това бъде необходимо.
Привечер, според заповедите на адмирала, флотата се раздели на три групи. Всяка от тия групи избра като обект на своята артилерия по едно от най-слабите места на острова.
Скоро ужасна градушка се заизсипва върху храбрата колония.
Обсадените отговаряха слабо. Техните муниции бяха на изчерпване и д’Артенай бе дал заповед на артилеристите да бъдат пестеливи.
Когато нощта покри с воала си ужасите от бомбардирането и венецианските галери бяха прекратили стрелба, приятелите на Маринели се събраха в кулата на съвещание.
По всички лица се забелязваше тъжно изражение. Бъдещето беше мрачно и пълно с опасности. Но никой не прояви ни най-малък признак на уплаха или отчаяние.
Фалие и д’Артенай и се съмняваха, че венецианците скоро ще предприемат атака, било през нощта, било следната вечер. Оргосо застана на същото мнение. Единствено Анафесто не вярваше във възможността за едно сражение.
Но мнението на болшинството надделя. Бе решено слабите места, които можеха да бъдат избрани от неприятеля, за да стовари войските си на брега, да бъдат защитени колкото е възможно по-добре.
Д’Артенай, Фалие и Анафесто съсредоточиха всичките си сили на острова върху опасните позиции, докато Оргосо получи задача да наблюдава от върха на кулата неприятелските движения.
Внезапно, в гъстата тъмнина, изпъкнаха зловещите светлини, осветяващи тук-там укрепените скали. Огнените снаряди на обсадителите бяха подпалили множество от къщите, определени за моряците и намиращи се в края на защитната линия.
Множество снаряди бяха паднали в пристанището, нанасящи разрушение по мостовете на неподвижните кораби.
Анунциата в този момент бе в спалнята си. Трясъкът на канонадата я разтревожи и нейното чело, някога сияещо от радост, се набръчка от тежки мисли. Палатът се залюля до основите си, като че ли раздрусан от някакво подземно оръдие.
При вида на пламъците, които се издигаха на няколко места на острова, Анунциата бе обзета от голямо отчаяние. Тя се хвърли на колене и започна да се моли усърдно.
Тя чувстваше, че ако Марино не се върне в кратък срок и не вземе спешни мерки, всичко е загубено.
Внезапно Джустина, вярната прислужница, която бе натоварена да пази детето, когато майката не можеше да се занимава с него, влезе в стаята на господарката си и съобщи за Оргосо.
Какво означаваше това посещение в толкова късен час.
Обзета от черно предчувствие, бедната жена потрепери с цялото си тяло. После тя отиде сама в салона, където Оргосо я очакваше.
— Извинете, сеньора — каза той с жест на голямо уважение — че ви смущавам в подобен час на нощта.
— Какво? Какво има, сеньор? — попита Анунциата с разтуптяно от вълнение сърце. — Какво се е случило? О, кажете ми всичко! Не скривайте нищо от мене! Несигурността е по-болезнена от страданието…
Оргосо отговори с твърд и спокоен глас:
— Дойдох сеньора, за да ви подготвя за неминуемите събития. Храбрата колония на Санта Рока е пред голяма опасност. Тия дни, даже може би още тази нощ, островът ще бъде обект на нападение от неприятеля, двадесет пъти по многоброен от нас. Вие знаете, че страшна умора е налегнала нашата малка храбра войска; знаете също, че мунициите ни се изчерпват. Но не вярвайте, че някой от нас ще отстъпи. Ние всички сме твърдо решени да умрем за Марино Маринели и общата клауза. Ние сме решени да уважаваме до смърт клетвата, която свързва всички ни под властта на вашия съпруг, нашия обичан началник.
— Уви, къде е той? Къде е моят скъп Марино? Нямаме никакви известия. Може би е попаднал в клопка…
— Бог ще ни го върне скоро, сеньора, за да поеме командването на острова! Само той може да ни спаси!
— Как? Какво казвате? Санта Рока загубена ли е? — извика Анунциата с ужас.
— Нищо не може да се каже, сеньора — отговори Оргосо със спокойствие. — Нападението още не е започнало. Нашите войници са пълни със смелост и може би ще успеят да прогонят неприятеля. Няма нищо за отчайване, сеньора. Съдбата е господар на всичко. Каквото и да се случи, не губете смелост! Не забравяйте, че сте обкръжена от верни приятели, които, в часа на най-голяма опасност ще ви закрилят с телата си, отколкото да ви напуснат. Имайте пълно доверие и бъдете спокойна, сеньора. Ваши привърженици и ваши защитници са всички колонисти на острова, свързани в единен съюз!
Анунциата благодари на добрия Оргосо за успокоителните и насърчителни думи.
— Аз съм уверена във вашата откровеност, сеньор — каза тя. — Зная, че когато тук има такива верни и храбри хора, няма от какво да се страхувам. Но аз имам едно желание, в което личи целият ми страх. Нека Бог закриля всички ни! Нашата съдба е в ръцете му.
При тия думи Оргосо направи дълбок поклон пред Анунциата и се сбогува с нея, за да отиде на поста си на върха на кулата.
Трудно бе да се наблюдават през гъстата тъмнина движенията на неприятелските кораби. Освен това, последните бяха загасили светлините си и само непрестанният огън на оръдията, носещ смърт и разрушение, бе единственото указание за позициите им.
Но по това време на годината нощите бяха краткотрайни. Скоро зората се появи и Оргосо можеше да наблюдава добре.
Когато адмиралът на Маринели напусна Анунциата, тя се прибра в спалнята си, където Джустина бдеше над спящото момченце.
Понеже бе вече късно през нощта, тя освободи прислужницата си. После коленичи до люлката на бебето, целуна го и замоли провидението да спаси невинното създание от ужасите, които щяха да настъпят.
После мислите й се объркаха… Тя се унесе в любовни мисли, видя се с Марино някъде далече. Внезапно се изтръгна от сладостния сън и в душата й отново се загнездиха черните предчувствия, неописуемият страх… О, това видение бе само химера. Тя нямаше да го види вече…
Тази нощ тя не си легна. Бе седнала върху един диван, напълно облечена, готова да посрещне неприятелите на Марино, ако това бе необходимо.
Навън се чуваше непрестанно глухият тътнеж на артилерията. Островитяните отговаряха още на стрелбата на обсадените, но тяхната стрелба ставаше все по-бавна. Те се страхуваха да не привършат твърде рано мунициите си. Желаеха да могат да действуват ефикасно в последния момент.
Детето, обаче, спеше със спокойствие, присъщо на възрастта му.
Анунциата най-сетне отстъпи пред умората и задряма на свой ред. Но образът на Марино витаеше непрестанно пред очите й. Тя правеше големи усилия над себе си да не заплаче с горещи сълзи като дете.
Анунциата живееше сама със сина си в своите апартаменти. Джустина, нейната вярна слугиня, спеше в една отдалечена стаичка на края на големия коридор. Стаите на другите слуги бяха в долния етаж и се намираха далече от тия на господарката им.
Младата жена, свикнала със скромност, не обичаше да вижда много слуги около себе си. Тя обичаше сама да си прислужва.
Впрочем от какво можеше да се страхува всред своите предани привърженици? Тя даже не затваряше вратите на своя апартамент. Бе добра към всички и те я уважаваха. Тя не бе предизвикала у никого озлобление или завист.
Обаче една опасност, една тайна опасност заплашваше Анунциата.
Тя напразно бе затворила вратата си, бе поставила всички вътрешни подпори. Нищо не бе в състояние да я спаси от хитрия неприятел, който я дебнеше.
Двамата мъже, които бяха получили подлата мисия да отвлекат съпругата на граф Санта Рока, не бяха от тия които можеха да бъдат спрени от здрава ключалка или от храбър слуга.
