в мир почивката, дължима на един дож!
И морето се бе смълчало наистина, като че ли от уважение към тържествената минута…
Вятърът бе изчезнал. Шумоленето на вълните бе затихнало.
Граф Санта Рока се хвърли на колене до тялото на стария си баща и започна да се моли. Горещи сълзи блеснаха в очите му и се търколиха по бузите му.
Горо също коленичи и целуна дрехите на мъртвия.
Марино стисна за последен път ръцете на дожа Гримани.
— Татко — каза той с тържествен глас, — ти сега си освободен от ужасните мъки. Ти най-сетне намери така желаната почивка. Но твоят дух не ще престане да живее в мене и да ме напътства. Любими татко, направи щото твоят син по великодушие да прилича на тебе. Заклевам се в последния ден на твоето земно пребиваване, че ще отмъстя на негодниците, които отнеха честта и спокойните дни на твоята старост… Приеми го Адрия, приеми твоя съпруг, величествено и гордо море, остави го да вкуси в твоите глъбини вечната почивка!…
Марино взе трупа в силните си ръце, носле го спусна бавно, нежно във водата. Появиха се малки водни кръгове, после водната повърхност се изравни.
Съпругът на морето бе погребан във вечния си гроб!
— Сега да се върнем на остров Сан Николо — каза Марино с глух, задушен от вълнение глас.
После сам заби греблата в това море, което тържествено бе приело своя царствен съпруг.
38. Славните останки от победените
Марино и Горо трябваше да прикрият цялата си скръб, научавайки ужасното съобщение за поражението на Санта Рока.
Кралят на острова присъстваше незабелязано на четенето на прокламацията за неговия провал, за смъртта на привържениците и приятелите му.
Господарят и робът излязоха от редовете на тълпата.
Маринели, по-рано така горд, така самоуверен, се чувствуваше непоносим товар. Сълзи бяха замрежили очите му…
Обаче, едно нещо го бе приятно поласкало. Народът го аплодираше. Народът за първи път, отказваше мълчаливо да взема участие в празненството, на което го канеха.
Двамата мъже се завърнаха бързо към моста Риалто, обзети от мрачните мисли. Там намериха гондолата си.
— Санта Рока е загубена! — каза героят. — Моята колония е почти унищожена, жена ми е грабната, но аз не губя кураж. С шепата храбреци, които ми остават, аз ще направя чудеса.
Марино гореше от нетърпение да види оцелелите хора от неговата малка армия, да ги окуражи и да почне отново разрушителното дело.
Но той реши да тръгне сам. Даде нареждане на Горо да остане при старата Людовика Марчело и да бди над нея.
— Бъди разумен! — му препоръча той. — Грижи се, щото на старата Луала да не липсва нищо; набави нужните провизии; не издавайте вашето присъствие на острова!
После той подаде на Горо пълната си кесия.
— Не зная колко ще трае моето отсъствие — добави той, — но аз мисля да се върна през време на карнавала. Когато дните за дегизирането започнат, маскирай се и ти се промъквай навсякъде. Слушай разговорите на тълпата. Осведоми се за състоянието на армията, за имената на началниците. Вземи точни сведения, понеже те ще послужат за основа на бъдещото ни дело.
Горо се закле да изпълни точно заповедите на своя господар.
В този момент гондолата достигна до остров Сан Николо. Двамата мъже скочиха на земята, привързаха лодката о едно колче и се отправиха към лодката на Маринели, която се намираше на няколко метра по- далече.
Господарят повтори наставленията си, натовари негъра да предаде на Луала сърдечните му поздрави, после лодката се отдалечи с бързината на стрела по направление към Брандоло, където платноходът на Маринели бе пуснал котва.
Марино мислеше да се отбие в Маламоко, за да узнае в колко часа мистериозният кораб ще тръгне, но се отказа. Морето бе станало бурно и движението на лодката бе затруднено; от друга страна, никой в Маламоко не би могъл да даде полезни сведения на Марино. Часът за тръгване на кораба оставаше неизвестен.
Беше около един часа сутринта, когато героят разпозна очертанията на пристанището Брандоло. Той познаваше всички гънки на брега на това място и знаеше къде да насочи лодката си.
Тогава забеляза на известно разстояние от залива своя платноход, когото вълните леко люлееха…
Той описа със своята лодка една голяма дъга, за да избегне минаването край други кораби на котва в залива и се отправи направо към своя кораб.
Като че ли всичко спеше на борда; нищо не се движеше по моста, нито край оградата.
Внезапно един моряк се появи до оградата, без съмнение кормчията и започна обикновените си наблюдения.
Марино бе познат, лодката му изтеглена на борда и след няколко минути, разбуденият екипаж бързо вдигна котвите, опъна платната; две или три кратки и звучни команди се разнесоха на моста; корабът тръгна в открито море.
Но морето ставаше все по-бурно. Бурята бушува цялата нощ и следната сутрин. Маринели трябваше да се откаже от преследването на кораба на Мадлена.
Обаче Марино не желае да пренебрегне никакво средство, за да може да получи желаното уверение.
И така, той даде заповед на кормчията да се отправи към Маламоко.
— Проявете благоразумие — каза той. — Влезте в залива така, че да мога да разгледам корабите, които са там на котва. Но не отивайте близо до брега, защото ще бъдем познати от фаропазача!
Морякът се подчини. Корабът на победения крал напразно обиколи входа на пристанището Маламоко: мистериозният кораб бе вече вдигнал котва. Какво да прави?
Марино, комуто внезапно дойде наум една идея, даде заповед да се отправят към Анкона. Имаше предчувствие, че Мадлена е вече слязла на италианския континент, водейки своята плячка със себе си.
След шестдневно плуване, Марино и неговите безстрашни привърженици пристигнаха в Анкона.
В това пристанище по него време цареше голямо оживление. Всеки ден многобройни кораби от всякакъв тонаж влизаха или излизаха от него.
Марино напразно търси в тази навалица платнохода на принцеса Боргез. За щастие, многодневните търсения го убедиха в безполезността на усилията му. Мадлена, недоверчива и хитра, беше тръгнала по друг път.
Маринели се готвеше да напусне Анкона, без да намери нещо полезно, когато внезапно случаят му помогна.
Вече корабът бе опънал своите платна, готов за тръгване, когато Марино при последната си обиколка, която правеше из пристанището, позна двама стари моряци.
Тяхната походка, тяхното облекло му напомняха моряците от Санта Рока. Кои бяха тия двама мъже?
Марино остана за момент неподвижен и започна внимателно да ги разглежда… Те се отправиха към него също заинтересовани.
— Не се лъжа. Вие сте Маринели, кралят на острова! — каза един от тях, приближавайки се до него.
Графът тогава позна Зани и Тонино, неговите верни служители. След като размениха няколко прочувствени думи, изгнаниците започнаха да говорят за общата си скръб.
— Кажете ми — попита Марино, — наистина ли Санта Рока е напълно загубена за нас.
— Уви! — отговори Тонино тъжно. — Всичко е загубено, съвършено загубено. Войниците от арсенала предадоха острова на сеч и опустошения. Анафесто и по-голямата част от защитниците умряха с оръжие в ръка. Само Оргосо, д’Артенай, Фалие и около шестдесет души успяха да избягат, пробивайки блокадата с
