обтегнато от върха на кулата до палата на дожовете.
Стигайки на края, той подаде на дожесата един букет от редки екзотични цветя.
Людовика, стояща в сянката, откъсна няколко цветя от храстите, които я заобикаляха, после се прибра в стаичката си и се затвори, за да си почине.
Чувстваше се притисната от някакво безпокойство.
Тя се съблече и си легна. Скоро бе унесена в неспокоен сън.
Много часове изминаха без нищо да смути мирно и невинно спящата.
Внезапно, към полунощ, един необикновен шум я полуразбуди. Обаче, в началото тя не можа да си даде сметка за естеството и произхода на този шум. Повярва, че е чула в съня си нещо подобно на тракане и скърцане, което идеше откъм прозореца. Стана от леглото си и погледна в тъмнината с изпитателен поглед. Стори й се, че забелязва една сянка пред нея.
Тя извика. Попита, дали някой не се намира до прозореца, но не получи отговор.
Людовика се бе събудила напълно. Тя забеляза, че един човек бе счупил едно от големите стъкла на прозореца и бе се вмъкнал в стаята; това откритие изпълни със страх цялото й тяло.
Покри набързо с една дреха треперещото си тяло, после поиска да избяга…
Но в този момент се чу глас от дъното на стаичката.
— Охо, палаво миньонче! — извика влезлият, приближавайки се бързо към нея, за да й прегради пътя към вратата.
— Света Дево, спаси ме! — извика нещастницата, падайки на колене, със сключени ръце.
Тя още не бе открила самоличността на своя нападател. Почувствува, че неговите ръце я хващат грубо. Видя го, че бе маскиран.
— Оставете ме! — замоли се тя. — Какво търсите тук?
— Тебе, красива Людовика — отговори чудовището.
При звука на тия думи, изказани с дива страст, тя позна опасния преследвач.
— Виторио! — извика тя с глас, задавен от гняв и страст. В името на всички светци, идете си!
— Ти се лъжеш, дете. Не се наричам Виторио — извика маската, стискайки бедната Людовика по плътно в прегръдките си.
— Идете си, оставете ме, моля ви се, или ще викам за помощ!
— Ние сме сами в палата — отговори Виторио. — Ти ще ми принадлежиш!
Людовика почувствува кръвта й да се прелива в лицето. Тя оказа на своя съблазнител решителна и отчаяна съпротива. Защитаваше невинността си с цялата си енергия. Прояви свръхчовешка сила, като същество, което чувствува, че загива и защитава живота си. Тя изненада противника си със своята геройска смелост.
Но дон Виторио не искаше да изпусне хубавата си плячка.
Тя му изтръгна маската, заби ноктите си в лицето му и се освободи от ръцете му, но той отново я достигна до вратата.
Започна се ожесточена борба до момента, когато нещастницата, изтощена от толкова усилия припадна и се изложи на волята на своя нападател.
Тя падна в безсъзнание. Никой не бе чул нейните викове за помощ. Бе изоставена от всички.
Изминаха много часове. Утрото настъпи. Слънцето бе високо на хоризонта, когато тя се разбуди.
Струваше й се, че се събужда от един ужасен сън. Нейните дрехи висяха на парцали по тялото й, косата й бе разрошена! По шията и ръцете й имаше кървави драскотини. Вместо да се събуди върху леглото си, тя се видя всред стаята, лежаща на пода. Малко по малко съзнанието й възстанови ужасната действителност. Момичето изпусна ужасен вик, един от ония викове, които проникваха дълбоко. Обзе я лудо безнадеждно отчаяние.
Тя се изправи с голямо усилие. Обзе я дълбока омраза и гняв. Кой се криеше под проклетата маска? Беше ли Виторио, чието име се въртеше в ума й? Тя не успя да различи в нощта чертите на чудовището, което бе извършило насилие над нея.
Но страдание изчерпи силите на нещастницата. Тя се хвърли върху леглото си изтощена, победена и започна да плаче с горчиви сълзи.
На следния ден старият Микеле Марчело се върна в Гвидека.
Людовика го посрещна с безпокойство и притесненост. Страхувайки се от гнева му, тя бе решила да не му открива нищо от това, което се бе случило. Освен това, тя не се осмеляваше да вярва в предположението си. Тя отказваше още да мисли, че нейният насилник е бил дон Виторио.
Тя бе поправила набързо строшения прозорец, бе турила ред в стаичката си, покрила бе с един тоалет белезите по тялото си.
Бащата влезе и не забеляза нищо. Той не изглеждаше изненадан от безпокойството и бледнината, които бяха изписани по лицето на дъщеря му, от това че погледът й избягваше да срещне неговия. Той излезе скоро, за да подхване работата си.
Нещастницата се плашеше от гнева му. Тя бе скрила злощастието, което я бе постигнало, без да предчувства, че ще настъпи денят, когато гордият старец ще узнае всичко.
След два дни старият Микеле извика дъщеря си при себе си, в своята стая.
Беше ли се догадил? Беше ли обзет от предчувствия? Нещастната жертва на благородника без сърце изпита нови страхове…
— Людовика — каза й бащата с един по-друг тон, стараейки се да бъде любезен, — седни до мен. Ще ти съобщя нещо важно за теб.
Младото момиче се подчини, треперещо от страх.
— Ти вече наближаваш осемнадесетата си година, Людовика — изрече той тържествено. — Ти си вече на възраст да се омъжиш. Мой дълг е да ти избера съпруг. Ти не можеш да водиш повече при мене това самотно и тъжно съществуване.
— Как, татко — каза тя с един естествен и затрогващ тон — ти искаш да отделиш от себе си преданата си дъщеря.
— Аз не те пъдя от нашето огнище — каза той. — Желая ти да поемеш твоята роля на жена. Трябва да си вземеш съпруг и да създадеш семейство.
Бедната Людовика напразно моли непреклонния Марчело да я остави при себе си.
— Татко — заплака тя, — не ме карай да те напусна. Не отхвърляй дъщеря си, която те обича и предпочита да се грижи за тебе, отколкото…
— Не, моята воля е непреклонна. Ти ще се омъжиш. Вчера старият Доменико, частният слуга на дожа, се срещна с мене. Ти знаеш, че някога бяхме верни другари по оръжие, в арсенала…
— Да татко, познавам старият Доменико. Той е един много добър старец.
— Е добре, той ми каза, че неговият син Марко е станал втори капитан на една от галерите и търси вярна, работлива и честна жена… Двамата тогава заговорихме за тебе, Людовика. Старият Доменико ми поиска ръката ти за своя син. Познавам Марко като един много добър и работлив младеж. Ти не можеш да намериш по-добър съпруг. Дадох съгласието си!
Людовика затрепери с цялото си тяло. Тя побледня. Нейната душа се измъчваше от ужасна борба. Трябваше ли да признае на баща си срама, който я покриваше? Или, напротив, трябваше, за да запази срамната си тайна?
От благородство, тя забравяше целия си егоистичен интерес, за да мисли само за честта на Марко. Тя се виждаше опозорена завинаги от насилието, което Виторио бе извършил върху нея. Тя се отказваше да измами един честен и доверчив човек. Тя, както своя баща, хранеше голямо уважение към сина на Доменико и отказваше да се омъжи за него и да му занесе срама си.
Тя се замоли още веднъж на баща си да я запази при себе си и да се откаже от намеренията си да я омъжи.
Старият Марчело се учуди от настойчивостта, с която дъщеря му продължаваше да отказва. Нали бе свикнала да му се подчинява даже при най-малкото мръдване на ръката или само на един поглед.
— Моята дума е дадена — заяви той. — А Микеле Марчело не си взема думата назад никога. Искам да те омъжа за Марко и ще те омъжа! Да не си въобразяваш, малка глупачке, че някой сенатор или някой патриций ще ти поиска ръката? Предпочиташ ли да живееш незаконно с някой развратник? Марко е добър войник, който е чужд на лъжите и преструвките. Ти трябва да му бъдеш признателна за честта, че те взема
