— Говори — каза служителят на Маринели, — не съм бъбрив и заслужавам доверието ти!
— Е, добре! — продължи Хасан. — Вилата на Маринели е обитаема. Покойната сеньора не се намира в гроба. Нейната душа се е върнала в старото жилище, сред живите… Какво! Ти се смееш, Горо? Запитай Сазим!
— Да, ние я видяхме да се разхожда зад прозорците на вилата, като една мрачна сянка, която ту се появява, ту изчезва — каза Сазим.
Тогава Горо разправи как бе чул, тук и там да се говори за духове, за полунощни страшни сенки, за призраци, недоволни от гробовете си и от предишния си живот.
— Не забелязах нищо в съседство с вилата — добави той. — Впрочем, аз не съм посещавал отдавна тази самотна къща.
Двамата роби разказаха отново това, което им се бе случило.
— Не обичам да срещам призраци — отговори черният.
— Също и ние. Избягахме и понеже бяхме жадни, влязохме тук.
— Ето, кое е чудно! — извика Горо, смеейки се. — Двамата негри са дошли чак в Маламоко да угасят жаждата си!
Сазим и Хасан отговориха, че отдалечавайки се от вилата, бяха тръгнали наслуки и бяха влезли в кръчмата, привлечени от блестящата светлина на прозорците и шума, който идеше от вътрешността.
— За твое здраве! — каза тогава Сазим и вдигна чашата си. — Няма ли да пиеш с нас, Горо?
— Не, пих вече предостатъчно. Чувствувам мозъка си размътен. Пийте сами!
Двамата негри жадно, жадно, поглъщаха съдържанието на чашите си, после Сазим стана и заяви, че е вече време да тръгват.
— Ние ще се завърнем във Венеция — каза той. — А ти къде отиваш? — попита служителя на Маринели.
— Ще тръгна за Анкона — отвърна последният — по заповед на дожесата. След това ще продължа за Рим.
Хасан изглеждаше учуден от изявленията на негъра и го попита дали някой кораб ще тръгне сутринта, дали познава в пристанището някой кораб.
Горо показа тайно с пръст един едър морски вълк с обгоряло лице, украсено с брада, който бе седнал на една съседна маса, заедно с кормчията си и весело пееха.
— Ето моя човек! — каза той. — Не го познавах, докато не го запитах за цената на пътуването. Очаквам да стане, за да тръгна и аз.
При тия думи двамата прислужници поздравиха Горо и напуснаха кръчмата.
Едва се намериха навън и се впуснаха да разговарят свободно за техните злодейски намерения.
— Джобовете му са пълни със злато — каза Хасан. — Ние трябва да го заловим преди да се е качил на кораба.
Сазим каза:
— Да не извършваме една лудост за няколко зекини. Да се задоволим да тръгнем на неговото място върху кораба и няма вече защо да се страхуваме от него.
Докато бандитите провеждаха този мистериозен диалог, Горо ги проследи с очи и откри ясно техните злодейски намерения.
— Негодниците — си каза той — са заслепени от златото на Горо. Те очакват момента, когато аз ще бъда сам, за да се хвърлят отгоре ми, да ме убият и да ме ограбят. Нека да се пазят. Често измамникът сам пада в гроба, който е приготвил за своя съсед. Най-добре ще се смее този, който ще се смее последен!
В този момент капитанът стана. Горо направи същото и излезе от кръчмата.
Три часа отзвъни часовникът на пристанището. Вече зората бе започнала да примесва своята светлина с мрака на нощта. В тази сива атмосфера се чувстваше фученето на лек морски вятър, който освежаваше. Корабите, шлеповете и лодките, привързани по дължината на пустия кей, изглеждаха задрямали и необитаеми.
Горо остави капитана да тръгне напред, затвори вратата на кръчмата и се намери сам върху шосето. Искаше да предизвика подлостта на двамата негри и да бъде нападнат от тях без свидетели, без присъствието на никого.
Попипа камата си и погледна внимателно наоколо. Не откри нищо подозрително върху кея, пито по мостовете на разните кораби. Последните, като че ли се събуждаха от дрямката си, под влиянието на повдигащите се вълни. Техните платна, полуотпуснати, се надуваха напразно и веригите на котвите им скърцаха с монотонен шум.
Горо, не забелязвайки никаква следа, която да му покаже присъствието на неприятелите му наблизо, се отправи по посока на кораба, тръгващ за Анкона, който се намираше на около петдесет метра от кръчмата.
Но привидната сигурност, която го обкръжаваше, му вдъхваше безпокойство и разпалваше подозренията му. Той знаеше алчността на негрите и удара, който му готвеха. Какво означаваше тяхното отсъствие? Бяха ли отишли в някоя друга кръчма?
Разсъждавайки, Горо бе стигнал близо до кораба, който щеше да го отведе. Нищо не мърдаше на борда. Само дежурният моряк бе седнал на предната част на мостика, върху куп въжета и Дремеше. Всички хора от екипажа спяха още в хамаците си. Също и капитанът, веднага след връщането си се бе прибрал в кабината, за да си отпочине един час.
Една проста дъска служеше за минаване между кораба и кея. Наблизо се намираше цяла грамада от разнообразни стоки, предназначени за товарене.
В момента, когато негърът си пробиваше път между разните бали и сандъци, за да достигне до дъската, внезапно спря. Чувство на недоверие се изписа на лицето му. Предусети някаква клопка. Помисли, че неговите противници са използвали това безредие от пакети и сандъци, за да се скрият и очакват минаването му. После отхвърли тази мисъл и тръгна по дъската.
Но едва бе направил крачка по дъската, когато тя се задвижи силно под краката му. Той загуби равновесие и вече падаше във водата, когато успя да се вкопчи в дъската, която му бе изневерила. Но един груб удар на Сазим накара ръката му да я изпусне и Горо падна между кораба и кея, в мътните зеленикави води.
19. Морско сражение
Венеция бе обявила открита война срещу бунтовника и пират, Марино Маринели.
Една мощна ескадра, образувана от Съвета на тримата и сената, бе тръгнала към скалистото островче, със задача да го разруши и плени краля му.
Трима души я командваха. Първият бе адмирал Мило, вещ и опитен моряк; второто място се заемаше от един смел и безмилостен човек, великия капитан Силвио Зиани; най-сетне третият бе Тадео Моро, управителят на Сан Марко.
Под заповедите на тези трима висши началници се намираха капитани на кораби, фрегати, корвети, галери и други, от които се състоеше флотът.
Между тях можеха да се разпознаят патрициите Леандро Малатеста, Даниел Фоскари, Енрико Бордено и Бартоломео Симо, чийто имена бяха издълбани върху една от плочите на Санта Рока.
Графът бе застанал на върха на фара и гледаше с най-голямо спокойствие многочислената флота, която наближаваше към островчето. Той щеше да започне борба с един почти непобедим противник.
Марино Маринели бе имал като първа грижа след завръщането си на острова да довърши бързо укрепителните работи и да се подготви както за нападение, така и за отбрана.
Той бе поверил на Фалие и Оргосо командването на флотата. Последната бе разделена на две ескадри и докато едната се намираше подслонена в пристанището, другата кръстосваше в открито море до нова заповед.
Марино бе прибавил на фара един твърде прост апарат за съобщения и бе усвоил със своите адмирали множество зрителни сигнали, които изразяваха волята му. При мъгла, на борда на Оргосо имаше пощенски гълъби, които щяха да отлетят до фара и да предадат известия на Маринели.
И двете неприятелски страни готвеха оръдията си и наблюдаваха мълчаливо. Малко по малко, с
