Описа му целия ужас на страстта на Катерина, нейното неудържимо желание да притежава Марино, свирепата ревност, която я вълнуваше.
— Дожесата — каза той — изпрати негъра в Рим, с мисия да убие сеньора Мадлена Боргез. Златото му бе дадено предварително. Той обеща. Но не изпълни обещанието си, макар че сеньоритата не заслужава да бъде щадена. Сеньоритата е извършила спрямо благородния сеньор най-низкото престъпление, което ревността й е вдъхнала.
— Говори, говори — прекъсна го Марино развълнуван. — Затвори ли те? Поиска ли да си отмъсти на теб заради Анунциата, Катерина и мен?
Тогава негърът разкри малко по малко какво бе открил за съдбата на Анунциата, за нейното убежище и за нейните страхове.
Той го уведоми за престъпната, продиктувана от безумна ревност постъпка на Мадлена.
Разказа на Маринели, как сеньора Анунциата Фарсети бе хвърлена насилствено в един манастир, после затворена, поставена на скрито място, дотогава, докато сърцето й, отказало се от земния живот, се отвори само за любов към бога.
— Такива са признанията на самата Мадлена! — каза робът, завършвайки важното си разкритие. — Тя съжаляваше за думите си и като че ли искаше да ги вземе назад, да накара да арестуват негъра, но Горо избяга навреме. Изпратените слуги да го преследват се завърнаха разочаровани в палата Боргез. Горо посети манастира, където лежеше бедната сеньора, затворена в една подземна килия, далеч от всяка приятелска душа и всяко утешение. Той й говори, закле й се в своята преданост. Горо, както Анунциата ще бъдат верни на сеньора до смърт. Нека сеньор Маринели отърчи в Рим и проникне доброволно или насила в манастира на кларистките при вратата Анжелика. Там, в ада на това свято място, в една влажна изба, сеньорита линее от скръб и няма друго утешение, освен мисълта за сеньора.
Марино изрази благодарността си от предаността, която Горо му засвидетелства.
Хвана приятелски ръката му и се закле, че ще изтръгне любимата си от манастира, за да я отведе пред олтара в малката църква на Санта Рока и да освети своя съюз в присъствието на всички островитяни.
При тия думи Горо, едва пристигнал от Рим, поиска да се сбогува и да замине отново.
— Къде искаш да отидеш? — попита го графът изненадан.
— Във Венеция, сеньор.
При тия думи Маринели го упрекна строго за безразсъдство му, изразявайки предчувствията си.
— Негърът трябва да замине за Венеция — отговори енергично Горо. — Важни работи го викат там. Нека сеньор позволи на своя слуга да напусне отново Санта Рока, нека го остави да изпълни своята тройна мисия. Трябва първо да даде сметка на дожесата за своето посещение в палата Боргез. Трябва после да види един болен, когото е оставил във Венеция.
При тия думи, Горо не можа да сдържи една усмивка, пълна със сарказъм и тайнственост едновременно.
— Трябва също да направи за сеньор една голяма услуга заради идеята, която го въодушевява — добави той.
Понеже Маринели настоя да му обясни предмета на последната си мисия, негърът го послуша и отговори на въпроса на своя господар.
— Горо знае името само на един от тримата инквизитори. Той се нагърби да открие тия на другите двама, да проникне в непроницаемата тайна, която ги окръжава, и да уведоми сеньора.
— Честни Горо — отговори Марино, покъртен от безкрайната смелост, на многократно изпитаната преданост — ти забравяш едно нещо: да мислиш за интереса си. Поискай ми някакви облаги, някаква отплата. Съгласен съм на всичко, което поискаш!
— Негърът няма нужда от нищо, сеньор — отговори скромно храбрият младеж. — Той има още няколко зекини в джоба си и ще може да се задоволи с тях. Свикнал е да живее с малко.
Тогава Маринели му изложи опасностите по пътя и му каза, че ще има много разноски.
Успя най-сетне да го убеди да приеме една шепа златни монети.
— Подкупът дава понякога по-добри резултати, отколкото насилието — каза негърът просто.
После той даде едно последно наставление на господаря си, като го предупреди за дружбата, която свързваше Мадлена Боргез и игуменката на манастира на кларистките.
— Горо — каза той — ще отиде във Венеция, пътувайки по континента до Анкона. Щом пристигне там ще се качи на някой кораб, тръгващ за града на лагуните, и ще слезе в Джорджия.
Графът улесни пътуването му, давайки му своя платноход.
Двамата, господар и роб, отплуваха заедно за италианския бряг.
След като се разделиха, Горо се отправи пеша към Анкона, а Маринели побърза към манастира на кларистките, горящ от любов, треперещ от безпокойство.
Черният достигна безпрепятствено Анкона, намери един кораб, тръгващ за Джорджия, и пристигна в последното пристанище.
Внезапно, когато стоеше прав до кея, размишлявайки как най-бързо би могъл да отиде във Венеция или остров Сан Николо, чу да го викат от една минаваща лодка.
Обръщайки очи към мястото, откъдето бе чул викът, той забеляза мрачните контури на една голяма рибарска лодка, натоварена с риба. Лодката идеше към него.
Мъж и жена, седнали между мрежите и кошовете с риба, движеха греблата.
— Хей, младежо! — извика отново гребецът, един възрастен човек.
Негърът позна тогава дядо Джеронимо.
— Къде отиваш? И откъде идеш? — запита старецът.
— Горо отива на остров Сан Николо.
— А ние отиваме във Венеция да продадем рибата.
При тия думи рибарят приближи лодката до кея, за да се качи Горо.
Негърът отначало се престори, че иска да отклони предложението на старите хора, но после отстъпи под техните настоявания, зае място в средата на голямата лодка и завърза разговор.
Той ги поздрави за риболова им, после лека полека заговори за събитията на деня.
Попита ги, що става във Венеция и дали нещо необикновено се е случило.
— Ех — отвърна старата Лозика. — Съветът и дожът екипират нова флота, която ще тръгне за Санта Рока. Искали да накажат господаря на островчето, заради неговите пиратски действия. Обвиняват го, че смущава сигурността на Адриатика. Но никой не знае още тайната на дожа. Мнозина твърдят, че Маринели е приятел на народа, а не пират; че води война само срещу правителството и неговите галери, но не и срещу търговските кораби на Венеция.
Горо пое тогава смело защитата на своя господар и се опита да затвърди убеждението на Лозика, изтъквайки й основателността на втората теза.
Той обрисува Маринели като добър, великодушен, помагащ на моряците-търговци, на пострадалото население, раздаващ пари с пълни шепи, за да възстанови на нещастниците техните домове и да върне препитанието им.
Постара се да убеди двете простодушни същества, които го слушаха, че прокламациите от палата на дожовете са само клевети, които инквизиторите разнасят сред народа, за да очернят незаконнородения, скъпия идол на венецианците.
Накъсо, той успя, чрез своите аргументи да убеди двамата старци.
Гребците пристигнаха на остров Сан Николо.
Старият Джеронимо и неговият чер другар вдигнаха греблата и оставиха лодката да се движи сама.
Старият рибар попита Горо, къде смята да слезе.
— Там, при колибите! — отговори негърът, показвайки с пръст малкото селище на острова. — А ти, Джеронимо, къде отиваш?
— На Пиацета. Ще почнем да продаваме рибата при настъпването на деня.
Старите хора обичаха да разговарят.
Джеронимо си спомни за Маринели и неговата достойна майка, сеньорита Летиция.
Той изрази омразата си, която патрициите изпитваха към героя.
— Те даже унищожиха старото жилище на сеньора Летиция — добави той. — Бедната мъртва още не може да намери мир от своите неприятели.
