поглед потъналото в мрака море…
Изглеждаше, че не чува грохота на морето, което си играеше с лекия кораб, ту издигайки го високо, ту смъквайки го ниско.
Като че ли забравил настоящето, за да мисли само за миналия живот и за бъдещето.
Образът на неговия баща, застанал пред един гроб, изкопан от собствения му син Луиджи, позорът, в който негодникът го бе хвърлил, изпъкнаха в паметта му като страшни и непоносими спомени.
Помисли за хубавото дело на отмъщение и правосъдие, което подготвяше.
После, сред тия зловещи видения на бледи престъпници, реки от пролята кръв, един нежен образ светна внезапно в душата му.
Неговата любима се появи, обкръжена с чистота, изпълнена с любов.
Видя я леко натъжена, въпреки непоколебимата вяра в сърцето на Марино, оплакваща се от немилостивата съдба, която ги бе отделила един от друг.
— Не, ти ще бъдеш моя и си вече моя! — изрече той с любов. — Какво значат планините и моретата, които ни разделят, щом се молиш за мен, щом душата ми се носи към теб.
При тия думи Маринели, погълнат от своите любовни мисли, се обърна към небето с гореща молитва…
Внезапно един гърмеж се разнесе в далечината и го изтръгна от замечтаността му.
Той се ослуша за момент, после тръгна към Оргосо и му заговори за гърмежа, който бе чул.
Той предполагаше, че някой кораб е заседнал на брега и дава сигнали за помощ. Но никаква светлина, никакъв силует на кораб не се виждаше в нощната тъмнина. Чутият сигнал оставаше мистериозен.
— Ние ще се доближим до брега — каза Оргосо. — Полунощ вече е минала. След един час ще бъдем на определеното място.
Тогава Маринели даде заповед на моряците да свият част от платната, за да намалят бързината на кораба.
Оргосо го извика отново при себе си и му посочи с пръст една светлина, която блестеше на брега.
Тази светлина, гостоприемна на вид, изглеждаше, че е измамническият огън, пален от пиратите, за да обръща внимание на корабите и да ги привлича към брега.
Втори оръдеен гърмеж се разнесе близо до платнохода на Марино и Оргосо.
Маринели, заинтересован много от тия странни сигнали, накара да свият всички платна и да отправят носа на кораба към брега.
Той застана на предната част на кораба, огледа внимателно брега и съседните води, но не можа да забележи никакъв кораб.
Платноходът се приближи близо до брега.
Марино заповяда да спуснат лодката в морето. Четирима мъже от екипажа изпълниха с бързина и сръчност командата.
Марино и Оргосо слязоха в лодката, с риск на живота си, тъй като страшните вълни заплашваха да я разбият о стените на кораба. Те успяха да напуснат кораба и да тръгнат към брега.
През това време моряците умело маневрираха с кораба, за да го приближат до брега, без да заседне.
Двамата гребци можаха да забележат, че брегът на това място бе издълбан във формата на залив.
В дъното на залива се издигаше един стълб, снабден със запален фенер.
Маринели и Оргосо слязоха, направиха десетина стъпки във водата, после се приближиха до сигнала и го разгледаха.
Те видяха в същото време голям брой сандъци, които лежаха до краката им, изпочупени, потънали във водата, полуизпразнени.
Те вече имаха сигурно доказателство, че този импровизиран фар не бе нищо друго, освен хитрост на корабокрушителите.
Марино забеляза на известно разстояние един непознат, който с помощта на кука се опитваше да извади от морето няколко тежки сандъка.
Той бе така дълбоко погълнат от работата си, че не подозираше приближаването на лодката е двамата пасажери.
Графът тури инстинктивно ръка върху сабята си и се приготви да го нападне, без да помисли, че съучастниците на бандита могат да се появят и да го обградят.
Той извика силно на зловещия обирач.
Последният, застана срещу противника си, хвана пушката, която се намираше срещу него на няколко крачки в сухия пясък, взе на прицел Марино и стреля.
Куршумът изсвири край главата на Марино, но без да го улучи.
Безразсъдният благородник бе на косъм от смъртта.
Мизерникът се приготви да напълни оръжието си, когато Оргосо, неможещ да овладее гнева си, се спусна насреща му и започна борба с него.
Когато Марино ги достигна, Оргосо вече бе дал заслуженото на подлеца.
Бе успял да забие сабята си в гърдите му.
— Правосъдието е извършено! — извика той, показвайки на Марино бандита, който агонизираше върху пясъка.
Марино коленичи до клетника и констатира, че вече е мъртъв.
После Оргосо предложи да го окачат на стълба, където висеше измамническият фенер.
След няколко минути, трупът се люлееше безжизнен, зловещ, с широко отворени очи, над вълните, които докосваха краката му…
За голямо тяхно учудване, двамата благородници забелязаха, че човекът бе изпълнявал сам зловещата си работа, без да има никакъв съучастник.
Те можаха да се качат успешно в лодката и да се приберат на борда.
След това се заловиха да претърсят гънките на брега, за да открият мистериозния кораб, който бе дал тревожните сигнали.
Намериха най-сетне един кораб заседнал в пустия бряг между скалите.
Те успокоиха нещастния капитан и му казаха, че морето и изхвърлило върху плажа почти всичките му сандъци със стоки, които можеше да си прибере, когато вятърът поутихне.
После те му пожелаха успех и отправиха кораба си към скалистото островче.
24. Вяра до смърт
Едва няколко дни бяха изминали от случката с обирача на корабни останки, когато Горо пристигна в Санта Рока, върху една платноходна лодка.
Стъпил на земята, той заподскача от радост, изпусна силни викове, за голяма изненада на рибарите и лодкарите от острова.
Последните, повечето новодошли, не познаваха Горо. Те мислеха, че имат работа с луд.
Най-сетне неколцина от старите служители на Маринели, любопитни да видят черния посетител, го посрещнаха, после го обсипаха с въпроси за неговото пътуване.
Но той им отговори само това, което му бе изгодно, и тръгна направо за палата, воден от Тонино и Зани, двамата стари верни служители на Маринели.
Щом забеляза господаря си, той се хвърли на колене, щастлив, че може да му засвидетелствува своята радост и уважение.
Маринели също показа искрено вълнение, мислейки за опасностите, които негърът бе срещнал, служейки на неговата благородна кауза.
Той му изрази безпокойството, което бе чувствал за своя роб, когато трябваше да го напусне във Венеция и да го остави сред своите неприятели.
Но негърът отклони похвалата чрез една иронична забележка, която обичаше да прави.
Бе свикнал да се надсмива над страшните сплашвания, които Зиани и дожесата произнасяха срещу него всеки път, когато се появеше във Венеция. Той разказа на господаря си, как бе съумял да използва омразата на дожесата към Мадлена Боргез, как бе приел златото й и после дошъл да докладва всичко на Марино.
