Какво им струваше животът на един човек? Те познаваха само две чувства: алчност към златото и страх от инквизицията.
Как двамата шпиони бяха успели да проникнат на острова?
Великият капитан бе поставил на тяхно разположение една лека лодка, в която се бяха качили, използвайки нощната тъмнина. Бяха използвали бомбардировката, за да слязат на едно място дето нямаше войски.
Никакъв часовой не ги забеляза. Тяхната лодка бе с малки размери и те я прикриха между скалите. И най-внимателният часовой не би могъл да я открие.
После залазиха но корем по пясъка, запълзяха по ръце. Пиетро вървеше напред. Себастиано го следваше отблизо.
Тръгнаха по дължината на гранитните маси, докато стигнаха до един отвор между тях.
Те застанаха неподвижни за момент и се ослушаха. Нищо Не се движеше. Пиетро забеляза един часовой, поставен на известно разстояние върху височината на една скалиста платформа, но последният, без съмнение, не беше забелязал шпионите, понеже стоеше неподвижен на поста си.
Щом двамата полицаи си дадоха сметка, че всичко бе спокойно и пусто наоколо, те продължиха да вървят напред, като запълзяха отново.
Скоро се намериха върху една тревиста почва, обрасла и с храсталаци.
Пиетро изправи глава, за да си даде сметка, дали са на прав път, обаче не можеше да вижда далече. Едва можа да различи мястото, на което се намираха двамата.
Различи в далечината светлините на складовете и крепостите. Чу също командите, произнасяни с висок глас от офицерите, патрулиращи във всички посоки.
Решителният момент настъпи. Без да губят време, двамата мъже запълзяха по дължината на хълма, който се издигаше наблизо.
Но внезапно Пиетро, който се бе надигнал още веднъж, се хвърли по корем в тревата и стисна Себастиано за ръката, за да го задържи.
Бе дочул подозрителен шум. Действително, след няколко минути, неговото предчувствие се потвърди. Едно отделение, натоварено да надзирава часовоите по брега, идеше по пътя.
Ако един от тия хора забележеше двамата шпиони, залегнали в тревата, с тях беше свършено.
Войниците минаха с горда и смела стъпка. Анафесто сам водеше малката група. Никой от тях не забеляза полицаите. Скоро групата се загуби в далечината. Чуваше се само глухият и ритмичен шум от стъпките на отдалечаващите се…
— Опасността премина — каза съвсем ниско Пиетро на другаря си. — Да се заловим без бавене на работа!
При тия думи Себастиано се изправи на свой ред и двамата продължиха пътя си, като се промъкваха дебнешком от един храст до друг, докато стигнаха в съседство с църквата Санта Рока.
Те можаха да различат палата на краля на острова.
Входът бе широко отворен. Никакъв часовой, никакъв слуга не се виждаше там. Пълно мълчание владееше около разкошното жилище. Обаче няколко лампи бяха останали да светят през цялата нощ във вътрешността на палата.
Пиетро и Себастиано забелязаха две или три слаби светлини, които блестяха зад прозорците на княжеския апартамент.
Но двамата злодеи бяха много близко до целта, за да се колебаят.
Те застанаха за момент неподвижни и се заослушваха, като че ли се страхуваха да не бъдат изненадани. Пиетро изгледа с проницателните си очи мрачния вестибюл, прилепи ухото до стената, но не чу нищо. Слугите бяха си легнали отдавна и изглеждаше, че се безпокоят твърде малко за обсадното положение, в което се намираше островът.
Двамата мъже се изкачиха смело по стъпалата, после намериха вратата, която водеше към салоните на кралицата.
Отвориха. Забелязаха небрежно хвърлени върху фотьойлите женски дрехи, едно голямо скъпо манто. Значи не бяха се измамили.
Една малка лампа още светеше върху масата пред една картина на Св. Дева.
При вида на тоя образ двамата полицаи се прекръстиха, като че ли предприемаха някакво свято и честно дело. После се приближиха предпазливо до завесата, която прикриваше един от ъглите.
Пиетро я отстрани тихо, после се обърна към другаря си и му посочи Анунциата, която дълбоко спеше.
Лицето на Пиетро засия от радост. Той видя най-сетне в своя власт тази, която го бе презряла и отблъснала.
Никога очите на злодея не бяха изпускали такъв зловещ, такъв тържествуващ блясък. Те пръскаха искри на хищност. В тях се четеше омраза и дива страст.
Полицаят погледна наоколо, за да се увери, че никоя слугиня не ще дойде да ги смути в злодейската им работа или да вдигне тревога; после се приближи заедно със Себастиано до спящата и вдигна една кърпа, която се намираше до леглото.
Анунциата продължаваше да спи дълбоко. Изглеждаше като че ли безпомощно се оставя в ръцете на неприятелите си.
Но внезапно тя направи едно движение. Като по чудо се събуди. Отвори очите си и видя застинали в ъгъла на стаята двамата шпиони.
Тя потрепери от ужас и помисли, че сънува лош сън.
— Света Богородице! Запази ме! Пиетро!… — извика тя с глас, задавен от страх.
Злодеят отново се закикоти зловещо. Тигърът държеше плячката си.
— Не викай — каза й той със спокоен и ужасяващ глас — или ще те убием!
— Назад, проклети негоднико! — произнесе тя с възмущение. — Не ме докосвай, клетнико!
Без да се бави, Пиетро се хвърли върху нея, покри й главата с голямата кърпа, която държеше в ръка, докато Себастиано извади въжето от джоба си и върза ръцете и краката на Анунциата.
Нещастницата напразно оказваше отчаяна съпротива. Тя се дърпаше, бореше се с всички сили. Виковете й се задушаваха под платното.
Двамата полицаи хванаха жертвата си, единият за раменете, другият за краката, и се приготвиха да я изнесат вън от палата.
По една случайност никой от слугите не бе чул виковете на Анунциата. Негодниците преминаха през големия коридор, отвориха отново вратата, без да бъдат обезпокоени.
После те преминаха със своя скъп товар край църквата, и тръгнаха по пустия път, по който бяха дошли.
Внезапно Анунциата изпусна нов вик, един сърцераздирателен вик. Споменът за нейното изоставено дете, в ръцете на неприятелите, които мислеше за господари на острова, измъчваше майчиното сърце.
Вместо отговор, негодниците, които се видяха в опасност, стиснаха още по-силно кърпата и задушиха виковете й.
Те стигнаха до скалите, без да бъдат обезпокоени. Обаче бяха удвоили предпазливостта си. Някакъв минаващ патрул, някой внимателен часовой можеха да ги изненадат, да заловят и двамата на края на целта.
Но тъмнината ги закриляше чудесно. Никой от хората на д’Артенай не подозираше драмата, която се разиграваше върху пустата дюна.
Негодниците прекосиха скалите през прохода, който природата бе направила и достигнаха до пясъчния бряг.
Анунциата бе загубена! Тя още се бореше отчаяно. Но въжетата парализираха движенията й. Тя оставаше неподвижна, изтощена от умора и страдание.
Внезапно множество гърмежи се разнесоха от височината на скалите. Няколко разузнавачи, които бяха забелязали силуетите на двамата мъже дотърчаха. Обаче много късно!
Пиетро отговори на тяхната стрелба с едно избухване на смях. Беше вече поставил Анунциата в лодката и бе се настанил там заедно със Себастиано.
В момента, когато те грабнаха греблата и се отдалечиха от брега, няколко души дотърчаха на плажа…
