с искреност и истинност.
— Желаете ли да направите от мене един болник? — произнесе той. — Значи толкова съм паднал… Уви! Аз винаги ви се покорявах, а сега…
Никога той не бе упреквал с такава острота мизерния Виторио за унизителните условия, при които бе спечелил дожовата мантия.
Виторио и Катерина се опитаха да спрат този поток от думи. Най-сетне се остави да го убедят и попита, дали ще го отведат в спалнята му.
— Светлина! Свещи! Фенери, много фенери! — викна той пак. — Най-голяма светлина трябва да цари около мене.
Дон Виторио помоли Катерина да остане до леглото на болния, даде заповед всички оръжия да се изнесат и излезе.
Дълбоко безпокойство бе обзело душата на стареца. Дали дожесата бе познала в трупа от подземните затвори тялото на своя свекър?
Дон Виторио реши да посети веднага страшните „пози“ и да разбере истината.
Той отиде първо в Стаите на истината… Повика ключаря и двама пазачи да го последват до входа на „позите“.
По пътя го разпита.
— В коя килия сте влизали вчера с дожесата? — попита той.
— В тая вдясно, до края на стълбата, господарю! — отговори човекът.
Когато великият инквизитор и тъмничарят достигнаха до края на стъпалата, старецът заповяда на придружаващия го да отвори желязната врата на килията и да мине напред.
Последният го послуша и издигна лампата на височината на очите си.
Една нова стълба водеше от вратата към дъното на килиите. Стъпалата ставаха все по-влажни и по- влажни, колкото повече се приближаваха към дъното.
Внезапно един глух вик, един вик на ужас се разнесе от устата на тъмничаря.
Ръцете на нещастника затрепериха. Очите му придобиха страшно изражение. Той бе крайно изплашен.
Какво означаваше това?
— Той е изчезнал, — извика тъмничарят със задавен глас. — Трупът го няма.
Дон Виторио взе лампата от ръцете на човека и нервно отправи светлината върху влажните плочи на дупката. Но никъде не се забелязваха следи от трупа на Марино Гримани.
Дупката бе празна. Само мръсното легло показваше мястото, където бе агонизирал нещастникът.
— Някой, без съмнение е слизал в „позите“ вчера или тази нощ? — каза главният инквизитор, хвърляйки изпитателен поглед върху тъмничаря.
— Никой не е проникнал в затвора, господарю! — отговори човекът.
— Безумецо! — извика дон Виторио, — какво си въобразяваш. Вярваш ли и ти, че мъртвите излизат от гробовете си, за да смущават живите? Сигурен съм, че някой е проникнал тук.
— Милост, господарю! Милост! — замоли се тъмничарят, хвърляйки се на колене пред страшния си господар. — Уверявам ви, че никой не е проникнал в коридорите и не е слизал по стълбите в „позите“. Това е дяволско дело! Трупът лежеше върху леглото миналата нощ. Видях го там при последната си обиколка.
— Последвай ме! — заповяда дон Виторио, изкачвайки се по стъпалата. — Давам ти срок до утро сутринта да размислиш и намериш храбреца, който се е осмелил да слезе в „позите“ и отнесе трупа.
Тъмничарят разбра страшния смисъл на тия думи. Той затрепери от страх: животът му се намираше в опасност.
— Боже всемогъщи, спаси ме от тази бода! Ела ми на помощ! — промълви той в своето отчаяние.
Внезапно, когато великият инквизитор се готвеше да изкачи последното стъпало и да отиде към Стаите на истината, тъмничарят забеляза при светлината на лампата нещо написано по стената. Той направи забележка на инквизитора и насочи светлината срещу надписа.
Тогава Виторио прочете:
„Марино Маринели сам дойде да търси баща си в «позите», за да го погребе във вълните“.
Великият инквизитор побледня. Чертите на лицето му се изкривиха ужасно…
37. Погребението
Да се върнем към онази страшна нощ, когато Марино Маринели, носещ в ръце трупа на баща си, бе чул гласа на дожа да се разнася под сводовете.
Припомняме си, че Луиджи, обхванат от страх, се бе отправил към тъмната галерия, викайки за светлина.
Марино трябваше да вземе някакво решение; той не можеше да разчита на бягство.
Реши да прибегне към хитрост.
Той слезе безшумно със своя товар и се върна отново в подземния затвор. Оттегли се в дъното на страшното място, твърдо решен да продаде скъпо живота си, ако полицаите се опитат да го заловят.
Една светлина на върха на стъпалата…
Луиджи бе хванал лампата, която Марино бе оставил, и се готвеше да слезе към железните врати. Изведнъж светлината угасна. Марино не можа да разбере какво стана. Действително, знае се, че дожесата, дотърчала на помощ на своя съпруг, обзет от страх, му бе изтръгнала фенера от ръцете и бе го отвела в неговите апартаменти.
Марино вече беше се успокоил. Той се готвеше да продължи опасната си работа, когато се разнесоха стъпки.
Марино не загуби присъствие на духа и успя да изиграе неприятелите си.
Той се хвърли решително върху почвата, криейки се зад тялото на дожа, за да не издаде присъствието си в подземието. Трупът бе поставен върху сламата, както по-рано, и нищо в положението му не издаваше, че за няколко минути е бил изтръгнат от своята почивка.
Тежката желязна врата се отвори. Дожесата слезе по стъпалата, придружена от една запалена лампа. Тя се ограничи да констатира, че трупът се намира на обичайното място, после обзета от този инстинктивен ужас, който изпитват живите от контакт с мъртвите, тя напусна бързо затвора, без да поглежда местата.
Тогава Марино излезе от ужасното си скривалище и се ослуша.
Той чу стъпките на дожесата малко по малко да се отдалечават и да заглъхват под сводовете.
Когато тишината изпълни отново подземията, той излезе и с вълчи стъпки се изкачи по стълбата, водеща към галерията. Бледата светлина на един фенер, окачен на стената от тъмничаря, прозираше през полуотворените врати и вадеше стъпките на героя.
Тогава, изпълнен със смелост, реши да подиграе инквизиторите и техните полицаи. Той вдигна един бял камък, откъртен от стената и написа надписа, който дои Виторио прочете следната нощ.
След това се върна в подземието, взе трупа в ръцете си и излезе отново от затвора със своя тежък и зловещ товар.
Спокойствието владееше и в горните галерии.
Марино напредна предпазливо по дължината на стената, която отделяше стаите на инквизиторите и достигна безпрепятствено стълбата, където се отделяха галериите, водещи към салоните и апартаментите на съдиите.
Там никой друг не би могъл да се ориентира. Но Марино познаваше чудесно всички ъгли и ъгълчета на палата. Той разумно избягна опасните галери и тръгна наляво по един мрачен коридор, който водеше към една врата за подвижния мост над канала Орфано.
Изведнъж, когато бе направил едва няколко крачки в коридора, чу глух шум от тежки стъпки и силни възбудени гласове, които отекнаха далеч под сводовете.
Той постави на пода товара си и се прилепи към стената.
След малко група полицаи, носещи запалени факли, се появи в голямата галерия. Те разглеждаха на всички страни, после се отдалечиха, без да разгледат коридора, в който се криеше Марино.
