затворените смущаваха подземното мълчание.
През няколко пролуки на тавана падаше вода, капка по капка, с монотонен шум върху плочите.
Всичко в тия зловещи места напомняше за смъртта.
Марино намери най-сетне голямата желязна врата, която търсеше.
Отвори я… Сърцето му затуптя до пръсване в гърдите. Най-сетне бе достигнал целта на своето пътуване.
Вратата бе тежка, масивна, разядена от ръждата…
Най-сетне под силните мускули на Марино тя се отмести бавно.
Марино слезе по нови стъпала, също хлъзгави. Като че ли слизаше с по едно стъпало по-надолу към смъртта.
Спря се отново и се ослуша. Никакъв шум, никакво движение, никакво дишане не издаваше присъствието на живо същество в дъното на „позите“.
Той се поколеба, обезпокоен. Дали предчувствието му се оправдаваше?…
— Татко мой — каза най-сетне той с глас, който се стараеше да направи по-тих, — бедни ми татко, любими татко! Аз съм, синът ти Марино, който е дошъл да те освободи, да те върне при дневната светлина. Направи ми някакъв знак! Покажи ми присъствието си! Идвам да те спася!
Никакъв звук не се чу. Същото зловещо мълчание владееше в каменната дупка. Само шумът на водните капки, стичащи се от влажните ъгли, разнообразяваше със своя ритъм тъжните часове в това безслънчево място.
Марино потрепери. Той завика отново.
— Татко мой! — изрече той с по-силен глас. — Марино Гримани, благородни доже, татко мой. Твоят син е дошъл при тебе, за да те спаси. Чуй гласа на кръвта си.
Но и този път никой не отговори.
Тогава Марино слезе тихо, бавно по влажните стъпала, за да се увери. Може би старецът спеше. Може би не чуваше зова на своя син.
Той навлезе по дълбоко в дупката. Отново запипа с трескави ръце по стените, които го окръжаваха, по влажните плочи… Пръстите му напипаха снопчета слама, остатък от мръсно легло, издаващи нетърпима воня. После внезапно почувства нещо студено. Бе се докоснал до нещо гладко, намокрено с вода, което изглеждаше като дреха…
Потрепери от ужас. Бе се докоснал до една сбръчкана ръка, костелива и мършава, която лежеше неподвижна…
Марино отстъпи ужасен. Разбра, че се намира до труп.
Промълви няколко молитвени думи, после се наведе отново над тялото, попипа лицето, гърдите, шията. Можа тогава да констатира, че нещастникът бе удушен… Въжето още висеше около шията му.
Кой беше този мистериозно убит?
Бе ли той дожът или някой друг?
Марино не се осмели да си въобрази това. Той помисли, че неговият баща вероятно е бил пренесен в друга килия и че някой друг каторжник е екзекутиран в тази килия.
Но той искаше на всяка цена да има потвърждение на съмнението си. Искаше да се увери още тази нощ, презирайки смъртната опасност, на която се излагаше.
Той се изкачи предпазливо по стъпалата, по които бе слязъл, отвори тежката врата после тръгна с тихи стъпки из галерията, която се простираше край Стаите на истината. Искаше да откачи фенера, който висеше на стената, по средата на коридора и го осветяваше цялата нощ. След това щеше да се върне при трупа, за да го разгледа.
Тази кратка екскурзия бе пълна с опасности. Често полицаите или офицерите преминаваха през коридора, за да направят някоя проверка из килиите.
Но Марино бе забравил всякаква предпазливост и мислеше само за своята благородна задача. Той успя да откачи фенера, без да бъде обезпокоен. Върна се и пак слезе по стъпалата без да бъде забелязан.
Тогава с ужас видя страшното и окаяно положение, в което се намираше килията. Стените бяха покрити с едри капки влага. Хлъзгавите стъпала бяха покрити с мъх.
Марино превъзмогна ужаса, който му вдъхваше този, зловещ декор, й заслиза по стъпалата предпазливо, страхувайки се да не падне и събуди стражата с шума на своето падане.
Достигна най-сетне до трупа. Последният лежеше върху плочите, напоени с влага, с глава обърната към стената. Тази глава бе с бели коси.
Марино потрепери с цялото си тяло. Бе отправил върху лицето на нещастника лъчите на фенера си и бе познал стария си баща!
Бе видял лицето му, с благородническа осанка, на което смъртта бе сложила своя отпечатък.
Марино, обзет от неописуема болка, се хвърли върху трупа, проливайки поток от сълзи, като дете.
После целуна челото, обезцветено от смъртта, като че ли старецът не бе заспал и щеше да се събуди, за да види любовта на сина си.
Внезапно лампата угасна. В своето отчаяние, Марино несъзнателно я беше бутнал. Отново непроницаема нощ покри със своето було зловещия затвор.
Но граф Санта Рока, отдаден на своята скръб, не обърна внимание на това.
Той не преставаше да въздиша, коленичил до трупа на своя баща.
Беше пристигнал твърде късно, за да го спаси. Разкайваше се горчиво, че се бе забавил. Обвиняваше се в престъпление, което не бе извършил.
Изведнъж му се стори, че някакъв гробовен глас му казва:
— Не ме оплаквай! Аз най-сетне намерих щастието си, далеч от земните пороци. Марино, скъпи синко, стани! Иди, благословен от твоя баща, и отмъсти на неговите убийци! Накарай ги да изкупят страданията, на които бяха го подложили.
Тия думи, казани на Марино от някакъв вътрешен глас, възбудиха в него смелостта му. Чертите му се опънаха й лицето му придоби енергично изражение. Той стисна юмруци и прокле злодеите, които бяха убили баща му.
— Те ще умрат от ръката ми! — извика той — И цяла Венеция ще танцува над труповете им. Приближава часът на кървавия карнавал, когато целият град ще види един кървав пейзаж; часът на изкуплението приближава за Луиджи и неговите отвратителни съучастници.
После той се наведе отново над труда на своя баща.
— Благородни господарю, татко мой — Каза той с глас, в който се четеше едновременно нежност и уважение. — Твоят гроб не ще бъде в този мръсен затвор, а в едно място, което някога ти е било скъпо — морето, което ще те скрие в своите бездни от любопитните. Ти обичаше това море, всяка година отпразнуваше венчавката си с него… и тогава то утихваше внезапно. Разпенените вълни изведнъж се обръщаха на леки бразди, които тихо се плискаха о дожовата гондола като че ли ти отдаваха почит. Сега тия води ще станат твой гроб. Те ще изразят съжалението на природата. Тяхното вечно шумолене, тяхното бучене ще бъдат погребалното ти оплакване.
Марино взе трупа на баща си в своите ръце, после се изкачи по стъпалата с тежкия си товар.
Той се отправи с голямо усилие към желязната врата.
Последната, за щастие бе останала полуотворена, но едва се намери на средата на стълбата, когато чу подозрителен шум.
Стори му се, че някой идеше в мрачния коридор над него. Застана неподвижен. Обаче и стъпките също спряха… Марино бе чут…
Няколко секунди изминаха. Двамата мъже останаха в мълчаливо очакване, без да се виждат един друг. Всеки очакваше другият да тръгне.
После Марино чу мистериозния посетител да се приближава.
Чу го също да поставя внимателно крака си на първото стъпало на горната част на стълбата, после на второто и да слиза…
Кой бе този мистериозен посетител? Той не можеше да бъде някой от тъмничарите, понеже те не идваха никога в полунощ в мистериозните затвори. Те бяха свикнали да правят своята обиколка сутрин и не нарушаваха никога този обичай. Освен това, винаги носеха по един фенер. Непознатият напротив, напредваше като някое черно видение.
