Той й каза, че не желае никога да я види, че й забранява даже да носи неговото име, да го нарича свой баща…
Людовика избяга завинаги от къщата Къщата, където бе прекарала невинната си младост. Струваше й се, че всички фурии на ада са се опълчили срещу нея.
Тя се отправи в нощта, тичайки, заслепена от болка. Тя се отправи към пустата част на острова, далече от къщите и любопитните погледи. Тя достигна вътрешната част на остров Гвидека, която тогава беше засадена с борове. Влезе в гората и се скри в един гъсталак, като един див звяр, изгонен от дупката си. Две нощи и два дни изминаха, без да мръдне от мястото си. Тя посрещаше дъжда, морския вятър, без да се оплаква. Струваше и се, че е станала безчувствена за физическите страдания.
После почувствува, че е обзета от странна слабост. Като че ли цялото й тяло щеше да се разпадне. Тогава тя се посъвзе, изправи се и вървя като луда до момента, когато, изтощена от ужасните страдания, без сили припадна и се повали на брега, на няколко метра от вълните.
Остана така дълги часове. Нещастницата не можа да каже, колко време е траяло нейното полумъртво състояние. Най-сетне дойде на себе си. До нея лежеше едно малко момиченце, добре сложено, с отлично здраве. С буйност, тя грабна нежното създание в ръцете си, притисна го към сърцето си и го покри с целувки, с една нежност, в която имаше и радост и тъга.
После горещи сълзи блеснаха в очите й. Такъв бе поздравът на младата майка към това малко невинно създание, дошло на света без огнище, без баща, без име.
Тя заплака, мислейки за страданията, на които щеше да бъде изложена рожбата й, но майчинската й любов вля в нея нова сила. Тя целуна горещо невинното малко създание, което също плачеше, от глад и студ.
Тя покри детето с шала си, за да го запази от вятъра и дъжда, който бе започнал да вали.
На разсъмване, почувствува мъките на глада и на жажда. Разкъса част от шала си и пови с нея детенцето си.
После се домъкна със скъпоценния си товар до колибите на рибарите и търговците.
Те не познаха бедната просякиня. Едните й дадоха ядене, други за пиене, а една милостива жена й предложи убежище в едно малко незаето зимниче, където можеше да се подслони от вятъра и дъжда.
Вечерта настъпи. Тя се събуди от укрепителния сън, който бе спала през деня с детето си. Тогава я обзе отчаяние, омраза, отвращение към живота.
Какво щеше да стане с нея? Каква съдба я очакваше, нея и нейното бедно дете?
Тя се изправи с един скок. Искаше да отиде при Виторио Карманиола, да се опита да направи една смела стъпка, за да се хвърли на колене и да му поиска смъртта. Искаше да му занесе срама на неговото престъпление, да представи пред очите му цялата негова подлост. Устните й трепереха от гняв, мълвяха глухи проклятия.
Тя напусна зимничето и отърча към брега на острова. Шумът на вълните, които се разбиваха о брега, упражняваше върху Нея особено впечатление. Струваше й се, че един глас й шепне:
— На дъното на тия води ти ще намериш спокойствие. Хвърли се с твоето дете, в това море, което ти се усмихва и мами.
Людовика остана неподвижна дълго време на пустия бряг. Водата мокреше краката й, като че ли я мамеше към гибелта. Чувстваше неудържимото привличане на смъртта, която й предлагаха водите.
После тя се хвърли на колене и се замоли. Отново сълзи се зарониха по бледите й бузи. Поиска прошка от Бога и му направи една затрогваща изповед за всичко, в което можеше да се упрекне. Тя му каза сбогом и поиска прошка за стария си баща, който в заника на своя живот бе постъпил строго към бедната си дъщеря.
Тя целуна за последен път детето, което бе заспало в ръцете й, и щеше да премине несъзнателно от съня към смъртта.
32. Отвличането
Докато кралят на острова бе във Венеция, Анунциата Маринели бе станала майка на едно момченце.
Детето бе единствената радост на майката през отсъствието на Марино.
Често тя го притискаше нежно до своята гръд и го покриваше с целувки.
Положението на острова ставаше критично. Неприятелите затягаха всеки ден железния обръч. Бомбардировката бе усилена и непрекъснат дъжд от куршуми и гранати се изливаше върху нещастното островче.
Вече огнените снаряди бяха почнали да сеят смърт и разрушение близо до палата, в който живееха Анунциата и нейното дете.
Не само обсадата ставаше по-страшна, но Силвио Зиани дебнеше случая, когато ще може да нахлуе в острова и да изколи смелите му защитници.
Обаче привържениците на Маринели проявяваха отчаяна енергия. Те отговаряха без почивка на неприятелската канонада и отблъскваха победоносно всички нападения.
Обаче бедната Анунциата се отчайваше все повече и повече за изхода на сражението. Тя мислеше, че защитниците на острова ще паднат най-сетне, че техните сили ще се изчерпят малко по-малко.
Когато Марино щеше да се върне, тя се ужасяваше от едно преминаване през неприятелските линии. Дали щеше да успее като първия път.
Често се изкачваше на върха на фара и оглеждаше наоколо безкрайната водна шир… Но тя не виждаше нищо… Край брега бяха само неприятелски галери, наредени в обсадна линия.
Фалие и Оргосо, д’Артенай и Анафесто изпълняваха смело задачата си. Чудесна дисциплина владееше между войниците. Обаче началникът ръководителят Марино липсваше. Те вярваха в неговия решителен дух, в безмерната му смелост.
Кой знае? Може би той е умрял далече, станал жертва на подла клопка.
Всички тия мисли тревожеха привържениците на Маринели и влияеха на техните решения и тяхната смелост.
В действителност, колонистите на Санта Рока още не бяха показали никаква слабост. Неприятелите не знаеха нищо за отсъствието на Маринели… Но венецианските галери, стеснили своите линии и обстрелващи със своята артилерия близките води на острова, бяха принудили островитяните да се оттеглят зад своите укрепления и да се ограничат със защитата. Всякакво нападение срещу неприятелските кораби бе невъзможно.
Силвио Зиани бе усвоил тази тактика и всяка нощ някой от неговите платноходи кръстосваше близо до скалите и разузнаваше.
Островитяните се защитаваха добре, но техният кураж се изчерпваше поради безизходността, на която бяха осъдени.
Денем и нощем бяха нащрек, очаквайки непрекъснато нападение от страна на неприятеля, който не ги оставяше на спокойствие.
Никакво недоволство не се проявяваше между шепата храбреци. Всички бяха решени да умрат на своя пост, отколкото да изоставят благородния си господар. Но те виждаха как силите им се изчерпват. Някой стари артилеристи заспиваха понякога върху оръдията си, капнали от умора… Тия прояви бяха обезпокоителни за всеки разсъдлив наблюдател.
Анафесто не можа да се сдържи и заяви на своите приятели, че островът е заплашен от голяма опасност, ако Марино не се върне скоро и вземе решителни мерки.
Оргосо гореше от нетърпение и предлагаше морско сражение.
Д’Артенай констатира с тъга, че неговите муниции се привършват, но скрие тази подробност от всички, за да не ги лиши от смелостта им.
Що се отнася до Фалие, той бе вече решил да продаде скъпо живота си и разчиташе на едно скорошно щастливо или гибелно свършване на войната.
Флотата на Санта Рока бе значителна по сила и можеше да се мери с неприятелската, обаче, бе осъдена на пълно бездействие. Платноходите и галерите се намираха неподвижни в пристанището.
Обсадителите се радваха. Победата им се усмихваше. Бяха забелязали, че бреговите батареи бяха
