— Уви! — въздъхна тя. — Той се опитва да извърши невъзможното. Той е много уверен в звездата си. След като така блестящо го води, накрая тя може да му измени и да го поведе към гибел. Но имам ли право да се противопоставям на благородния му проект? Няма ли право да отиде на помощ на своя баща, като презре най-страшните трудности и опасности? Уви! Той сигурно е загинал, станал жертва на своята преданост! Проклетата съдба изглежда ще ме преследва до последните ми дни. Аз, старата Луала, безпомощна, без сили, ще доживея, за да видя как ще загине моят хубав Марино, така здрав и пълен със сили. Боже всемогъщи, спаси ме от тази последна скръб!
Нейният кошмар отново започна. Всичко се въртеше около съдбата на Марино. Тя очакваше непрекъснато да го види да се връща.
— Часове след часове минават — си каза тя тъжно, — а Горо още не ми съобщава нищо…
Той не ще се върне вече. Той е мъртъв!…
После, с нетърпеливо безпокойство, тя премина, клатушкайки се през стаята и запита пак Горо.
Слънцето залязваше на хоризонта. Негърът виждаше една малка група гондоли, които плуваха във водите на острова. Разхождащи се и лодкари се прибираха в палатите или колибите си.
Но нито гондолата на полицаите, нито тая на Марино се показваха в навалицата от лодки.
Една идея внезапно блесна в главата му.
Той реши да отиде също в палата на дожовете и да подслуша какво се говори там. Щеше да узнае най- сетне резултатът от експедицията на Марино.
Старата Луала направи няколко препоръки, напомни му да бъде предпазлив, но той отхвърли нейните боязливи наставления отговаряйки гордо:
— Горо е достоен да опита всичко, което сеньорът се е осмелил да направи пръв! Вече вечерната тъмнина се сгъстява. Негърът ще тръгне за Пиацета.
— Бъди разумен, бъди предпазлив, синко мой… За да не бъде познат, той си постави една стара шапка с широки краища, която висеше, окачена на един гвоздей, в ъгъла на стаята. После се наметна с една голяма мантия с качулка. Горо бе неузнаваем под тази дегизировка.
Той се сбогува със старата Луала и се изкачи по стъпалата на стълбата.
Като предпазна мярка той застана за момент неподвижен, преди да рискува да излезе навън. Разгледа с изпитателен поглед останките на бившия палат, като че ли се страхуваше да не го следи някой; после, щом разбра, че е сам, излез и се отправи към брега.
Потърси някоя гондола, но не намери нищо. Тогава тръгна край брега, докато стигна до колибите на рибарите.
Забеляза един човек, покачил се в една лодка, който се готвеше да напусне остров Сан Николо и да тръгне към открито море. Той се затича към него от страх да не пристигне твърде късно.
— Ей! Добри човече! — викна той на рибаря. — Отиваш ли на Пиацета?
Последният, в лицето на когото Горо позна Бартоломео, бивш съсед на нещастния Андрея Фарсети, издигна очите си към този, който питаше, но не можа да го познае. Той го сметна за някой закъснял чужденец.
— Да, сеньор — отговори той благосклонно. — Ако желаете да използвате лодката ми, побързайте, защото аз съм готов.
Горо не чака да го канят втори път. Той се качи в лодката, после седна далече от Бартоломео, за да не може последният да различи чертите му в тъмнината.
И така лодката, под силния напор на стария гребец, напусна брега и тръгна към открито море.
По пътя се завърза диалог между двамата мъже:
— Знаете ли новината? — каза Бартоломео, който обичаше да говори!
Когато Горо отговори отрицателно, той добави.
— Не знаете ли, че великия капитан Силвио Зиани, който водеше действията по обсадата на Санта Рока, е изпратил в Маламоко един кораб с важно известие?…
Горо се престори изненадан от това, като че ли не знаеше, че Санта Рока е обсадена.
— Изглежда — подзе рибарят, — Маринели се намира във Венеция и островът скоро ще бъде превзет!
— Ах! — каза Горо с безразличен тон. — Рибарят видя ли кораба, за който говори? Разговаря ли с някои хора от екипажа?
— Не — отвърна Бартоломео. — Зная само, че моят съсед Пиетро е на борда.
— Тогава Пиетро без съмнение е един от приятелите на лодкаря?
— Хм! — каза рибарят, стреснат от този въпрос. — Почти така!
— Този Пиетро принадлежи ли към обсадните войски? — попита Горо.
— Между нас казано, той е от тайната полиция — отговори най-сетне Бартоломео. — Никой не може да потвърди каква роля е играл на острова на Маринели.
— Някоя тайна работа, без съмнение — подхвърли небрежно негърът.
— Аз мисля — прибави лодкарят, окуражен от тия думи на Горо, — че той е искал да си отмъсти. Човек трябва да се пази от него. Той е лукав и злобен момък. Някога бе слуга при стария Фарсети. Неговата отплата бе подла, злодейска. Той сега притежава къщата на бившия си господар.
Старият Бартоломео не се осмели да разкаже повече подробности за тази тъжна история.
Между това, гондолата бе пристигнала до стъпалата на Пиацета, където множество лодки спираха или тръгваха.
Отсега нататък Горо трябваше да бъде прекалено внимателен.
Бартоломео привърза лодката си на едно желязно колче, забито на брега. Неговият пасажер му даде една сребърна монета; после, без да слуша благодарностите му, се изкачи бързо по стъпалата, за да избегне погледите на лодкарите, които бяха отправени към него.
Едва бе направил няколко крачки по Пиацета, когато забеляза, че малката врата на палата на дожовете, тази която водеше към Моле, бе полуотворена.
Той бе учуден от това, понеже тайните входове на палата биваха обикновено затворени.
Той премина в сянката и се застоя няколко минути, наблюдавайки. Но никой не излезе, никой не влезе.
Най-сетне, след четвърт час, Горо предпазливо скрит зад една от колонадите на палата, дочу шум недалеч от себе си.
Видя да се приближава една дама със забулено лице, която се придружаваше от един гондолиер и друга дама.
Тия три личности, които напущаха тайно палата, минаха покрай колонадата, зад която се криеше Горо, без да забележат дебнещия негър.
Последният можа да види как се отправят по Пиацета и как после слизат по стъпалата до водата.
— Сеньората не може да бъде друга, освен дожесата — си каза той. — Какво означава тази мистериозна разходка?
После, все повече и повече заинтригуван, той реши да ги следи, за да види какво ще правят.
Разгледа около себе си и като се увери, че никой не го наблюдава, се отправи на свой ред към Пиацета.
Пристигна тъкмо навреме, за да види как двете дами се качиха в една от гондолите и лодкарят я отвърза от брега.
Горо, прав на тъмния кей, на известно разстояние, наостри уши, с надежда да чуе сеньората да произнесе една заповед, показвайки направлението на лодкаря…
Но дожесата без съмнение, бе дала своите инструкции предварително, понеже лодката се отдалечи без шум, без нито една дума… Тайна забулваше нощната експедиция.
Гондолата се отправи към Големия канал, който пресичаше Венеция по нейната дължина.
Тогава Горо взе едно бързо решение. Да проследи на всяка цена мистериозната лодка и да се върне след няколко часа да продължи диренето си в палата на дожовете.
Нощта бе много тъмна.
Той слезе в една от многобройните гондоли, привързани към кея, убеди се, че нейният притежател не беше наблизо, после хвана греблата.
Горо, при нужда, можеше да се прояви като превъзходен лодкар. Гондолата, сръчно управлявана,
