нещо задържа Хасан…
— Говори! Какво искаш да кажеш?
— Горо, негърът, още ли е във Венеция? — попита Хасан.
— Вярвам — каза дон Марко, — че той е в услуга на великия капитан.
Хасан тогава се засмя подигравателно и поклати глава.
— В услуга на великия капитан ли? — каза той. — Ех, ех! Този юначага е хитър. Той е най-проклетия от всички негри в Тунис. В действителност той служи на краля на острова и ако Хасан и Сазим го срещнат на пътя си, те ще бъдат в голяма опасност…
— Познавате ли този негър, ти и Сазим?
— Да, много добре, господари. Горо трябва да загине пръв. При това условие Хасан и Сазим могат да нападнат самия крал. Докато Горо живее, Марино не ще се страхува от никого.
— Сигурен ли сте, че този роб, когото сте виждали в палата на дожовете през карнавала, е предан на пирата Марино Маринели?
— Благородните сеньори могат да бъдат сигурни — отговори Хасан с твърд глас, — че Хасан им говори истината! Горо е един негодник, какъвто няма на земята. Той умее да води хората за носа. Но задачата на Хасан е първо да го обезвреди. Още ли е във Венеция?
— Той сигурно е придружил лирата в бягство — каза Томасо.
— Съвсем не — прекъсна го великият инквизитор. — Великия капитан ме увери, че миналата нощ негърът бил още тук… Ако е играл такава подла роля, скъпо ще ни заплати. Обещавам ти сто зекини, ако ни го доведеш! Но ако ни донесеш главата на Марино, ще получиш две хиляди, както вече е обещано!
— Наградата е съблазнителна, господари! — заяви Хасан. — Сазим и Хасан ще свършат работата. Ако успеят да проникнат в палата на Маринели, те трябва да бъдат сигурни, че ще заслужат хубавото злато. Някоя удобна нощ незаконнороденият не ще го има вече!
— Бързайте! — извика великият инквизитор, въодушевен от смелостта на роба. — Направете на републиката тази голяма услуга. Не само ще спечелите наградата от две хиляди зекини, но и ще ви бъдат дадени синекурни длъжности!
— Сазим и Хасан — отговори негърът — ще останат няколко дни на почивка, после ще тръгнат на път. Те не ще тръгнат направо за скалистото островче, от страх да не бъдат разкрити. Ще отидат пеша по италианския бряг до Анкона, откъдето ще тръгнат най-после за острова. Те трябва също да се снабдят с добри оръжия, удобни за носене.
— Дайте смърт на предателя от наше име — каза великият инквизитор. — Побързайте и бъдете смели.
Негърът на Карманиола се поклони раболепно, после излезе предпазливо от зловещата стая.
— Трябва да решим по-бързо съдбата на пленника! — каза дон Томасо. — Моят уважаем брат доверява ли се изцяло на черния роб?
— Този Хасан е от десет години на моя служба — отговори главният инквизитор. — Прочее, може да го поставим на изпитание!
— Ние — каза дон Марко — трябва да подготвим незабавно експедиция срещу острова. Тогава ще бъдем по-сигурни в успеха. Безочливостта на незаконнородения е нечувана. Как можем да го търпим, като ни хвърля ръкавицата, присмивайки се на нашето могъщество? Трябва да го пратим там, откъдето успя да се отърве първия път.
— Това е и моето мнение — добави главният инквизитор. — Веднага ще бъде дадена на цялата флота заповедта да обгради острова и да го бомбардира. Сто галери, петдесет фрегати и транспорт, носещи две хиляди войници от арсенала, ще вдигнат котва и ще тръгнат към убежището на пирата!
— Смърт на него и на партизаните му! — извика Марко.
На следния ден в арсенала се забелязваше трескаво оживление. Всички галери, годни да тръгнат по море, бяха въоръжени, снабдени с припаси и напълнени с войници. Оръдията, необходими за защитата, бяха поставени на бордовете. Накратко казано, пристанището приличаше на врящ котел.
Управителите отговаряха за въоръжаването и екипирането на войниците; адмиралите — за подреждане на различните екипажи, а офицерите — за дисциплината на всички.
В пристанището се намираха само седемдесет галери, годни да тръгнат в открито море и да се сражават.
Станало бе нужда да се приготвят както бойни кораби и множество бузи (риболовни кораби, снабдени с оръдия), гарзарноли (леки корабчета) и навебатини (транспортни кораби, движени с гребла).
Тия приготовления се вършеха, когато един търговски кораб влезе във Венеция. Неговият екипаж беше този, когото Джакопо Граси бе пленил и когото Маринели впоследствие бе освободил и бе им дал нов кораб в замяна на стария, бомбардиран и изваден от употреба.
Щастливите мореплаватели говореха наляво и надясно за приключенията си. Новината се разнесе бързо из града и достигна до ушите на Съвета на тримата.
Един ден, офицерите от кораба бяха отведени пред маскираните инквизитори, поканени да докладват и да направят оплакване.
— Ние няма да подаваме никакво оплакване, господари! — отговориха последните. — Ние само можем да бъдем благодарни на Марино Маринели, най-благородния човек, когото познаваме. Той, щом узна, че нашият кораб е бомбардиран от неговите хора, достави ни друг. Нашите стоки ни бяха върнати и виновниците получиха наказанието, което заслужаваха.
— Той се е уплашил от вашето оплакване и от присъдата, която ще му дадем — отговори великият инквизитор. — Ето защо ви е дал друг кораб! Кой знае с каква цел е дошъл? Ние сме, които пазим имота ви. Нали корабът ви бе бомбардиран от неговите съучастници?
— Да, това бяха неговите хора! Но Марино Маринели не е виновен — подзеха храбрите моряци. — Вие трябваше да бъдете там и да присъствувате на гнева му! Не, не, господари, една голяма несправедливост е да наричате пират този благороден сеньор!
При тия думи инквизиторите обезпокоени размениха погледи.
— Горко им, ако народът е споделил тези чувства! — изглеждаше, че си казват.
— И така — каза главният съдия — вие настоявате, че каторжникът и пиратът Марино Маринели ви е подарил кораба, с който сте пристигнали тук?
— Ние ви казваме самата истина!
— Тогава наш дълг е — заяви дон Виторио — да започнем анкета. През цялото време, докато траят нашите проучвания, вие ще останете под наблюдение на управителите.
Марино Маринели е най-върлият от неприятелите на републиката. Той е предварително осъден на позорна смърт и не ще може с никакви подаръци да промени съдбата си.
— Ние сме значи пленници? — попитаха моряците, изпълнени със страх.
— Вие ще бъдете наблюдавани и пазени, докато хвърлим светлина върху вашето приключение — обяви главният инквизитор. — Ще се провери, да се установи дали не сте шпиони в служба на бандита.
18. Вилата Маринели
Една вечер, около осем дни след като Съветът на тримата бе възложил на Хасан мисията, двамата негри тръгнаха за остров Сан Николо. Те желаеха да стигнат до Маламоко, където да почакат тръгването на някой кораб за Анкона. Тяхната цел бе да слязат после на брега, на юг, за да намерят благоприятна точка, от която да се отправят за острова.
Сазим, по-едър и по-широкоплещест от Хасан, приличаше много на Горо. И единият, и другият имаха еднакъв ръст и почти еднакви форми. Що се отнася до изражението на техните лица, то и тримата си приличаха. Те бяха, както единият, така и другият, с черни коси, остри черти, обърнати устни и блестящи очи. Носеха еднакви бели панталони и червени дрехи.
Хасан и Сазим се сбогуваха с Пиетро, който ги бе довел с една правителствена гондола, и се отправиха по пътя, който водеше по дюната на острова до Маламоко.
— Моите поздравления на Маринели! — им извика Пиетро, когато се отдалечаваха. — Ако успеете да му забиете някой нож в гърба, радвайте се, че можете да бъдете още живи!
Двамата негри продължиха пътя си, без да отговорят.
