Отново се разнесоха изстрели. Но смелите стрелци изоставиха скоро преследването и избягаха на свой ред. Два разузнавателни кораба, натоварени с войници, бяха се доближили до лодката и я взеха под свое покровителство.
Лодката изчезна по забулените от мрак води, прибирайки се към ескадрата. Още няколко минути се чуваше шум от венециански куршуми, които се удряха във влажните скали.
33. Марино намира баща си
Спокойствието на нощта се разстилаше върху Венеция и нейната околност. Под звездното небе тук-там се открояваха под лунния блясък величествените камбанарии.
Камбаните звъняха и техните мелодични звуци се разнасяха и бавно замираха върху леко набраздените води.
Понякога някои закъсняла гондола се плъзгаше по спокойните води и оставяше малки вълнички след себе си.
Марино, напущайки остров Сан Николо, не се отправи към Пиацата, а по пътя за Орфано.
Той имаше за върховна цел да проникне в „позите“, страшните мрачни и влажни килии.
Чувстваше се въодушевен от свръхестествена смелост и не мислеше вече за смъртта, която можеше да го дебне в сянката. Само мисълта за дълга изпълваше душата му.
Той отиваше срещу най-голямата опасност. Някой бдящ полицай можеше да го забележи, да вдигне тревога, и тогава всичко би било напразно…
С няколко удара на греблата смелият лодкар достигна ужасните стени, зад които линееха, в мълчание и забрава, многобройните жертви на кървавия съд.
Той трябваше да намери най-сетне потвърждение за своите опасения. Действителни ли бяха те? Старият дож дали беше мъртъв, загинал от страшни мъки? Или още живееше, по чудо оцелял от страданията?…
Маринели трябваше да благодари на случая. Той вече се намираше между постовете на стражата, под корнизите на ужасните стаи на истината. Едно силно течение влачеше лодката му и той нямаше нужда да гребе…
Той си спомни, всред вълнението си, за Анунциата. Видя я да се моли за него, коленичила до своето дете. Но видението скоро изчезна от очите му. Анунциата не беше ли в сигурност, под закрилата на неговите верни другари.
Той се приближаваше до целта. Маневрираше предпазливо, после постави греблата в лодката, за да не издаде присъствието си с пляскането на водата. Вече се различаваха глухите охкания на затворниците, прозвучаващи през малките дупки на стената, подобни на крепостни бойници.
Марино познаваше всички ъгли и ъгълчета на грамадния затвор. Той бе обходил цялата страшна сграда през дните на своето детинство. Познаваше всички тайни изходи, всички залутани коридори.
Той се спря пред ниския подвижен мост, откъдето полицаите бяха свикнали да влизат и да излизат, без да бъдат забелязани, когато трябваше да изпълняват своята ужасна дейност.
Марино привърза лодката си за една желязна халка в стената, после се промъкна през отвора и навлезе в коридора.
Застана за момент неподвижен и се ослуша. Нищо не се движеше в канала, нито в галерията пред него. Марино бе маневрирал с лодката така предпазливо, че никакъв шум не бе издал пристигането и спирането на лодката му.
Той напредна с бързи крачки, сигурен в пътя си. После се спря отново. Намираше се пред една голяма желязна врата, която спираше достъпа до затворническите килии.
Според един обичай, който новите деспоти не бяха променили, тази врата бе винаги отворена. Трима души бяха безпомощни да я тласнат. И, впрочем, можеше ли да има опасност от бягство? Други врати, двойни и тройни, снабдени със здрави ключалки държаха затворниците в техните килии. Кой можеше да се осмели да мине през Орфано, без да потъне в него завинаги?
Марино напредна смело в тъмнината. Въздухът ставаше все по задушен и по-смрадлив. Никаква светлина не се забелязваше по черните и влажни стени.
Галерията, по която вървеше Марино, водеше направо в залата на пазачите. С предпазливост той се стараеше да заглуши шума от стъпките си и се движеше пипнешком край стената. Потърси входа на една друга галерия, която водеше към „позите“. Тъмнината изглеждаше още по-непроницаема, отколкото в първия коридор.
Обаче, тази галерия се освети внезапно към средата от жълтеникава светлина, която падаше от фенер, закачен на тавана. На това място една врата, прикрита в стената, даваше достъп до Стаите на истината и залите на полицаите. Често Бурони и неговите помощници влизаха и излизаха оттук.
Марино удвои вниманието си. Той се излагаше на голяма опасност. Но за щастие, никой не се показа.
Всичко изглеждаше пусто. Той прилепи ухо о стената, за да се убеди по-добре… Не чу никакъв подозрителен шум.
Тогава пристъпи с твърди крачки и се отправи към стъпалата, които водеха направо към подземните килии. Там владееше зловещо мълчание, което бе смущавано от глухите охкания на невидимите мъченици.
Марино не можа да не потрепери, мислейки как нещастниците изживяха в страшни мъчения последните дни от живота си.
Горчивите проклятия по адрес на тримата инквизитори се примесваха с безпомощни оплаквания.
Но безсърдечните патриции изпълняваха със студенина своята зловеща работа. Едно подозрение бе достатъчно да направи от невинния виновник. Наказанието бе винаги ужасно. Държавното право, единственият закон им даваше право да наказват строго всички престъпления. Те не носеха никаква отговорност. Всяка произнесена присъда бе незабавно изпълнявана и маскираният съд очакваше полицаите да му доведат нови жертви.
Тяхната съвест бе мъртва. Разкаяние, срам, угризения на съвестта за тях не съществуваха. Те си играеха с хората, като с бездушни предмети. Никога не им идваше наум, че един ден те ще бъдат изправени да отговарят пред един съдия по-могъщ и по-властен от тях.
Виторио Карманиола, великият инквизитор, бе старец с побелели коси, с треперещи и сгърчени ръце. Често, зад неговата качулка клепките му се затвориха и той бе безпомощен да ги държи отворени.
Големият палач, вторият инквизитор, бе винаги студен и намръщен. Никога не се вълнуваше, никога не се усмихваше, никога лицето му не изразяваше какво и да е чувство. Той вършеше работата си автоматически. Великият инквизитор бе за него олицетворение на правосъдието.
Що се отнася до Марко Контарини, най-младия от тримата, неговото сърце бе затворено и лишено от всякакви човешки чувства. Той също изпитваше уважение и възхита от двамата си съучастници, и се стараеше никога да не им противоречи. Впрочем имаше ли това право. Тия трима души, така единодушни наглед също се дебнеха един други. Той, последният дошъл, можеше да стане на свой ред жертва на своите двама колеги. Кой щеше да го защити? Никой. Понеже нито един венецианец не знаеше нито имената, нито лицата на тримата инквизитори…
Марино се намираше пред ужасните килии. Той заслиза бавно, стъпка по стъпка, по хлъзгавите стъпала и достигна до коридора, по който се намираха всичките железни врати, затварящи здраво подземните килии.
Ужасен въздух, задушен и влажен едновременно, дишаше храбрецът.
Марино бе събрал чрез своя верен Горо точни сведения за месторазположението и ролята на разните килии, които изпълваха избата. Знаеше точно къде се намира тази на баща му.
Той напредваше смело, бутайки с ръце стената, за да различи чрез пипане дирената врата.
Никаква светлина не осветяваше коридора с множество гънки. Последният сам изглеждаше като страшен затвор.
Марино трябваше да се осланя на пръстите и на ушите си, за да върви напред. Очите не му служеха за нищо.
Той се спря за момент и заслуша. Не чу никакъв подозрителен шум. Само охканията и въздишките на
