за съпруга. Послушай твоя стар баща, който е по-опитен от тебе. Давам ти шест месеца, за да се приготвиш за най-важния акт в живота си…
— Имай милост към мене, неумолими татко! Не мога, не мога… Послушай молбата ми и не ме принуждавай да сторя нещо, което съвестта ми забранява.
Нещастната дъщеря на Микеле Марчело се хвърли на колене, хълцайки… Вече признанието така дълго скривано, бе дошло на устата й. Тя щеше да открие всичко на стареца, когато внезапно последният се обърна и се отдалечи, без да каже нито дума, обзет от страшен гняв.
Отчаянието я обзе. Знаеше, че нейният баща не ще прояви никаква милост. Виждаше се безвъзвратно загинала. Бъдещето й изглеждаше като една тъмна нощ, като един вечен ад.
Старият Марчело бе човек с твърди убеждения. Той считаше дъщеря си за дете, неспособно да вземе сериозно решение. Неговият родителски авторитет и гордостта му налагаха да се покаже твърд. Вярваше, че постъпва добре, принуждавайки Людовика към женитбата. Отказът на последната му се струваше като думи на едно твърдоглаво дете, което пренебрегва интересите си.
След като се наплака, Людовика излезе от унесеността си и напусна стаята на баща си.
Тя излезе вън, за да вдъхне от спокойствието на природата и заздрави своята душа, сломена от страданието. Вървеше меланхолично потънала в мрачни мисли, несъзнаваща това, което ставаше около нея. Движеше се под маслиновите дръвчета, които се простираха от палата до брега.
Вървеше така унесена, когато внезапно един глас, чийто тембър й бе познат, достигна до ушите й.
Тя се обърна и по лицето й се изписа изненада. Помисли първо да избяга, като луда, после почака, трепереща от страх.
— Сеньора Карманиола и нейният син Виторио… — промълви тя. — Господи, имай милост към мене!
— Добър ден, мое дете! — й каза дамата, като й предложи приятелски ръката си за целувка. — Ах, колко си бледа. Плакала си без съмнение. Разкажи ми какво се е случило!
Людовика издигна очи и погледна сеньората и нейния син, който стоеше настрана от нея, с ледено изражение на лицето…
Изпусна тогава силен вик. Бе видяла върху бузите на Виторио неизлечимите драскотини, които ръцете й бяха направили. Значи той бе авторът на чудовищното насилие, което я озлочести за цял живот! Клетникът носеше също един белег: този, който една жена му бе направила, като си отмъщаваше със слабите си сили.
Тя се залюля, като че ли ще падне.
— Тичай, синко, да потърсиш бащата на това бедно момиче! — каза сеньората на дон Виторио.
Но едва милостивата дама бе произнесла тия думи, когато Людовика се съвзе и, с едно свръхусилие, превъзмогна ужаса си и отчаянието си.
— Не, не, сеньора — каза тя. — Нищо не ми е, слабостта ми премина. Не се грижете повече за мене.
През това време Виторио се бе отдалечил на няколко крачки. Той си обясняваше ясно цялата тази мъчителна сцена. Знаеше много добре защо Людовика щеше да припадне, защо бе изпуснала ужасния вик, но се престори, че нищо не разбира и гледаше равнодушно. Очакваше с нетърпение да го настигне майка му, която помагаше на Людовика да се задържи на краката си.
— Ти страдаш, бедно дете — каза тя, милвайки бузите на младото момиче.
Нещастницата се обля в сълзи, горещи сълзи на отчаяние и болка. Тъгата като че ли я бе лишила от способността да говори. Тя плачеше безгласно…
Тя драговолно би разкрила на благородната и милостива жена, която й помагаше с такава грижа, престъплението на Виторио, но не искаше да разбие сърцето на майката. Сеньора Карманиола обичаше своя син и имаше вяра в него…
Людовика поблагодари на благородната сеньора за съчувствието, после се отдалечи бързо, като че ли бягаше от едно мъчително място.
Сеньората отиде при сина си и двамата продължиха разходката си. Виторио бе запазил спокойствието си, бе останал равнодушен и студен. Какво го интересуваше скръбта на младото момиче, което бе опозорил за цял живот. Беше доволен, че бе прекарал един развратен час, че бе задоволил егоистичния си каприз. Сега бе студен и равнодушен, както обикновено. Майка му, напротив мислеше непрестанно за печалната случка, на която бе свидетелка. Страданието на Людовика предизвикваше искрено съчувствие към нея.
Сеньората и дон Виторио, погълнати и двамата от различни мисли, стигнаха до тяхната вила, където старият болен сенатор лежеше на леглото си.
През това време Людовика бе тръгнала в противоположна посока на вилата Карманиола и бе седнала самотна под сянката на един храсталак. После тя започна да се моли на провидението да й помогне в нейното нещастие.
Нощта бе вече покрила със своя воал Гвидека, когато тя тръгна към палата, прибирайки се в стаичката си.
Тя си легна. Същите ужасни мисли, същите страшни сънища я занимаваха. Виторио й се явяваше непрестанно в нейния мъчителен сън, като едно отвратително видение.
Радостта да живее невинна като другите момичета, бе отнета завинаги на Людовика.
Любов, надежди, всичко бе загубено за нея. Тя чувстваше само страдание и гняв.
Чувстваше само омраза към своя подъл прелъстител.
Бащата на Виторио умря. Сеньора Карманиола напусна Гвидека със своя син и двамата патриции заживяха в своя палат край големия канал.
Людовика не видя вече проклетия благородник.
Един ден Доменико и Марко дойдоха на острова, за да припомнят на Микеле Марчело обещанието му и да уговорят с него деня на годежа.
Людовика потрепери като видя Марко. Тя не посмя да вдигне очи, нито да се приближи да него от страх, той да не забележи неестествената й пълнота.
Старият Микеле поздрави своя другар и неговия син с една любезност, която не му бе присъща. Той една можа да сдържи цялата си радост, която чувстваше, мислейки за близкия съюз на Марко и Людовика.
Той повика последната при тях и нещастницата трябваше да седне до тримата мъже, които вярваха, че се грижат за щастието й, а съживяваха болезнено тъгата в сърцето й.
Есента настъпи. Вече пет месеца бяха изминали от страшната нощ. Ако се осъществеше всичко, което нейният баща беше предначертал, след един месец щеше да стане венчавката й.
Но един случай, един щастлив случай, попречи на стария Микеле. Марко поиска датата на сватбата да бъде отложена с няколко месеца, понеже галерата, където бе на служба, трябваше да направи едно далечно пътуване. Сватбата можеше да стане чак след връщането на кораба, т.е. идната пролет.
Узнавайки тази новина, Людовика изпусна облекчителна въздишка. Това забавяне й се струваше като подарък от небето.
Старият Микеле, без да се посъветва с дъщеря си, говори от нейно име и заяви, че тя е решена да чака. Горкото момиче се показа тоя ден особено радостна. Не беше ли тази радост подозрителна. Но нейният годеник бе така зает, че не забеляза нищо…
Зимата настъпи. От дърветата на острова изпопадаха и последните листа. Всичко стана тъжно в градините и над околните води.
Людовика избягваше все повече да се показва пред баща си. Страхуваше се да не познае, че е в положение…
Обаче, един ден, ужасното и дълго скривано положение се откри. Микеле Марчело разбра всичко. Той я разпита. Тя призна.
Старецът загуби самообладание. Той поиска да бие, да разкъса на парчета недостойната си дъщеря. После се овладя и я изгони посред нощ вън от дома си. Тя чу след себе си, като страшно й зловещо ехо, проклятие, жестоката прокоба за нещастията и мизерията, които я очакваха.
Тя се опита още веднъж да смекчи гнева му. Върна се към него, хвърли се в краката му, замоли за милост. Но той я отблъсна и й каза да отиде да намери своя прелъстител.
— Ти не си вече моя дъщеря — викна той. — Ти си мъртва за мене. Ах, проклет да бъде денят, в който се роди!
