— Нейно Величество доволна ли е от плана на роба? Тя знае, че за нея, само за нея, той ще се хвърли в огъня. Всичко е скъсано между него и незаконнороденият. Но тя изглежда не иска да знае за негъра.
— Вярваш ли, че нещастната сеньорита ще последва Марино на неговия скалист остров?
Негърът поклати отрицателно глава.
— Не, Величество, Горо вярва противното. От признателност към благородната римлянка, той ще придружи по-скоро нея в свещения град.
— В Рим? — попита дожесата, чиито очи внезапно пламнаха от странен блясък. — В Рим? Разбирам сега, защо неприятелските действия не бяха започнати, защо също Марино е станал граф Санта Рока… Това не трябва да го притежава или ще призова Венеция на кървава война срещу Рим и ще направя всичко, за да й го изтръгна.
— Едва ли ще има полза от всичко това! — прекъсна я негърът с тих глас. — Защо ще са толкова жертви и толкова усилия, когато Горо се наема да свърши всичко сам. Нека Нейно Величество само даде знак и той ще тръгне на път за Рим. Нека каже само една дума и съдбата на сеньорита ще бъде в нейни ръце. Заради нейните милости и нейните зекини, негърът ще донесе на Нейно величество всичко, каквото желае от хубавата Мадлена, ако е нужно даже някой пръст, някое око…
— Ти си чудовище, негре! — прекъсна го владетелката.
— Нека Нейно Величество прости на Горо. Той само прилича на другите хора. Човешката натура е така направена.
— Искаш ли да отидеш в Рим? — каза дожесата с решителен тон.
— Тази нощ даже, Величество!
— Ако намериш Марино при римлянката, негре, ако успееш да се убедиш, че тя се мъчи да го завладее, тогава следвайки твоя инстинкт, давам ти картбланш. Но, ако забележиш, напротив, че Марино я обича и се е привързал към нея, тогава…
— Нека Нейно Величество говори без страх. Тя знае, че вече никаква дружба не съществува между Маринели и роба. Ако той е влюбен в красивата римлянка, неговата смърт е решена!
— Ти ме разбра! — каза сухо Катерина. — Този път трябва да ми донесеш доказателства, ако желаеш да вярвам на разказа ти. Желая неоспорими доказателства. Ти знаеш какво стана, когато два пъти вярвах на твоята искреност. Даже и този път се съмнявам в тебе. Обаче ще ти се доверя и ще те оставя да избягаш и този път.
— Като сокол пуснат от ловеца, Горо ще се хвърли върху гълъба — повтори той, — който сега се връща към Рим. Той ще го достигне и ще го задуши, преди да е получил целувка от Марино.
— Побързай и удържи думата си! Кога ще ми донесеш доказателства?
— Горо не може да определи точно дата. Той ще се върне във Венеция сигурно след два месеца и ще донесе на Нейно Величество някой предмет, принадлежащ на сеньорита Мадлена. Обаче негърът няма средства да отиде толкова далече. Няма пари. Нейно Величество да му даде само за пътуване. Двадесет зекини са му достатъчни.
Катерина отиде към масата си, извади кесията, която бе поставена там, и му я даде.
— Тя е за тебе — каза дожесата. — Вземи я и бягай!
Горо постави целувка върху шлейфа на господарката си и после излезе безшумно от апартамента.
От коридора той се намери най-сетне в една от галериите на палата на дожовете — мрачна и пуста в тоя час на нощта.
Горо се спря и се ослуша за момент. Изглеждаше, че обмисля някакъв план…
Щом се убеди, че никой не го подслушва наоколо, той продължи пътя си, но промени направлението. Вместо да тръгне към изходите на палата, той се впусна във вътрешността. За щастие никакъв пазач не се забелязваше. Горо напредваше без шум, на върха на пръстите си, като сянка из тъмните коридори.
През това време старата Луала, терзана от мъките на жаждата, бе паднала върху леглото си. Бедната жена, която отначало така храбро бе устоявала на страданията, бе в края на силите си. Нейното тяло бе започнало да трепери от треска. От широко отворената й уста се бе изплезил езикът й и изглеждаше, че тя смучи някаква въображаема течност. Движенията й бяха много несигурни.
Тя бе полумъртва. Инквизиторите най-сетне щяха да възтържествуват!
Ако просякинята умреше в килията си, тя щеше да отнесе в гроба си всичките си тайни. Кървавите съдии най-сетне щяха да бъдат спокойни. Те не можеха обаче да се съмняват какви разкрития ще направи срещу тях. Особено главният инквизитор изпитваше към нея смъртна омраза. Тя се бе осмелила да произнесе високо името му. Бе го обвинила в многобройни злодеяния, извършени в името на закона и под прикритието на маската.
Внезапно в своята треска, бедната жена чу да се произнася името й със слаб, но отчетлив глас. Кой можеше да произнася името на Луала?
Тя направи върховни усилия. Успя да се изправи на леглото си и да се ослуша…
Беше ли измамена, слухова илюзия?
— Луала! — чу да се произнася отново името й.
Вече не се съмняваше. Този, който я викаше, бе близо до нея.
— Луала в тази килия ли е? — попита гласът.
— Да, тук съм — изохка тогава просякинята. — Но кой сте вие и какво желаете?
Гласът замлъкна, но старата просякиня чу ясно шум от ключ в ключалката.
Поиска да превъзмогне слабостта си, да се приближи до вратата, но силите й изневериха. Падна пак върху леглото си, не можейки да мърда нито ръцете, нито краката си.
Кой би могъл да й прави посещение в подобен час на нощта? Беше ли великият инквизитор, когото съвестта смущаваше? Беше ли някой слуга от палата, който идеше да й помогне, да й донесе нещо за пиене?
Вратата се отвори тихо. Пълна тъмнина владееше в килията. Новодошлият не можеше да различи Луала. Той влезе с вълчи стъпки и напредна пипнешком, по дължината на стената, докато стигна до леглото на просякинята.
— Тя отново е припаднала — каза той ниско. — Луала, Луала, ето вода, хубава и прясна!
— Вода!… Вода, дайте ми вода! — промърмори откъслечно бедната, върху която думите бяха произвели магически ефект. — Бързо! Бързо!
Спасителят й протегна стомната, която държеше в ръка, и я приближи до устните й. Тя загълта жадно водата, която добрият непознат й бе донесъл. Почувствува голямо задоволство.
— Луала чувства ли се силна, за да върви? — запита я тайнственият посетител.
— Не — отговори слабо тя. — Не мога. Краката ми треперят от слабост и отказват да ми служат. Оставете ме където съм. Не мога да ходя!
— Луала е загубена, ако остане тук.
— Вие ми дадохте да пия — каза тя. — Мога да издържа до утре.
— Луала трябва да тръгне сега. Утре ще бъде много късно.
— Кой сте вие? — попита пак, пипайки с костеливите си пръсти дрехите на посетителя. — Знаете ли, че бандитите от инквизицията искат да ме убият?
— Тъмничарят е бъбрив и разкрива всичко — отговори човекът.
— Почакайте до следната нощ — замоли се просякинята.
— Не е възможно. Ако Луала остане тук до утре, нейното подобрение ще изглежда подозрително и ще поставят пазачи пред килията й. Освен това, нейният спасител трябва да напусне Венеция тази нощ!
В този момент на Луала се стори, че позна тайнствения посетител…
— Да тръгнем! — продължи човекът. — Никой не ще ни чуе и не ще открие нашия план. Нека Луала пие още! — добави той, подавайки й стомната отново. — Това ще я подкрепи!
— Дай, синко, дай! Ще пия докато умра. Но ти имаш право, трябва да живея още, за да видя гибелта на моите палачи.
— Луала чувства ли се сега силна? — попита непознатият.
— Не, още не! Не мога да мръдна краката си. Тресе ме.
