изчезваше в тъмнината. Той отиваше да се хвърли в огъня. Каква лудост! Нещастникът е загубен. Полицаите ще го заловят и неговото осъждане е сигурно. О, Горо обича да се шегува. Иска да прикрие следите си от двамата гондолиери. Ах, Боже, бъди благословен, той е можал да избяга от техните нокти!
После тя се изтръгна от размишленията си, върна се при мъжа си и му помогна в работата.
През това време сянката на нощта се разпръсна малко по малко, оставайки да блести бледната светлина на изгряващото слънце.
Гондолите на рибарите и търговците се трупаха все повече край кея на Пиацета.
Всички бяха натоварени с риба, дини, плодове и пр.
Скоро стоките бяха извадени на брега и наредени по площада от двете страни на кошниците на дядо Джеронимо.
Търговците започнаха да разговарят помежду си, трупайки пред себе си купища плодове.
С наближаването на деня, движението нарастваше.
Разговорите на търговците и търговките ставаха по-оживени.
Никой не забеляза сред многото гондоли пристигането на Пиетро и Себастиано.
Двамата шпиони изглеждаха разочаровани.
Гневно и зловещо изражение бе изписано по лицата им.
Изглеждаше, че дирят някого, понеже хвърляха неспокойни погледи към тълпата продавачи, наредили масите си край брега.
Те забелязаха внезапно Лозика и се приближиха бързо към нея.
— Хей, Лозика! — повика Пиетро.
Старата жена се обърна, за да види кой я вика по такъв начин.
— Е намерихте ли негъра? — попита тя Пиетро.
— Вие ни изиграхте, бабо! — извика Себастиано със заплашителен глас.
— Бог да ме пази! — отвърна тя, защитавайки се от обвинението. — Горо беше на острова!
— Но той вече не е там — каза Пиетро. — Негодникът е успял да избяга навреме.
Тогава Себастиано разказа как бяха открили следите на негъра върху плажа.
— Тия следи — произнесе той натъртено — ни карат да подозираме, че той е тук, на Пиацета. Сигурен съм, че вие сте го видели!
— Не съм видяла никого! — отговори старицата.
При тия думи Пиетро започна да разпитва грубо бедната жена и да я заплашва с ужасите на инквизицията.
Лозика, ужасена от заплахите, изведнъж промени държанието си и изповяда на двамата полицаи какво бе разговаряла с беглеца.
— Той ни напусна — добави тя, — за да се отправи към палата на дожовете.
Шпионите посрещнаха със задоволство това неочаквано признание ми изоставиха строгостта си.
Те посрещнаха с доверие брътвежите на старицата и без да кажат дума, тръгнаха към палата.
Старата жена проследи с очи двамата мъже, които се отдалечаваха бавно и съставяха плана си с нисък глас.
Тя си въобразяваше, че е дала фалшиви указания.
— Охо! — си каза тя. — Те вярват, че е в палата, докато той си е намерил вече някое добро скривалище!
Обаче Пиетро и Себастиано бяха пристигнали в палата.
Те минаха край една ниска стена, понеже избягваха да се показват пред прозорците на фасадата, достигнаха до малка вратичка, отвориха я и проникнаха в мрачните коридори на палата.
— Той трябва да очаква в някой от вестибюлите да го приеме дожесата! — каза единият.
— Ще бъде умно — подметна другият — да предупредим веднага Съвета на тримата и да накараме да обградят палата със стража.
Двамата мъже се посъветваха още малко, после се разделиха.
Пиетро се изкачи по една съседна стълба и отиде в големия вестибюл.
Той искаше да се убеди, дали инквизиторите заседаваха още.
Себастиано се изкачи по друга стълба, която водеше към вътрешното крило на палата.
Знаеше, че слугите на кървавия съд бяха свикнали да стоят в един мрачен коридор, съседен с ужасната зала.
Той искаше да запита някого от тях в кой час на денонощието може да го приеме главният ковчежник.
Внезапно, когато се приближи до този коридор, видя някой да излиза предпазливо и да тръгва по една галерия.
Повярва, че е намерил това, което търсеше.
Той повика тихо и запита мистериозния непознат дали е виждал главния ковчежник.
После замълча, ослуша се и зачака.
Той се взира напразно в тъмнината, която го заобикаляше, но не откри никого.
Загадъчният силует бе изчезнал в сянката така бързо, както се бе появил.
Себастиано остана за момент нерешителен, обзет от различни чувства.
Знаеше, че достъпът в залите, съседни на черния салон, беше забранен под страх от смъртно наказание. Беглецът там ли се намираше?
Внезапно неговите очи, които бяха свикнали с тъмнината в коридора, забелязаха някого, който се криеше зад един ъгъл на стената, близо до входа на забранената зала.
Стори му се, че вижда един чуден силует, нещо червено и бяло едновременно.
Приближи се…
В същия момент непознатият, който дотогава бе стоял притиснат до стената, без да мърда, скочи върху шпионина и започна ожесточена борба.
Полицаят позна Горо и произнесе ужасно проклятие.
Двамата неприятели се заудряха, водейки борба тяло срещу тяло.
Себастиано прояви отчаяни усилия, понеже знаеше, че негърът е по-силен и се страхуваше да не му се изплъзне. Той завика за помощ…
Скоро няколко слуги, привлечени от шума на борбата, се показаха във вътрешността на коридора.
Но преди да могат да помогнат на Себастиано, негърът успя с едно последно усилие да се изскубне от прегръдката, в която полицаят го бе притиснал, и да повали неприятеля си.
Той му нанесе силен удар по лицето и побягна през коридора, докато маскираните слуги, спрени от виковете на полицая, се заеха да го вдигнат от пода.
— Арестувайте негъра! Арестувайте го! — се развикаха те, като продължиха преследването му с нова ярост.
Негърът на Маринели се надяваше, че вече е избягал от преследвачите си.
Той се радваше на победата си. Бе успял да проникне, без да бъде забелязан, в забранените коридори и да подслуша разговора на инквизиторите.
Знаеше вече техните тайни, познаваше сега презимената им и можеше да даде полезни сведения на своя господар.
Той достигна до големите зали на палата, разкошните вестибюли, които образуваха долния етаж.
Готвеше се да се отправи навън и да излезе победител от опасното си приключение, когато виковете на преследващите го слуги вдигнаха в тревога стражите.
Горо беше загубен.
Войниците излязоха от караулната стая и застанаха пред него, препречвайки му пътя с пиките си.
Негърът, обграден от всички страни, почувствува хитростите си проиграни, всичките си надежди унищожени.
Виждаше се вече осъден на неминуема смърт, без никаква надежда да избяга.
Малко го интересуваше собственият му живот. Само едно безпокойство го бе обладало. Той оставаше до смърт верен на своя благороден господар.
— Сеньор не ще узнае никога имената на инквизиторите! — промълви той тъжно.
Той отстъпи пред силата и се въздържа от всякаква съпротива.
