Като че ли щастието се усмихваше тази нощ на пратениците на инквизицията. Действително в един ъгъл бе седнал един негър. Той не бе друг, освен храбрия Горо, който очакваше зазоряването, за да използва тръгването на един кораб и да напусне пристанището.
Бе решил да не пропътува пешком цялото разстояние до Рим. Предпочиташе да измине по-голяма част с кораба. Бе се споразумял със собственика на един крайбрежен кораб, който щеше да вдигне котва за Анкона сутринта и този успех го бе зарадвал.
Дълги часове го отделяха от момента на тръгването. Предпочете да прекара в кръчмата, отколкото да чака на борда. Бе си поръчал една кана хубаво вино, а също така хляб и риба.
Той спокойно се хранеше и мислеше, че е вън от всякаква опасност.
Горо се отличаваше от повечето си съотечественици по своята трезвост. Той пиеше често, по винаги по малко И никога не се напиваше.
Тъкмо поглеждаше колко вино му е останало, когато вратата на кръчмата шумно се отвори.
На Горо му се стори, че вижда мираж. Обаче той запази присъствие на духа… Двамата негри, които той познаваше много добре, се бяха появили на вратата. Единият бе Хасан, довереният слуга на стария Карманиола, а другият — Сазим, който отдавна изпълняваше тайна служба в инквизицията.
Горо за момент бе изненадан. Да не би да са го следили? Да не е попаднал в клопка?
После се съвзе.
— Не — каза си той, след минутно размишление, — никой не може да подозира моето присъствие в кръчмата. Само дожесата е получила моето доверие и знае, че съм тръгнал за Рим. Може ли да ме е издала на шпионите? Тия двама негри са може би мои съперници. Дали не ги е избрала тя?
За щастие, обстоятелствата благоприятстваха Горо. Той се прилепи към масата, постави ръце върху нея и отпусна тежко главата зад каната като уморен човек.
Двамата негри се отправиха на противоположния край на кръчмата. По такъв начин Горо можеше от своя страна да ги наблюдава и следи. Тълпата от викащи и смеещи се клиенти го прикриваше от очите на шпионите.
Храбрият служител на Маринели не можеше да сдържи радостта си при мисълта за добрата шега, която щеше да изиграе на своите неприятели. Той поднесе каната до устата си и отпи голяма глътка. После постави съда на масата и се престори, че заспива отново.
През това време Сазим извика стария Жамбо, винаги зает с работа, хвърли една зекина на масата и с надменен тон поръча две бутилки сиракузко вино.
Той хлопна езика си, като че ли предчувстваше аромата на това фино вино, после хвърли изпитателен поглед около себе си и заразглежда всички, които бяха близо до него.
Едни шумно се смееха, други жестикулираха и тропаха силно по масите, трети играеха хазартни игри. Хасан обърна голямо внимание на този разнообразен спектакъл и не различи Горо, седнал в дъното на залата.
Горо, виждайки кръчмаря да занася на негрите каните с виното, което бяха поръчали, излезе отново от своя привиден сън и погледна двамата пиячи. Единият и другият действително бяха започнали да пият деликатното питие с такава жажда, като че ли не бяха пили нищо от осем дни.
— На добър час! — си каза негърът на Маринели. — Пийте, пийте, приятели. Обърнете още няколко чаши, докато започнат да ви се заплитат езиците!
Той започна да се смее и реши да не пие повече, за да може да следи съперниците си.
Малко по малко последните се оживиха и започнаха с жестове да проявяват пиянството си.
В този момент Горо стана. Той можеше да използва това благоприятно обстоятелство и да напусне кръчмата, като изиграе неприятелите си, но чувстваше непреодолимо желание да им говори, да ги накара да признаят своите планове.
Първо поднесе ръката си към пояса, за да се увери, дали камата му е там, после се приближи до Сазим и Хасан.
— Хей! — каза той, удряйки по рамото последния. — Добре прекарват живота си двамата негри.
При вида на Горо, който ги заговори на техния матерен език, единият и другият показаха учудването си. Хасан скочи от стола си и погледна новодошлия с изненада.
— Горо е добър момък! — продължи робът дружелюбно. — Той ще седне при своите съотечественици и също ще се забавлява.
— Горо, тук, в кръчмата! — извика Сазим и хвърли лукав поглед.
— Не очаквах подобна среща! — каза Хасан, чието пиянство изглеждаше, че бе изчезнало веднага.
Горо се престори на пиян и се направи, че не забелязва споразумителните погледи, които си размениха двамата негри.
— Тримата негри ще си поговорят! — каза служителят на Марино. — Аз изпразних каната си. По дяволи грижите и всички християнски кучета! Проклети палачи на бедните негри. Те нямат всеки ден пари да пият и задоволяват жаждата си… това живот ли е?
— Ти, ти можеш да говориш така, но ние, ние трябва да мълчим! — каза Сазим, обръщайки се към Горо.
Последният, окуражен от тия думи, подзе:
— Ние сме бедни езичници, изтръгнати от Тунис, за да служим на християнските кучета, които ни тормозят, когато са разгневени, с кое право те се осмеляват да малтретират добрите роби негри?
— Ще ти кажа — отвърна Хасан с усмивка. — Парите са, които им дават това право.
— Да, това са парите! — повтори Сазим.
— О, каква добра шега могат да изиграят негрите на благородниците, които ги измъчват — викна Горо — и които ги правят роби.
Той се прекъсна.
— Е, добри другари — продължи той, — защо не изиграете християнските кучета, които са притиснати като врата на звяр?
— Уви, каква полза? — каза Хасан. — Да бъдеш роб на Маринели, не е ли същото нещо?
— Горо не е вече роб на Маринели — отговори той. — Ах, негрите ще зяпнат от чудо, ако им кажа. Да, той е вече свободен и служи на този, когото хареса. Ако той беше свързан към личността на Маринели, като Хасан с Карманиола, какво ще търси в Маламоко. При това незаконнороденият отдавна е напуснал Венеция.
— Хм! — каза Хасан. — Вероятно той не е могъл да те вземе със себе си.
— Негърът се мами — отговори Горо. — Знае ли той, какъв господар си е избрал бившият роб?
— Великия капитан, нали? — каза Сазим.
— Това не е вярно! Сазим разказа една стара история… Горо не служи вече на него. Той служи на едного, който заема по-високо положение. Чуйте как зекините дрънкат в джоба му.
Хасан и Сазим отвориха широко очите си.
— Негрите — продължи служителят на Маринели — са глупави, че работят за няколко квартини, които едва стигат, за да си погуляят една нощ. Парите са дадени за по-хитрите!
Хасан се готвеше да зададе по-пряк въпрос на Горо, когато последният се обърна и извика на кръчмаря:
— Хей, Жамбо, господата умират от жажда. Две кани от най-доброто ви вино. Горо плаща!
Двамата негри посрещнаха въодушевлението на техния противник с доволна усмивка. Те го гледаха как дава на кръчмаря две жълтици и в очите им светеше алчност.
В един момент лелееха надеждата да убият Горо и да го ограбят, но предварително щяха да вкусят доброто вино, което последният им бе поръчал.
— Още не си ни казал на кого служиш? — подзе Сазим, щом отпи от виното си. — Да не е дожа?
Лицето на Горо доби презрителен израз.
— Дожът е само слуга на инквизицията. Аз служа на дожесата.
— Тя ли ти плаща така щедро?
— Тя е много по-щедра — каза негърът — от стария благородник на Големия канал, който натоварва служителите си с трудни мисии, но не им заплаща със злато.
Хасан изглежда съчиняваше някакъв план и беше замислен.
— Ще ти доверя нещо — каза най-сетне той на Горо. — Обещаваш ли да пазиш тайна?
