Храбрият старец вкусваше, чрез своята работа, спокойствието нужно за побелелите му коси.
Той бе вдовец от дълги години и Людовика се грижеше за бедното домакинство.
Смелата малка дъщеря изпълняваше с усърдия тази си длъжност и скромното им жилище имаше спретнат и кокетен вид.
Често сеньора Карманиола минаваше пред палата и изпитваше удоволствие да гледа обкръжените със зеленина прозорци и четящата Людовика, седнала на един от балконите. Тогава тя я хвалеше нейното трудолюбие, разговаряше с нея и й правеше разни подаръци.
Младото момиче, което прекарваше цял ден само, се радваше в обществото на сеньоритата и очакваше с нетърпение завръщането на знатната дама.
От смъртта на майка си тя не бе изпитала нежност, не бе чула галена дума.
Нейният баща мълчалив и строг човек, който не умееше да показва нежността си, нито да говори нежни думи. Той обичаше искрено дъщеря си, но не й засвидетелствуваше никога обичта си.
Той се отказваше от всяка компания и когато сеньората се приближаваше към палата, се стараеше да я избягва и тръгваше в друго направление.
Един ден тя мина, придружена от своя син. Те поздравиха любезно Людовика, седнала до прозореца си, и продължиха пътя си.
Вечерта Микеле Марчело се завърна. Изглеждаше още по-намръщен, отколкото обикновено.
— Пази се от това младо конте и не се доверявай също и на майка му — каза той на дъщеря си. Людовика се изненада от думите му, погледна го учудено и изрази цялата симпатия, която чувстваше към младия благородник и уважаваната му майка.
— Забелязах чудния блясък, който изведнъж светна в очите му, когато те видя. Може би не схващаш смисъла на моето предупреждение, Людовика, но пази се, не се доверявай на тия хора!
Нещастното момиче не разбра добре думите му. То бе свикнало да посреща упреци и да вижда как неприязънта на баща му към хората се увеличава от ден на ден.
Тя забрави скоро безпокойството, което тия думи бяха възбудили в нея и продължаваше да храни уважение към сеньорита…
Един хубав пролетен следобед, дожът и благородниците дадоха морско празненство върху Големия канал. То представляваше състезание с гондоли, където младите венециански благородници се бореха за наградата.
Плажът на Гвидека бе почернял от зрители. Между тях се намираше и Людовика.
Тя забеляза внезапно изправен в една великолепна декорирана лодка елегантния Виторио. Разкошната гондола мина покрай нея и младият човек поздрави Людовика с дълбоко уважение.
— Веднага всички погледи се обърнаха към нея, като че ли тълпата бе изненадана от вниманието, което дон Виторио бе проявил към младото момиче. Тя наведе очи, поруменя и не отговори на поздрава на благородника.
Обаче едва можа да овладее вълнението, което я обхвана. Сърцето й заби буйно в гърдите, като че дива страст я бе обзела внезапно.
Виторио бе провъзгласен за победител! Той получи от дамите, които съставляваха журито един великолепен ешарп, извезан със злато и диаманти, обви го около себе си и го удържа така през целия ден.
Вечерта настъпи. Морските тържества отстъпиха място на празненствата, давани в салоните и градините на вилите.
Людовика се разхождаше бавно край вилата на Карманиола и минаваше покрай храстите, които граничеха с градината на великолепната къща, когато чу зад себе си шум от стъпки.
Тя се обърна и забеляза Виторио, който се бе завтекъл към нея.
— Намерих те, най сетне, красива Людовика! — извика той, хващайки я трескаво за ръката. — Знаеш ли какво щастие е за мен?
Той я стисна по-силно и поиска да я отведе насила през храстите. Нещастницата затрепери от страх.
— Зная сеньор, че вие спечелихте наградата — отговори тя с задавен глас.
— Но знаеш ли как я спечелих и кой я заслужава повече от мене? Това си ти Людовика! Твоят усмихнат образ ми вдъхваше сила, непозната за мене. Моите ръце, запалени от този непознат огън вдигаха и спущаха греблата с такава бързина, че ми донесоха победата.
При тия думи той махна от себе си скъпия ешарп и го наметна върху раменете на Людовика. Нейните очи блеснаха уплашено.
— Какво правите, сеньор? — промълви младото момиче, обзето от ужас.
— Подарявам ти моя ешарп, хубаво момиче! — отговори съблазнителят, влачейки я със себе си в градината.
— Оставете ме да си тръгна! — извика тя. — Не е прилично да останем заедно на подобно място.
Но вместо отговор той притисна Людовика с обятията си. Целуна я страстно и й заговори за своята любов.
Разни чувства обхванаха душата на младото момиче. Първото бе страстта. След морското тържество, тя бе почувствувала да се запалва в сърцето и странен огън, който не можеше да си обясни. Но тази невинна любов, която бе почувствала към младежа, се изпари под грубостта му…
Тя предусети опасността, която я заплашваше. Изтръгна се от ръцете на прелъстителя и избяга.
— Малка лудетино, не забравяй, че ще ми принадлежиш! Ти ще бъдеш моя, ти трябва да бъдеш моя, хубаво Людовика! — извика Виторио.
Но Людовика не го чу. Тя бе побързала да напусне фаталното място, където Виторио се бе опитал да я направи така грубо своя. Тя се чувствуваше изложена на страшна опасност. Позна, че старият й баща бе имал право, като й каза да се пази от младия галантник.
Когато се прибра запъхтяна в стаичката си, тя отхвърли от раменете си ешарпа, който бе забравила да върне на дон Виторио, и го скри. Не искаше баща й да подозре нейното приключение.
Тя избягваше вече да се среща сама с младия благородник. Но егоистичния Виторио бродеше непрекъснато край прозорците на летния палат, където често Людовика четеше или плетеше. Тя бе свикнала да се разхожда вечер, съвсем сама, край брега на морето. Често там Виторио я дебнеше, скрит зад някой отдалечен храст.
Сеньората не намали своята любезност към младото момиче. Тя не бе узнала за случката, предизвикана от безочливостта на сина й.
Но тя се учудваше на промяната, която бе станала у Людовика.
Струваше й се, че младото момиче е загубило своята природна веселост, своята радостна усмивка. Тя я разпитваше често за причината на тъгата й. Бедната Людовика отговаряше уклончиво, духът й бе зает с дирене на някое средство да избегне настоятелните задиряния на Виторио, който се опитваше винаги да се доближи до нея, когато я видеше сама.
Тя не пророни нито дума пред баща си от страх да не възбуди гнева му.
И така настъпи Сан Марко. Този празник бе най-радостният за жителите на лагуните. Те празнуваха сватбата на дожа с морето и в този ден старият Микеле Марчело бе повикан в палата на дожовете, за да ръководи слугите.
Людовика остана сама в пустия палат през цялото време, докато траеха тържествата в Сан Марко.
Тя бе неспокойна, докато друг път без страх оставаше сам в палата. Тя затвори грижливо всички изходи на жилището и прекара целия ден в работа и молитви.
Надвечер напусна стаичката си и отиде до канала, в пустия остров, за да вдъхне вечерната свежест и се освободи от душната атмосфера на палата.
Виторио Карманиола и другарите му млади благородници бяха заминали всички за палата на дожите. Старият сенатор, баща му, сеньората и всички слуги бяха също заминали с разкошните гондоли за Сан Марко, за да вземат участие в празника.
Веселият и непрекъснат звън на камбаните, виковете и ликуванията на тълпата, долитаха смътно като далечно ехо до пустия и самотен остров.
Щом мракът простря върху каналите и островите мрачния си воал, светлините се запалиха на кулата Сан Марко. Тогава, според традицията, най-ловкият жонгльор започна опасното си пътуване по стоманено въже,
