— Да живее Марино Маринели! Да живее кралят на острова! Да живее граф Санта Рока! — викаха стотици гласове.
Марино се показа и с приятелски жест отговори на поздравяващите го. В този момент една голяма част от тях се хвърлиха на колене, изказвайки почитта си към покровителя на бедните.
Радостна светлина озари лицето му. Той си каза, че тези добри хора бяха неспособни да пристъпят изричните му заповеди. Почака своите хора да се приближат към него и се ръкува с тях. Щастлив бе да срещне Фалие, д’Артенай, Анафесто, Манджили и още неколцина, които му бяха най-скъпи между всички. Обаче той не запита никого, нито каза нещо за това, което бе видял. Забеляза присъствието на мнозина, отсъствието на малцина. Внезапно помисли за Граси. Подири го между заобикалящите го, но не го намери. Защо той не беше между тях?
Жителите на острова образуваха триумфално шествие зад Маринели, техния скъп господар.
Последният бе седнал в една великолепна носилка, украсена е новия герб на Санта Рока. Шествието се движеше по главния път на малкото кралство. По заповед на господаря, то се спря на големия площад в средата на островчето.
Марино Маринели бе решил да образува публичен съд, където всички да узнаят решенията му, да чуят думите му. Искаше също да даде високо отговор на лукавството на Висшия съвет. Започваше една открита и безмилостна борба срещу последния. Той не бе пират, които напада търговските кораби. Всички трябваше да узнаят гнева му и наказанието, което щеше да определи на виновниците.
Моряците, рибарите и работниците, от които бе съставена тълпата, образуваха широк кръг около площада, оставяйки голямо свободно пространство. Марино каза да го отведат в центъра на този кръг и слезе от носилката. Тук той искаше да съди. Неговите приятели д’Артенай, Оргосо, Фалие, Анафесто и Манджили се наредиха около него и всеки му докладва как бе свършил работата, с която бе натоварен. Съобщиха му, че укреплението на острова е завършено и че строежът на сградите и шосетата също е на привършване. Уведомиха го и за пристигането на новите пратки оръжие от континента. Фалие даде на краля на острова ключа от съкровището и му представи сметка за извършените разходи.
Марино се осведоми също за развоя на риболова, за работите по уредбата на пристанището.
— Но къде е Граси? — попита най-сетне той. — Каква беше неговата мисия?
Приятелите предусетиха разразяването на бурята. Те не посмяха да му отговорят и извърнаха очите си, за да избегнат изпитателните погледи на краля си.
— Никой ли не ще отговори? Питам още веднъж, къде е Граси? Доволен съм от всички ви, мои приятели, и само мога да ви похваля за вашето усърдие и за успешното завършване на работите, с които ви бях натоварил. Един само липсва: Граси. Искам да чуя и него. Каква беше длъжността му?
— Той изпълняваше длъжността на адмирал! — отговори най-сетне Фалие. — По ваша заповед пое командването на флота.
— И къде е сега? — запита графа.
— По морето — отговори Фалие.
— Погледнете там! — извика внезапно д’Артенай. — Погледнете! Той иде към нас с всичките си хора. Ако не се лъжа, забелязвам сред тях тринадесетина пленници!
— Пленници ли? — повтори Марино, обезпокоен. — Какво означава това?
— Вярвам, че е водил сражение нощес — каза д’Артенай. — Но да го почакаме да дойде. Той сам ще ви докладва какво е станало през вашето отсъствие.
— Той не смяташе, че трябва да слуша нашите съвети. Въобразяваше си, че е върховен началник на флота!
— Не обичам подобно нещо — заяви Маринели. — Знаете, че най-голямото ми желание е да образувате всички един братски съюз, да управлявате общо острова, когато не съм тук. Но не желая това мое доверие да предизвиква у някого гордост и самомнение. Искам сам той да даде обяснения. Тежко му, ако е виновен.
Шествието, начело с Граси, се приближи до големия площад, където, готов да възнагради верните служители и да накаже виновниците, кралят на острова седеше прав, в средата.
Джакопо Граси пристъпваше с гордост и глупаво задоволство, като че ли нямаше равен на себе си в света.
Моряците му бяха въоръжени до зъбите. Сред тях, както бе забелязал д’Артенай, вървяха около тринадесетина пленници с наведени глави.
При вида на граф Санта Рока, Граси развя шапката си в знак на поздравление. Моряците последваха примера му и поздравиха краля на острова с възторжени овации.
Марино им благодари с няколко думи.
В този момент адмиралът пожела да му подаде ръка в знак на приятелство. Но граф Санта Рока не му подаде своята, а му посочи пленниците, които стояха обезоръжени, уплашени и отчаяни.
— Какво означават тия пленници, които виждам вързани? — запита Марино спокойно.
— Това е екипажът на кораба, който принудих да се предаде нощес. Този кораб носеше един товар от фини вина!
Лицето на графа се помрачи.
— Докладвай ми подробно за работата — заповяда той. — Не мога да повярвам, че сте нападнали някой мирен търговски кораб, като жалки пирати.
— Не мога да ви разбера, Маринели! — каза Граси със самочувствие. — Не ни докарахте на този остров да безделничим, нали? Тази нощ, кръстосвах в открито море с две галери, когато наблюдателят сигнализира появяването на кораб, пътуващ за Венеция…
— Не видяхте ли, че това е мирен търговски кораб?
— Това разбрах отлично. Ние сме започнали с Венеция борба на смърт, така че и търговските кораби са добра плячка. Първо извиках на кораба да спре. Когато вместо отговор той разпъна всичките си платна, изпратих му няколко гранати, които строшиха мачтите му.
— Елате насам, вие, другите! — извика кралят на острова към пленниците, без да удостои с поглед Граси. — Да се махнат въжетата, с които са вързани ръцете на тези нещастници. Бързо, ако не искате да ви турят подобни на шиите.
Моряците, ужасени от думите на върховния си началник, веднага изпълниха заповедта му и пленниците, освободени от страшните въжета, намериха в лицето на Маринели защитник. Неколцина даже се хвърлиха пред краката му.
— Имайте милост към нас! — молеха те. — Подарете ни живота!
— Станете! — отговори Марино със звучен глас. — Няма защо да се молите нито за вашия живот, нито за вашата свобода. Който е нападнал беззащитните мореплаватели, е извършил престъпление и трябва да бъде наказан от своя началник!
Граси изглеждаше недоволен и изненадан.
— Нека всички узнаят за последен път — започна Марино — смисъла на моите думи и силата на моята воля! Тия честни венецианци са свободни, чувате ли? Искате ли да заслужим името пирати? Ако вашата съвест е толкова низка, предпочитам да ви убия със сабята си. Разбрахте ли ме? Знаете, че удържам обещанията си! Наистина, аз обявих на Висшия съвет на Венеция и на неговите галери безпощадна война и скоро ще удари часът, когато ще покажете вашата храброст. Но тази борба ще се води само между дожът, неговите съучастници и мен. Венецианците не са ми врагове. Който ги лиши от техните права и нанесе вреда на имотите им, е мой враг. Вие, търговски моряци, предайте думите ми на нашите братя от Венеция. Марино Маринели не е пират, както инквизиторите го окачествяват и клеветят. Той иска да накаже истинските виновници с наказанието, което заслужават! Разгласете това в града на лагуните!
После Марино се обърна пред благородника, който стоеше гордо пред него, и към своите хора:
— Наказанието — каза той — на вас, Граси, и на хората ви ще бъде пропорционално с вината ви.
— Вие говорите за наказание, Маринели? — попита Граси, побледнявайки. — Кой ви е дал правото да съдите?
Граф Санта Рока не трепна, слушайки предизвикателните думи.
— Ще ви накажа за това, което сте извършили, вас и вашите хора! — каза той. — И ще ви накажа с правото, което сте ми дали вие всички. Моите приятели, които ме обкръжават, са ми се доверили… Кажете — обърна се той към партизаните си — имам ли право да постъпя така?
