величествен ход, тежките венециански кораби се наредиха около острова, притискайки го с обръч от мачти и оръдия.
Островитяните бяха получили от Марино изрична заповед да не стрелят, преди да започне офанзивата.
Мило и Зиани смятаха първо да предприемат едно дебаркиране, но Анафесто, който ръководеше превъзходно отбраната на брега, бе осуетил всичките им опити.
След много дни и много нощи в подобно очакване, смелчаците се отчайваха, младият Манджили, един от най-верните и най-разпалени другари на Марино, помоли началника си да му позволи една смела постъпка. Искаше, въпреки всички опасности, да предприеме разузнаване сред неприятелските кораби.
Маринели, отстъпвайки на неговото настояване, се съгласи най-сетне да даде на Манджили исканото позволение, но натовари същевременно д’Артенай да го придружава.
Под прикритието на нощта, двамата безстрашни разузнавачи се качиха на една шалупа, лека за управление.
Бе полунощ, когато отблъснаха лодката си от брега и напреднаха, от вълна на вълна към тежките маси, които величествено поклащаха страните си, обкичени с оръдейни гърла.
През това време Марино очакваше с безпокойство от височината на кулата двамата храбри разузнавачи да му докладват за резултата от мисията си.
Внезапно пушечни изстрели огласиха нощта. Графът помисли, че се е завързала престрелка между войските на Анафесто и някое неприятелско отделение, опитващо се да слезе на брега. После тишината наоколо отново се възстанови и не можеше да се чуе нищо друго, освен шумът на скърцащите корабни вериги.
След един час д’Артенай се върна във фара и поиска да говори с Маринели.
Марино каза да го въведат при него и забеляза не без вълнение скръбта, която бе изписана по лицето на благородника.
— Връщам се сам — каза последният, започвайки доклада си. — Манджили е мъртъв. Той е първата жертва на войната. Чуйте разказа ми, Марино! Ние успяхме да се приближим до неприятелските кораби и да чуем заповедите, предавани от единия борд на другия, с помощта на рупори.
— Това е чудесно! — извика Маринели. — И какво можахте да узнаете?
Д’Артенай продължи разказа си:
— Ние знаем сега — каза той, — че една обща атака е решена за утре. Пристанището ще бъде бомбардирано, за да се принудят корабите, които са се подслонили там, да излязат. Една част от военната флота и транспортните кораби ще предприемат паралелни действия срещу противоположния бряг на островчето. Крепостта Сан Павел ще бъде също бомбардирана и дружините, приготвени за дебаркиране, ще предприемат масово нападение.
— Вашият доклад струва повече от цял товар злато, д’Артенай! — каза Маринели. — Ние ще можем да отблъснем сега тези нападения и ще нанесем пълно поражение на войските на Съвета.
— После — продължи д’Артенай — флотата, стоварвайки войските на земята, под прикритието на оръдията, ще започне на свой ред сражение: такъв е планът, уговорен между Силвио Зиани, адмирал Мило и управителя. Първият ще командва войските, които ще слязат, вторият ще ръководи морската битка, а третият ще остане на заден план с транспортната дивизия.
— Узнахте ли — попита Маринели — на борда на кой кораб се развява символичното знаме на Венеция, царицата на моретата, знамето, украсено с лъва на Адриатика?
— Да, на средната мачта на адмиралския кораб!
— Нашата защита ще бъде така смела — каза Маринели, — че Съветът на Венеция ще се разколебае, когато види плановете си разстроени и унищожени…
Д’Артенай поднови прекъснатия си разказ и обясни на началника си как скромната и славна експедиция бе завършила с едно непоправимо нещастие, със смъртта на Манджили.
— Ние вече бяхме обърнали лодката — каза той, — за да се приберем на брега, след като благополучно свършихме мисията си, когато близо до брега срещнахме една неприятелска лодка, хората от която измерваха с помощта на една сонда, дълбочината на водата на това място. Манджили, неспособен да задържи буйността си, напълни бързо пушката си и взе на прицел лодката. Но в същия момент офицерът, командващ групата шпиони, предугади жеста на моя другар и също стреля. Двата куршума се кръстосаха по пътя. Манджили, улучен в сърцето, се строполи назад и тялото му изчезна във водите… Крайбрежните часови, привлечени от гърмежите, дотърчаха в този момент и обърнаха в бягство неприятелската лодка. Така аз можах да сляза на брега в пълна сигурност.
— Венецианците всички са синове на морето — отговори Марино — Манджили е намерил най-достойния гроб за него. Нека Бог прибере душата на този верен другар. Той ще бъде отмъстен; неговите убийци ще изкупят престъплението със собствената си кръв. Тичайте в крепостите д’Артенай. След един час ще се съмне и ще настъпи решителният ден за нашата кауза. Идете и отнесете на Фалие заповедта да не напуща пристанището със своите галери, преди да отида при него. Искам да поема лично ръководството на сражението.
Маринели имаше неизменна вяра, може би преувеличена, в успеха. Д’Артенай сподели съмненията си, припомни му, че сражението, в което се хвърляше с наведена глава, е неравно и с тежки последици. Посъветва го да действа задружно с Оргосо…
— Ние ще бъдем победители без Оргосо — прекъсна го Маринели. — Побързайте да отнесете заповедите, които ви дадох!
Прокълнатият незаконнороден, въвлечен в калта от тираните на Венеция, се чувстваше възпламенен от един нов огън — огъня на отмъщението. Най-сетне той щеше да възстанови пред очите на народа, когото толкова обичаше и от когото бе обичан, своя престиж, взимайки победата.
Няколко минути още Марино остана замислен на кулата си, с очи, залутани в тъмните води. Струваше му се, че вижда своя хубав сън да се осъществява малко по малко и да се приближава до края, където триумфът на доброто и красивото щеше да възтържествува над развалата и деспотизма.
Внезапно той се отърси, помисли отново за предстоящата опасност и прекъсна съзерцанието си, за да поеме поста си на главнокомандващ.
Той накара да подготвят светлинните сигнали и съобщи на Оргосо заповедта, която бе предал на д’Артенай.
После слезе по стълбата на кулата и отиде в църквата на острова, която се издигаше на малко разстояние от фара.
Последната бе подредена с простота, вкус и благоприличие. Маринели бе избягнал всякакъв лукс и всеки предмет, който би могъл да възбуди човешката алчност.
Камбаната, която всяка неделя звънеше, за да призовава вярващите за молитва, бе същият водолазен звънец, който бе послужил някога на Маринели, за да изтръгне от дъното на морето съкровищата на Мадреселва. Старият леяр Верди го бе преобразил и нагодил за свещената му цел.
Марино влезе в сградата, празна от богомолци, приближи се до олтара, коленичи и започна да се моли с усърдие. Превъзнесе душата си към Бога с искреност, с топлината на една благородна душа, чието минало не бе друго, освен милосърдие, доброта, великодушие и чието бъдеще беше цял идеал.
Помисли за Анунциата, която обичаше за своя баща, окования дож, може би вече мъртъв.
Той стана и напусна църквата с по-закрепнала душа. Зората откри пред очите на Маринели картината на неговото дело — на стратегия и изобретателност.
Всеки бе на поста си: артилеристите при батареите на брега и крепостите, също както и пехотинците, натоварени да защитават окопите и артериите на острова.
Фалие даде на екипажите на корабите си последните нареждания, а д’Артенай, който ръководеше отбраната на пристанището, бе заповядал на артилеристите да запалят фитилите и да бъдат готови да открият огън.
В момента, когато слънцето вече издигнало се озари морето и острова с блестяща светлина, върху покрива на двореца на Маринели се развя бялото знаме с оръжията на Гриманите.
В същия момент, като че ли издигането на това знаме бе възбудило омразата у неприятеля. Множество оръжейни гърмежи, дадени от венецианската ескадра, разтърсиха въздуха.
Адмирал Мило бе дал заповед пристанището да бъде единствения прицел за артилерията. Една истинска
