Горо остана изненадан от думите на стареца.
За голяма своя изненада узна, че вилата на сеньората бе изгорена и от нея не бе останало нищо.
Старата Лозика потвърди казаното от нейния мъж и описа това, което бе видяла, разказа това, което бе чула да се говори относно вилата.
— Преди няколко дни — каза тя — забелязахме една сутрин димящите развалини на замъка на сеньоритата. Запитах много рибари за причината за този пожар. Всички ми отговориха, че къщата била обитавана всяка нощ от духа на Петиция Маринели и от духа на дявола. Великият инквизитор лично дал заповед да се подпали вилата. И знаете ли кой е изпълнил тази заповед? Това е Пиетро, да Пиетро, дясната ръка на инквизицията, бившият слуга на Фарсети. Той е подпалил с факла сградата от четирите й ъгъла.
При тия думи негърът скръцна със зъби. Той стисна юмруци. Неговият заклет враг, толкова пъти изиграван, бе възтържествувал най-сетне.
В този момент лодката спря до брега на острова. Горо, обзет от гняв, скочи на земята.
— Много благодаря, дядо! — извика той на стария рибар, отблъсквайки лодката от брега. — Негърът пожелава добра сполука на Лозика. Сбогом.
После се отдалечи в нощта и се отправи към разрушената вила.
През това време лодката, натоварена с риба, бе поела пътя си към Пиацета, движена от пъргавите мишци на стария Джеронимо. Полунощ бе преминала, когато той стигна до кея на Сан Марко.
Друга гондола току-що бе спряла там.
Двамата лодкари бяха заети с привързването на лодката си о един от стълбовете на брега, когато видяха Джеронимо и Лозика също да се приближават.
— Какво носите? — им викна един от лодкарите, гледайки любопитно към мрежите, които висяха по стените на кораба.
— Какъв хубав риболов! Ах, щастливи рибари! — викна другият с възхищение.
Лозика се помъчи да разгледа в тъмнината двамата мистериозни гондолиери. Успя да познае Пиетро.
Тя го заприказва и го запита, какво нрави в подобен час, върху пустия площад.
— О, добра Лозика — отговори Пиетро, охкайки, — за нас няма почивка. Всяка нощ ни се случва някоя нова работа.
Вторият от двамата мъже, който бе Себастиано, присъедини оплакванията си към тези на Пиетро.
— Е, вие печелите много пари — прекъсна го бъбривата Лозика, помагайки на мъжа си да изтегли върху кея тежките мрежи и да опразни съдържанието на кошовете.
Полицаят и старата жена размениха още по някоя дума и последната избъбри на Пиетро всичко, което бе узнала от Горо.
Неразсъдливата рибарка бе неспособна да пази тайна. Много й бе приятно да я разпитват, понеже си въобразяваше, че знае всички новини на Венеция.
— Знаете ли, че обвиненията в пиратство, в убийства, отправени срещу Марино Маринели, са само празни думи и лъжи? Благородникът не е пират, а е щедър и добър към народа.
Двамата шпиони се учудиха, като че ли не разбират думите на Лозика.
Бъбрицата бе поласкана от този израз на интерес, който й засвидетелствуваха нейните събеседници, та се впусна да им разказва историята за крайбрежните жители и спасени моряци от Маринели.
Старият Джеронимо потвърди нейните думи, без да почувствува какви тежки последици ще има разказът на неговата бъбрива жена.
Двамата шпиони узнаха също, че старците са срещнали в Джорджия Горо и са разговаряли с него.
— Той още ли е в Джорджия? — запита Пиетро с тон, в който можеше да се чете фалшива симпатия.
— Ние познаваме добре Горо и ще бъдем щастливи, да узнаем още подробности за Маринели — добави Себастиано.
— О! — каза Лозика, бързаща да изкачи заедно с Джеронимо на брега една кошница, пълна с миди. — Той е на остров Сан Николо, ние го откарахме там.
При тия думи, Пиетро, зарадван, че е осведомен с такава точност, се обърна внезапно към другаря си и му посочи с пръст гондолата им.
— Да побързаме — каза той ниско на Себастиано. — Успехът ни се усмихва този път. Да не оставаме да избяга негодникът. Сазим и Хасан не са във Венеция в този момент. Ние ще можем сами да си разделим стоте зекини, обещани за залавянето на този предател!
После, без да отвърнат на Лозика, двамата се отправиха към тяхната лодка, отвързаха я и грабнаха греблата.
— Ще го хванем този път! — промърмори Пиетро. — Да не се отбиваме от пътя, защото негодникът е много хитър…
Себастиано избухна в един дивашки смях, като че ли бе вече господар на своята плячка.
Няколко силни удара на греблата накараха лодката на двамата шегаджии да се понесе по мрачните води на канала.
Лозика ги гледаше, как се отдалечават от брега и остана за момент замислена, докато старецът довършваше разпределението на рибата и нареждането на кошниците върху нея.
Неразумната жена сега се почувства обзета от безпокойство.
Тя откри най-сетне целта на тия двама хора и разбра своята глупост.
Припомни си също жеста на Горо, стискащ юмруци, когато узна за подпалването на вилата от Пиетро.
— Бедният Горо — завайка се тя, — страхувам се за него. Страх ме е да не му се случи нещастие…
— Твоят проклет език е причина за всичкото зло — й отговори Джеронимо, обръщайки се от кошниците си. — Твоето проклето бъбрене ще ни заведе някой път в канала Орфано. Какво те интересуват работите на другите? Ти ще направиш по-добре да ми помогнеш да продадем стоката си. Ще ни навлечеш някоя беда и не ще можем да продадем нищо.
— Уви! — извика тя. — Нека Бог да ни пази! Може би те само желаят да се посмеят и пошегуват.
Но бедната жена не можа да се освободи от своите подозрения. Внезапно се обърна, наведе се през борда на канала и се ослуша.
Беше й се сторило, че чува гребла от приближаваща се лодка.
Помисли, че други рибари пристигат на Пиацета с техния нощен лов.
Малко по малко видя да изпъква в тъмнината на канала една лека лодка с един мистериозен гребец.
— Хей, от лодката! — извика тя на непознатия. — О, Света Богородице! Дали е той или сянката му?… Ти ли си?
— Тихо бъбрице! — отговори един глух глас. — Нещастието е поискало, щото негърът отново да срещне Лозика.
При тия думи старата рибарка позна Горо и го попита бързо, дали не е срещнал двамата мъже, тръгнали да го търсят.
Негърът едва можа да сдържи недоволството и изненадата си, която му причини измяната на Лозика.
Той скочи на кея и викна на старата жена с тон, в който се забелязваше колкото гняв, толкова и ирония:
— Добрината на Лозика е може би по-опасна за Горо от омразата на неговите врагове.
Тя се опита да се извини, признавайки глупостта си.
— Знаят ли те, че вие сте се отправили към Пиацета?
— Не, но Лозика не ще закъснее да им каже! — отговори Горо със саркастичен смях.
— Не се страхувайте. Ще съумея да замълча този път. Спасявайте се и се махайте от очите им!
— Лозика може да остане на кея, за да дочака завръщането на двамата покровители. Горо е отишъл в палата на дожовете! — й извика той, смеейки се и се отдалечи в нощта.
При тия думи, произнесени с пълно спокойствие, старата се изненада.
— В палата на дожовете… в палата… — мърмореше тя и следеше с поглед сянката на негъра, която
