— Хм! — каза Сазим, обръщайки се към Хасан на техния матерен език. — Ние сме глупци в сравнение с този Горо. На мене по ми би било приятно да служа на този Маринели!
— Неговият остров дяволски ми харесва и на мене! — каза Хасан. — Ако се разсъди добре изглежда, че този Горо има силно обоняние, обръщайки гръб на палата на дожовете и причислявайки се към Маринели! Обаче, иде ми нещо на ума, Сазим…
— Какво? — попита последният.
— Е добре, рано или късно работите на краля на острова ще тръгнат зле и тогава… ти знаеш ли поговорката? Когато го хванат, тогава ще го обесят… Ние ще бъдем изложени за нищо.
— А ако резултатът бъде обратен, Хасан?
— Обратен ли? — промърмори последният.
— Кой знае. Хасан! Може би Маринели да бъде победител и да обеси неприятелите си?
— Подобна работа е невъзможна, Сазим, ако ние имаме щастлива ръка. Ех, кралят на острова не се съмнява, че ние желаем живота му, че съдбата му е в паши ръце.
— Уви! Това още не е направено! — каза другият негър.
— Страхуваш ли се, Сазим?
— Хм! — каза последният. — Предпочитам някоя друга работа за свършване, тъй като този Маринели не е лесно достъпен. Имам предчувствие, че тази е последната стъпка, която предприемам. Ах, Венеция ни плаща много зле за рисковете, които поемаме.
— И аз мисля същото — каза Хасан. — Знаеш ли каква е моята идея, Сазим?
— Не. Обясни ми Хасан. Ти често си гениален.
— Ако ние трябва да рискуваме да увиснем на въжето — подзе Хасан, хвърляйки плах поглед наоколо, — ако нашият живот е в опасност, тогава ще постъпим като Горо!
— Ти искаш да кажеш…
— Че ще минем в лагера на Маринели. Не желая да рискувам главата си! — каза Хасан доверително.
— А какво ще помисли старият Карманиола?
— Мълчи! Аз ще бъда осъден на смърт, ако ти повериш някому това, което ще ти кажа. Какво ме интересува дон Виторио, когато моят живот е на карта! — каза Хасан.
Сазим се засмя.
— Ти имаш право — промърмори той. — Всеки да търси предимството, където го намери. Ние не трябва да се хвърляме направо в огъня със затворени очи.
— Моето решение е взето! Ако успеем да убием краля на острова, ще ударим голяма плячка.
— Вярваш ли, че благородниците от Венеция ще удържат на обещанието си? — прекъсна го Сазим обезпокоен. — Ние сме само негри или иначе казано роби. Не се радваме на никакви права.
— Те не могат да ни откажат нашата награда! Ако, напротив, пропуснем нашия удар, тогава ще минем в другия лагер и ще служим на Маринели. Ако кралят на острова не успее в опита си, ще използваме някой особен случай да се спасим.
— Отлично Хасан, ето един великолепен план! — потвърди Сазим.
В този момент двамата негри се доближиха до вилата на сеньора Летиция Маринели. Тази лятна резиденция, някога оживена и весела, от дълги години бе пуста и тъжна.
Внезапно Хасан се спря.
— Какво има? — попита Сазим изненадан.
— Погледни там — промърмори Хасан, като показа с пръст вилата на Маринели. — Никои не обитава тая вила от оная фатална вечер, в навечерието на смъртта на Маринели, която получи от мен покана да посети палата на Карманиола… А сега, какво означава тази светлина, която прониква от прозорците?
— Не виждам нищо! — каза Сазим.
— Ето, пак погледни!
— Да… Ти имаш право, като че ли някой минава със свещ в ръка през стаите.
Двамата негри, неподвижни като статуи, гледаха втренчено вилата, която се издигаше в подножието на дюната, мълчалива и тъжна, сред една необработена градина.
— Чудно! — промърмори Хасан. — Много чудно! Какво означава тази светлина в полунощ?
— Да се промъкнем да погледнем там! — отговори Сазим с писък глас.
Хасан енергично поклати глава.
— Не обичам да бъда в присъствието на духове! — каза той. — Бррр!
— Вярваш ли, че метресата на дожа се разхожда още там?
— Кой знае?
— Ела, последвай ме! — каза Сазим твърде ниско. — Ние ще се приближим, без да ни чуят.
При тия думи той се промъкна по дължината на живия плет на градината и спря на едно място, откъдето можеха да наблюдават по-добре прозорците.
Светлината се появяваше отново, минаваше от прозорец на прозорец, после изчезваше.
Сазим направи знак на Хасан, който го последва от известно разстояние и изглеждаше малко поуспокоен.
— Какво виждаш? — попита той Сазим.
Вместо отговор, последният му показа един от прозорците. Хасан се прилепи до стената и погледна по направлението, което му бе посочил неговият другар.
— Това е тя! — промърмори той. — Тя е права до прозореца си. Ах, тя има страшен вид! Ела… Да не стоим близо до пея!
— Сега тя отива по-далеч — каза Сазим ниско. — Тя изчезна от прозореца.
— Ти я видя също, нали?
— Да. Желаеш ли да кажеш на твоя господар, стария и богат Карманиола, какво става във вилата Маринели?
— Ти си безумец! — каза Хасан ниско. — Какво ме интересува това?
— Трябва да потърсиш стареца. Той ще започне анкета и ще изясни тази мистерия.
— За нищо на света! — отговори Хасан. — Той ще изпрати както обикновено мен. Не желая духът на сеньората да скочи на гърлото ми и да ме задуши! Ба, какво ни е грижа нас? Ела!
Хасан хвана Сазим под ръка и го повлече боязливо покрай стената до пътя.
Двамата негри размениха още няколко глупави забележки относно привидението, което бяха видели, когато Сазим направи едно предложение на своя другар.
— Не желаеш ли по-добре — каза той — да отидем да изпием по една каничка вино при стария Жамбо, в „Чайката“?
— О — каза Сазим, — кръчмарят от „Чайката“ затваря заведението си чак на разсъмване! Тази кръчма е пълна винаги с матроси, моряци, рибари и гондолиери. Много пари прибра този Жамбо!
— Във всеки случай неговото вино е добро — каза Хасан, — а аз съм така жаден.
— И аз също! — рече Сазим и избухна в смях. При тия думи двамата ускориха крачките си.
След малко Хасан се обърна и показа с пръста вилата Маринели, като че ли още не бе успял да се отърве от ужаса.
— Не обичам да имам работа с мъртвите! — каза той.
— Забелязват се вече складовете на Маламоко — обади се Сазим, променяйки темата. — Днес старият Жамбо трябва да ни черпи като принцове. Твоята кесия пълна ли е, Хасан?
— Нямам нито повече, нито по-малко пари, отколкото ти — отвърна последният. — Ние получихме в палата на дожовете двадесет зекини, които си поделихме. Трябваше да дадем всеки по четири зекини на този проклет кръчмар от арсенала. Останаха ни само по шест, а пътят е дълъг.
— Любопитен съм да зная — каза Сазим, кикотейки се — колко ще ни останат, когато платим в „Чайката“. Както съм жаден, желал бих да изпия всичките си пари.
— И аз също — заяви Хасан. — Нищо не ми е по-сладко от това да пиянствам.
— Кръчмата е близо — каза Сазим. — Прозорците са изцяло осветени. Много народ трябва да има в „Чайката“!
Двамата роби шпиони ускориха крачките си и се отправиха към прочутата кръчма в пристанището на Маламоко, където бедният Бертучио бе паднал в ръцете на полицаите.
