Дон Виторио тогава отново седна. Полицаят влезе, застана пред главния съдия и двамата останаха сами в стаята с черните драперии.
Бившият прислужник на стария Андреа Фарсети бе бледен и развълнуван.
Косите му се спускаха на кичури върху челото, покрито с пот.
Голямата му черна брада, за която обикновено много се грижеше, бе заплетена.
Под разгърдената му риза можеше да се види, как гърдите му бързо се повдигаха и спущаха. Беше запъхтян и издаваше голяма умора.
Големите му черни очи, обикновено лукави и потайни, бяха изплашени и вторачени.
— Ах, господарю! — извика той след минутно мълчание. — Бях свидетел на едно страшно събитие, една свръхестествена работа! Бягах и ето ме пред вас, съвсем запъхтян и треперещ от ужас. Бог знае обаче, че вашият верен Пиетро е бил образец за храброст и хладнокръвие! Нека господарят да запита другарите му, да изучи миналото на предания му служител!
— Какво означава това дълго предисловие? — запита го дон Виторио нетърпеливо. — Защо ме безпокоиш в подобен час на нощта?
— Пристигам от остров Сан Николо — заяви най-сетне шпионинът. — Моята лодка летеше като стрела по спокойните води на Големия канал…
— В Маламоко ли беше? С някоя важна мисия ли те натовариха? — прекъсна го отново главният инквизитор, чийто дух бе развълнуван от мисълта за морското поражение.
— Не, господарю — отговори Пиетро. — Прекарах целия ден в колибата на Фарсети, спокойното жилище, за което трябва да благодаря на милостивия Съвет на тримата.
При тия думи Пиетро започна да разказва това, което бе видял и което го бе развълнувало.
— Преди около половин час — каза той — се приближих към дома си, след като изтеглих мрежите си на брега, когато случайно погледнах към вилата на сеньора Летиция Маринели. Богатото и кокетно жилище изглеждаше мрачно и пусто, както обикновено, докато внезапно една светлина започна да преминава през салоните на покойната сеньорита. Познах нейната сянка, която се движеше край стените, неосезаема и зловеща, забулена с дълъг, развяващ се плащ. Духът на Летиция Маринели се е върнал на земята и обитава предишното си жилище! Нека господарят ми вярва. Видях я със собствените си очи. Обзет от ужас, почувствах да ми настръхват косите, ледени тръпки да преминават по тялото ми. Отърчах в гондолата си и дойдох тук, да ви доверя тази страшна загадка.
— Ти си един страхливец — каза строго дон Виторио. — Не мога да се занимавам в подобен час с твоите неоснователни страхове. Сеньора Маринели е мъртва; нейното тяло е вече само кости и прах. Толкова ли си глупав да вярваш, че душите не могат да намерят покой в гроба, че се връщат между хората и осветяват жилищата със свещи?
Пиетро повтори твърденията си, закле се, че не е страхливец, че ясно е различил силуета и чертите на сеньората.
— Не лъжа! — извика той. — Аз още не мога да дойда на себе си от ужас.
Великият инквизитор, учуден от искрения тон на Пиетро, като че ли започна да се убеждава.
Полицаят показваше под своята черна маска, едно трескаво безпокойство…
Дон Виторио стана изведнъж, като че ли някаква мисъл го обзе.
— Къде е гондолата ти? — попита той лодкаря.
— Господарю — отговори полицаят, — довлякох я близо до палата, край Пиацета.
— Тогава последвай ме и ме отведи на остров Сан Николо — каза инквизиторът, напускайки естрадата, където седеше. — Искам да изясня сам тази мистерия, която витае във вилата Маринели.
Пиетро почувства гордост, че ще има един такъв висш пасажер.
Той отвори вратата на ужасния салон, поклони се пред дон Виторио и двамата напуснаха палата на дожовете, отправяйки се към канала.
Пиетро вървеше пред своя господар, изпълнен с доверие, с радост, че бе успял да го убеди. Той бе показал при много случаи истинска храброст.
Върховният съд бе доволен от неговите услуги и го смяташе за един от най-доверените си хора.
Но видът на един фантом го бе парализирал от ужас, като едно дете. Този контраст за характера бе общ за повечето хора от тази епоха.
Той слезе с бързи стъпки по стъпалата на кея, помогна на своя господар да се качи с гондолата, после я отблъсна от брега.
Дълбоко мълчание владееше върху Пиацета и канала, който ги окръжаваше.
Никой не бе забелязал лодкаря и неговия мистериозен пасажер с дълга черна качулка.
Камбанарията на Сан Марко още не бе ударила един часа. Двамата мъже бяха тръгнали навреме.
Пиетро гребеше със сръчност и сила по тъмните води и скоро остров Сан Николо се появи пред техните очи.
Чуваше се шумът на вълните, разбиващи се в дюната, истинска защитна дига, която пазеше Венеция от бурите на морето.
Лодката спря.
Пиетро остави да слезе дон Виторио, после двамата тръгнаха в нощта.
Зловещо мълчание ги обкръжаваше. Нищо не се движеше на острова. Рибарите, уморени от тежката работа, спяха в техните бедни колиби.
— Води ме! — каза със заповеднически дон Виторио. Пиетро го послуша и тръгна по една тясна пътека, която водеше към групата къщи.
После, стигайки до статуята на Мадоната, измени направлението и тръгна надясно по пясъчния бряг.
Вилата Маринели се издигаше действително на известно разстояние, в подножието на дюната.
Внезапно той се спря, показа с пръст на великия инквизитор мистериозната къща, която бе забулена в мъгла.
— Господарю, гледайте! — каза той с нисък глас. Пиетро не лъжеше.
Дон Виторио забеляза ясно през прозорците на вилата един силует, който ту се показваше, ту изчезваше.
За момент застана неподвижен, като че ли обхванат от изненада.
Но неговата нерешителност не трая дълго, изглеждаше, че бе взел едно решение.
— Следвай ме! — заповяда той на Пиетро.
При тия думи той тръгна по права линия към къщата.
Дон Виторио твърдо бе решил да посети сам вилата и да изясни мистерията, която витаеше в нея.
Попита Пиетро, който го следваше стъпка по стъпка, треперейки, дали има някакъв остър инструмент.
Полицаят имаше само една кама.
— Добре — отговори Виторио. — Твоето оръжие, превърнато в длето, ще може да изкърти вратата на градината.
Пиетро се залови за работа. Изкърти без труд разхлабената ключалка на малката вратичка и двамата тръгнаха към къщата.
Техните стъпки произвеждаха шум по падналите листа и счупените клончета, които покриваха алеята.
Внезапно, като че ли шумът на трошащите се съчки бе предупредителен сигнал за опасност, светлината угасна, сянката изчезна…
— Остани тук и не идвай, докато те повикам! — каза великият инквизитор на полицая, преди да премине през входа.
После той пристъпи с твърди крачки, премина през един тъмен коридор, изкачи се по стълбите и се намери през множество големи врати, които даваха достъп до апартаментите.
Той отвори една и проникна смело в широкия и луксозен салон, където бе видял да блести мистериозната светлина.
За момент се поколеба и помисли, че е измамен от една химера: почувства се засрамен от постъпката си и своето влизане във вилата.
После отново тръгна решен да изясни мъчителната загадка.
