— Горо този път се признава за победен, но победата дълго време се е усмихвала нему — каза той горделиво на войниците.
Един гръмовит глас отговори на думите на негъра. Пиетро, неговият заклет враг, бе дошъл във вестибюла, привлечен от шума.
— Вържете този негодник и го хвърлете в подземията! — произнесе той. — Тичайте да съобщите на великия съвет, че проклетият негър е попаднал най-сетне в клопката!…
— Разбойнико — добави Пиетро към победения си враг, — ти скоро ще бъдеш обесен на бесилката в палата на дожовете и ще се люлееш с изваден език.
При тия думи двама войници се нахвърлиха върху Горо и го вързаха.
25. Марино и игуменката
Марино Маринели бе заминал за Рим без никакви придружители. Той бе отказал да го придружи някой от неговите верни приятели и служители.
Островът бе заплашен от нова морска атака.
Венеция се въоръжаваше без почивка и обезпокоителните вести достигаха до Санта Рока.
Предвиждайки всяка изненада, островитяните бяха удвоили бдителността си, засилили стражите си, проверили стрелбата на оръдията, накратко, бяха организирали една несъкрушима защита, каквато Венеция не можеше да си представи.
Двамата неприятели изглеждаше, че се измерват отдалеч, разпалват омразата си, изострят оръжията си, без да се виждат.
Маринели желаеше да постигне наред с успеха на оръжието и военната слава също и щастие в брака.
Анунциата трябваше да стане негова.
Сърцето му туптеше от вълнение и любов при мисълта, че скоро ще намери смелата девойка, да я освободи и да осъществи, сред своите верни другари, най-съкровения си блян.
Войнственото и социално дело, подето от Санта Рока, тогава щеше да се озари от идеален блясък.
Ореолът на великодушния граф щеше да заблести с по-ясно сияние, озаряващ с чистотата си и кавалерската си красота.
Денят преваляше.
Вечерните сенки бяха започнали да покриват полето със своя сив воал, когато Марино достигна до вратите на Рим.
Той реши да прекара нощта в някоя кръчма и да се яви в манастира на сутринта.
Колебаеше се за начина, по който трябваше да се представи в манастира на кларистките.
Да се яви ли под титлата си граф Санта Рока или да се ограничи с фамилното си име Марино Маринели?
Той би бил принуден да направи едно посещение на папата, за да се позове на някогашното му благоволение, да види също Мадлена, студена и горделива.
За момент го обзе мисълта да прескочи стените на манастира, за да изтръгне Анунциата от нейния затвор и да я отвлече.
Не беше ли това целта на неговото идване в Рим. Марино се бе представил в кръчмата като обикновен пътник.
Бе дал на ханджията фалшиво име и бе наел скромна стаичка за през нощта.
Мислеше се в сигурност, понеже по дългия път от Санта Рока до Рим не бе срещнал някаква пречка.
Но в действителност невидими неприятели го дебнеха и се готвеха да се разправят с него.
Хасан и Сазим го бяха видели да слиза на континента и бяха го проследили до Рим.
Бяха го видели да влиза в кръчмата, да се настанява там и да си поръчва вечеря.
Тъмнината бе благоприятна за тяхното шпиониране.
Най-сетне настъпи утринта.
Маринели напусна бързо кръчмата и тръгна по пътя за Санта Анжелика.
Полето бе пълно с цветя.
Храсти с най-разнообразни цветове, зелени, морави, се разстилаха пред очите на пътника.
Марино се опияни от тази пъстрота на природата и задиша с пълни гърди благоуханния въздух.
Той продължи пътя си, обзет от различни мисли, когато забеляза изведнъж, на известно разстояние манастира с неговите високи стени и църквицата му, на която имаше поставен бял кръст.
Той спря и започна да разглежда замислен светата обител.
Манастира на кларистките се издигаше в една влажна падина, където многобройните цветя се смесваха с кичести храсти, ироничен контраст между живота и умъртвяване на плътта.
Докато Марино даваше воля на въображението си, камбаната от църквата започна да бие.
Металните звуци, които се разнесоха, натъжиха душата на мечтателя. Той започна да мисли за човешките създания, отделени от Божия свят от любов към Бога.
Той помисли за неумолимата игуменка, която управляваше това мълчаливо убежище и чиято привидна милост и кротост прикриваха една лукава душа.
Строгата игуменка му изглеждаше като демон, който вършеше само злини.
Той пристъпи към манастира и доближи решетъчната врата. Похлопа с тежкото чукче, прикрепено към малката врата.
Една слаба и набръчкана монахиня дойде да отвори. Тя бе вратарката. С учуден поглед тя изгледа необичайния посетител и позна по елегантната стойка на дрехите му, че последният е някой благородник.
— Какво дирите в нашето бедно убежище? — попита тя чужденеца, без даже да повдигне очи.
— Желая да се представя на игуменката на този манастир — отвърна Марино.
Монахинята го прекъсна сухо, като му каза, че достъпът за мъже е забранен и че това правило не може да се наруши за никого.
Тия думи, произнесени с леден тон вдъхнаха на Маринели зловещо предчувствие.
Студеното и резервирано държане на сестрата му откри каква власт, каква строгост владееше в това общежитие.
Марино настоя, заяви, че е носител на важно и бързо съобщение и че желае да говори с уважаемата игуменка.
Но той отказа да й даде подробности върху предмета на мисията си, а се задоволи само да й съобщи името си.
— Съобщете на вашата игуменка — каза той, — че аз съм Марино Маринели, граф Санта Рока.
При тия думи монахинята се разбърза, остави Марино да чака пред вратата и се отдалечи.
Тя се върна след малко, отвори вратата и покани посетителя да я последва. Въведе го в една малка постройка, съседна на манастира, после го помоли да почака.
Марино се намираше в обширна стая, мрачна и студена, която бе преддверието на игуменката.
След няколко минути вратата на съседната стая се отвори.
Игуменката се появи на прага, строга, горда, с проницателен и изпитателен поглед.
Двамата се огледаха мълчаливо. Марино се стараеше да проникне в егоистичната и строга душа на монахинята, последната се стремеше да покаже пред чужденеца своето превъзходство.
— Влезте! — каза тя студено на кавалера, без да удостои с отговор поклона му.
Марино изпълни поканата, като едва сдържаше отблъскващото чувство, което го обзе.
Влезе в една стая, чиято мебелировка и украса имаше беден вид.
Стори му се, че уредбата на стаята има за цел да убеди всеки посетител в бедността и отрицанието на нейната притежателка.
В средата се намираше кръгла маса с големи размери, която бе покрита с разни книги и ръкописи.
