата, която последната бе отправила към сърнето й, започна да се просмуква от него… Тя си припомни сега светналото от радост и любов сърце на красивата сеньорита, седнала до привлекателния сеньор.
Бедното сираче губеше и последната връзка, която го задържаше на земята, и неописуемо страдайте. Вече животът не я интересуваше. Каква полза да прекара в горчивини и страдания остатъка от дните си.
Внезапно тя изостави тия размишления. Взе едно бързо решение. Помисли за почивка, за забрава… Искаше да обезпечи материалната си сигурност и да се избави от шпионите и многобройните опасности, които я заплашваха от всички страни.
Тя стана.
— Сбогом, благородна дамо — каза тя с въздишка.
— Къде желаеш да отидеш? — попита принцесата учудена. — Откривам в твоя поглед нещо, което ме безпокои и ме ужасява. Къде искаш да отидеш, Анунциата? Подай ми ръка, знай, че ще бъда твоя сестра!
— Не, сбогом — отговори тъжно младото момиче. — Моето решение е взето.
— Едно решение, което е ужасно. Послушай съвета на твоята сестра, Анунциата. Обещавам изцеление на твоите мъки. Зная близо до Рим едно убежище, където ще намериш мир и спокойствие. Остави ме да те отведа там.
— Колко сте добра, мадона! — отвърна Анунциата, отмахвайки от челото си своите къдри, намокрени със сълзи.
— Кажи — продължи Мадлена, — желаеш ли да посетиш с мене убежището, което съм ти избрала?
— Не мога още да приема вашето великодушно предложение. Желаете ли да ми направите една услуга от обич към мене.
— Ти знаеш добре — заяви Мадлена, — че съм готова да осъществя всички твои желания и не ще ти откажа, освен едно: да те оставя сама.
— Добрата стара жена — отговори Анунциата, — която ме придружи и покровителствува дотук, живее в Неаполския хан. Ние двете едва се избавихме от шпионите на Венеция. Аз трябва да отида при нея.
— Знаеш, Анунциата, че това желание ми причинява много мъки, понеже виждам, че искаш да ме напуснеш.
— Моля ви, мадона — каза младото момиче настоятелно. — Отведете ме при нея!
— Наричай ме отсега нататък — каза Мадлена, — с името ми, както аз те наричам с твоето. За тебе не съм никаква мадона, а просто Мадлена. Твоето желание ще бъде задоволено — добави хитрата римлянка след кратко размишление.
Тя се надяваше на успее, чрез ловки думи, да отстрани Анунциата от нейната стара другарка.
— Ще дойда заедно с тебе до хана — каза тя.
Младото момиче повярва в искреността на Мадлена и непрестанно й благодареше.
— Ти ще ме обикнеш, Анунциата — отговори наследницата на Боргезите. — Ела, да не губим време. Вече наближава обяд.
— О, вие сте така добра — каза венецианката с детска наивност, — сега вярвам всичко, което ми казахте. Вярвам също, че ми желаете доброто.
— Небето да бъде благословено! — викна Мадлена в изблик на нежност. — Ти разбра най-сетне.
При тия думи тя отведе Анунциата при главния вход на палата и заповяда да доведат затворената кола.
След няколко минути двете жени тръгнаха към Неаполитанския хан.
По пътя те разговаряха и Мадлена успя най-сетне да спечели сърцето на своята съперница, на която бе причинила ужасни мъки.
Те пристигнаха в хана. Там узнаха, че старата Луала не бе се връщала и че негърът също бе заминал отдавна.
Анунциата се отчая.
Благата й покровителка обеща, че ще направи всичко възможно, за да намери следите на Луала.
Двете жени обиколиха с колата всички пътища наоколо, но не намериха нищо. Никой между хората, които разпитваха, не бе видял старата просякиня.
Изпаднала в отчаяние, Анунциата се отпусна в ръцете на Мадлена и започна да плаче.
— Успокой се! — каза й тихо Мадлена. — Още съществува едно убежище, едно място, където ще вкусиш желания мир!
— Кажи ми го — отговори тя, — отведи ме на това желано място или ще се убия от отчаяние!
Мадлена даде на кочияша един мистериозен знак и скоро колата тръгна наново по пътя за Рим. След това мина през много улици, докато най-после достигна до една врата, наречена Порта Анжелика.
Пътят минаваше край многобройни гостилници и кръчми, където много хора пиеха и танцуваха. Екипажът пристигна до Монте Марино.
Мадлена показа с пръст на Анунциата, през прозореца на колата, кубето на една камбанария, която се издигаше към небето. Това бе малката църква Санта Мария дел Розарио. Колкото колата се приближаваше по-близо до свещената ограда, звънът на камбаната се чуваше все по-ясно.
