Никакъв опит за кражба не бе станал.
Графът не изпитваше никакво недоверие.
Неговите партизани не мечтаеха за богатство, понеже не им липсваше нищо. Златото не предизвикваше никаква завист у тях, понеже нямаха случай да го видят.
Малкият остров бе истинско голямо семейство, една общност от мъже и жени с честни сърца и желание за работа.
Те засвидетелстваха лоялност на Марино и съпругата му.
Голямата победа, нанесена над Венеция и нейната могъща флота, бяха увеличили престижа на техния вожд. Той минаваше за приказен герой.
Щом се явеше между своите, гръм от френетични акламации се разнасяше наоколо.
Тълпяха се около него да целуват ръцете му, дрехите му. Той бе станал свръхестествено божество, идол.
Но повечето знаеха каква тежка грижа засенчваше радостта му и го занимаваше непрекъснато.
Най-сетне настъпи часът, когато Марино щеше да изпълни най-скъпия и най-грандиозния от плановете си.
Той искаше да узнае дали неговият нещастен баща е жив или загинал, ставайки жертва на жестокостта на инквизицията и измяната на благородниците.
Незнаещ още имената на тримата инквизитори, тримата, най-големи виновници от всички съветници и сенатори, чийто имена Бертучио бе издал на острова Санта Рока, той желаеше да тръгне за Венеция и да разкрие тази тайна.
Тогава той може да развърти меча на отмъщението и да накаже виновниците.
Предвиждайки всички опасности, които го заплашваха, той очакваше момента, когато трябваше да изпълни плана си.
Влюбеният мислеше за своята любима съпруга, която трябваше да напусне и да остави сама на острова Санта Рока, може би дълги дни, обзета от безпокойство.
Една борба вълнуваше душата му.
Сега той бе женен. Той трябваше да живее не само заради своя стар баща, но и за младата си съпруга. Сърцето му се разкъсваше между тия обични същества.
Но дългът надделя. Той трябваше да се върне лично в палата във Венеция и да помогне на сваления дож, своя стар баща.
Улиците на Венеция трябваше да почервенеят от реки от кръв.
Марино гледаше не без опасения на борбата, в която се хвърляше със затворени очи. Страдаше при мисълта, че може да бъде победен и убит.
Под прикритието на една тъмна нощ, няколко дни по-късно, една голяма лодка с платна се приближи до острова на Маринели. Идеше от континента и бе умело управлявана.
Можеха да се различат седнали в задната част, почти сгушени, двама мъже.
Единият държеше в ръка въжето и направляваше платната.
Внезапно той показа на своя другар запаления фар на Санта Рока.
— Какъв хубав водач, Хасан! — каза той, отмалял от светлините, които изпущаше фарът на острова.
— Ние трябва да насочим лодката надясно от фара! — отговори Сазим.
Двамата мъже, които не бяха други, а двамата черни роби на инквизицията, бяха получили от господарите си мисия да отидат да изследват крайбрежието на острова и ако могат, да слязат на него.
И единият, и другият знаеха разположението на сградите на острова и вътрешността на палата.
Те си разказаха един другиму това, което знаеха, и се радваха за добрата работа, която вече считаха за извършена.
— Дано не ни забележат като търсим съкровището на незаконнородения! — каза Хасан.
— Пътят, който води към избите, преминава през коридора за слугите. Трябва да минем през голямата зала в долния етаж — обясни другият.
Сазим прояви безпокойство, мислейки за смелия опит, който се готвеха да предприемат.
Хасан се показа по-безстрашен и потвърди, че никога не бил се чувствувал по-сигурен.
Обаче те не се стараеха да скриват един от друг колко опасен бе техният план.
— Къде ще се скрием през деня? — каза Сазим.
Хасан предложи да отидат към скалите и да потърсят някое пусто или гористо място.
— Денят скоро ще настъпи — каза той, — затова да побързаме да намерим някоя пещера или падина, където ще можем да си съставим нашия план.
Хасан трепна и съобщи:
— Един платноход.
Сазим се сниши в дъното на лодката, като че ли вярваше, че така опасността ще бъде избегната.
Хасан, по-смел, сви единственото платно на лодката, за да направи по-мъчно видимо присъствието на двамата негри.
Той се надяваше, че ще избегне неприятелския платноход, когато внезапно един вик се разнесе над водата.
Двамата негри бяха открити. Хасан последва примера на Сазим и се хвърли по корем в дъното на лодката, като остави да се подава над борда само главата му. Лодката се завъртя, движена от вълните.
— Хей, от лодката! — извикаха им с помощта на рупора.
— Кои сте вие? — повторно извика морякът.
— Двама негри, които искат да отидат при краля на острова! — отговори Хасан.
— Как? — извика човекът. — Горо с вас ли е? От Венеция ли идете?
— Горо изпрати негрите в Санта Рока — отговори Хасан. В същия момент, когато негърът произнесе тия думи, множество заповеди се чуха от мостика на платнохода.
Голямата лодка от борда се спусна в морето и въоръжени до зъби моряци заеха място в нея. Между тях се намираше и Оргосо, адмиралът на Маринели.
После даде заповед да хвърлят куката върху лодката, от страх да не му избягат двамата негодници.
Не можа да се сдържи и извика:
— Какъв добър лов!
Двамата негри бяха хванати. Те се чувстваха посрамени и не знаеха как да излязат от това положение.
— Намеренията на негрите са честни! — каза Сазим, приближавайки се до лодката на Оргосо. — Те носят известие за Маринели.
— Охо — възкликна иронично Оргосо. — Карманиола не е приятел на Маринели. Какво означава това?
— Милост, господарю! — проплака Хасан. — Милост! Негрите не са изпратени на острова от стария Карманиола, а от Горо!
Без да обръщат внимание на протестите им, моряците от Санта Рока грабнаха двамата негри и ги понесоха насила в своята лодка, където ги вързаха.
— Трябва да се разбере целта на идването ви! — извика Оргосо. — Ако се докаже, че намеренията ви са добри и честни, не ще ви бъде сторено никакво зло. Обаче, струва ми се, че намеренията ви са лоши. Вие сте смятали да шпионирате крайбрежието на острова, благодарение на нощната тъмнина, но стражата осуети опита ви. Познавам те, Хасан! Ти винаги си бил проклет негодник и вече си изпълнил много престъпни тайни поръчки на зловещия Карманиола!
— Към острова! — изкомандува Оргосо на моряците.
При тия думи, произнесени с ехтящ глас, лодката се понесе грациозно по водната повърхност под ритмичния тласък на осем тежки гребла.
Двамата негри лежаха на дъното на лодката, грижливо вързани.
Двамата не преставаха да се оплакват и да се позовават на важния характер на мисията си.
