Пиетро, който слязъл от този кораб, носещ специално известие.
При тия думи тъга се изписа по лицето на Катерина.
— Тази новина — каза съпругата на дожа — е ужасно нещастие, катастрофа, която интересува цяла Венеция!
— Кажете я! — прекъсна е инквизиторът нетърпелив. — За какво говорите?
Катерина се приближи до голямата маса, тапицирана в черно и отговори с нисък глас от страх, да не бъде чута от някой слуга…
— Луиджи Гримани, дожът, полудя през последната нощ!
Дон Виторио подскочи от стола си при тази изненадваща новина. Двамата му помощници проявиха също живо изненадата си.
— Да, сеньори, — подзе дожесата. — Дожът, моят съпруг, е обезумял. Колебаех се, дали да ви направя това разкритие, но сметнах, че мой дълг е да го сторя. От много години, забелязах, че моят съпруг проявява безпокойство и странно вълнение. Понякога той не можеше да намери спокойствие и почивка. Моите усилия да го успокоя останаха напразни… Посред нощ той става и се разхожда из палата. Слиза инстинктивно към тъмния затвор, в мрачните „пози“, като че ли някаква тайна мисъл не го оставя на мира…
Инквизиторите си размениха бързи погледи.
— Тия му пристъпи траеха обикновено малко. Аз не се безпокоях много, надявайки се, че те ще изчезнат малко по малко. Внезапно миналата нощ камериерките ми влязоха в спалнята ми. Лицата им бяха бледи, уплашени. Те се хвърлиха в краката ми и молеха да отида бързо в коридора, който водеше към Стаите на истината. Спомних си тогава една ужасна сцена, станала преди няколко дни. Луиджи, влизайки една сутрин в стаята ми, се появи пред мен олюляващ се, с блуждаещ поглед, с разбъркани коси, с измърсени дрехи, като че ли бе прекарал нощта в подземните затвори. Той трепереше с цялото си тяло и се смееше, произнасяйки несвързани думи. Не можах да узная истинската причина за тази временна лудост. Така обезумял, той изглеждаше, че се бори срещу някакъв невидим дух… Едва успях да го успокоя.
— Разкажете ни сега събитията от миналата нощ! — каза великият инквизитор.
— Добре. Тия уплашени жени ми казаха, че дожът се намирал пак в коридора, който минава край Стаите на истината и бил обхванат от необяснимо безпокойство. Облякох се бързо и се отправих в тъмните галерии, за да търся Луиджи. Видях го в състояние, което ви описах. Взех ръката му в моята. Тя трепереше, както и цялото му тяло. Каза ми със задавен глас, че бил се натъкнал на един труп, после срещнал един фантом по стълбите, когато слизал в „позите“. Опитах се да успокоя нещастника и да го отведа в неговите апартаменти. Накарах го да легне, като някое дете и стоях при него докато заспи, изтощен от вълнението, което бе преживял. Приготвих се да дойда да ви намеря и да ви разкажа всичко, но ужасно предчувствие ме накара да се завърна в стаята на болния. Видях го изправен, разхождащ се като обезумял в стаята и викащ без прекъсване да го заведат в „позите“, за да види фантома, който го докарал до лудост. За да го успокоя, обещах и изпълних молбата му. Един пазач ни придружи с фенер в ръка. Ние действително намерихме един труп, лежащ на дъното на дупката. Намерихме също останките от фенера, който е висял в коридора и чието изчезване е обезпокоило пазача. Един ден измина от ужасната нощ. Никакво подобрение още не е забелязано в състоянието на нещастника.
Катерина бе привършила разказа си за преживените ужаси.
Великият инквизитор, чиято ирония се бе изпарила, отговори на дожесата с няколко успокоителни думи.
— Аз ще ви придружа при дожа, сеньора — каза той. — Но преди това искам да чуем известието на Пиетро.
Един слуга получи заповед да въведе гондолиера в черната стая.
Последният влезе след малко и се поклони дълбоко пред тримата съдии.
— Ти си напуснал ескадрата, която обсаждаше Санта Рока — каза Виторио с важен тон. — Какъв е предметът на твоята мисия?
— Господари — отговори запитания, — аз вярвам, че трябва да ви уведомя, че незаконнородения не се намира вече на острова. Великият капитан и офицерите подозират, че Маринели се крие във Венеция.
Съдиите изглеждаха смаяни от тази изненадваща новина.
Пиетро започна да разказва своето невероятно приключение при проникването в палата на граф Санта Рока.
— Ние успяхме, — каза той, — да отвлечем жената на незаконнородения и да я доведем във Венеция.
При тия думи дожесата прекъсна разказа на полицая и се обърна към съдиите с умоляващ тон.
— Отстъпете на молбата ми и ще ви бъда вечно признателна, сеньори — каза тя. — Постановете съпругата на дожа да бъде предадена в моите ръце! Аз съм, която натоварих двамата гондолиери да я отвлекат и да ми я предадат!
Дон Виторио й обеща да задоволи молбата й, после разпита Пиетро за състоянието на неприятелите.
Шпионинът не можа да даде на дон Виторио пълни сведения, понеже решителната битка, действията по дебаркирането и нахлуването бяха започнали след тръгването на двамата полицаи и тяхната плячка.
Дон Виторио освободи Пиетро, стана и напусна съда, придружен от дожесата.
Те прекосиха многобройните приемни салони, наредени с голям лукс, и стигнаха най-сетне в частните апартаменти на дожа на Венеция.
Великият съдия бе пожелал да придружи дожесата, за да разпръсне своите лични страхове. Съмняваше се да не би дожът, в своята лудост, да разкрие някой от тайните, които знаеше.
Когато двамата посетители се доближиха до стаята, те чуха един ужасен, сатанински смях. Ехото на смеха прозвучаваше зловещо от коридор в коридор и грамадните голи стени го връщаха още по- ужасен.
— Светлина! Да ми донесат светлина! — викаше Луиджи. — Не виждате ли тази сянка, този страшен призрак, който се промъква край стената.
Катерина отвори тихо вратата на стаята, в която се намираше дожът, пазен от двама доверени слуги, които ту се приближаваха до своя господар, ту се отстраняваха от него, когато го обземаха силни пристъпи.
В момента, когато дожесата проникна в стаята, Луиджи бе усърдно зает с изострянето на една великолепна кама, която бе обсипана с диаманти. Други оръжия, а именно две скъпи саби, бяха поставени върху масата. Нещастникът бе така погълнат от работата си, че не видя влизането на великия инквизитор и Катерина.
Последната направи знак на двамата лакеи да се оттеглят веднага и да затворят вратата след себе си.
Двамата слуги излязоха. Дожесата и великият инквизитор се намираха сами с обезумелия.
Последният пак се развика:
— Бързо Луиджи, бързо — промърмори той. — Приготви се да се защитаваш, защото духовете скоро ще пристигнат. Светлина, светлина, за да се уплашат и да избягат, смъртта обитава в тъмнината. Светлината я плаши и ослепяла. Да, аз ще победя и ще я смажа…, — и при тия думи той размаха буйно оръжието, което държеше в ръка. — Аз не искам да се срещам вече с трупа на Гримани.
Последните думи потвърдиха безпокойството на великия инквизитор. Дон Виторио се страхуваше дожът да не разкрие някои важни тайни. Той се доближи и го запита.
— Какво правите тук, така късно през нощта?
Луиджи повдигна учудено очи. Той изгледа втренчено тоя, който го питаше. Разбърканите му коси и червеникавата му брада представляваха чуден контраст с кадифените му дрехи, обшити със злато.
— А, това сте вие? — произнесе той с писклив глас. Защо идете? Някоя тайна заповед, без съмнение? Гримани… Неговият леден труп, неговото студено, бледо лице… Ах, пазете се, защитавайте се! Той ще дойде през палата, страшния фантом. Пазете се да не се натъкнете на неговия леден, страшен скелет… Това е ужасно. Вземете една от тези ками! Тя е добре наточена. Тя ще ви спаси живота…
— Вие имате нужда от спокойствие, Луиджи Гримани — отговори великият инквизитор. — Вие страдате.
Дожът избухна отново в силен, див смях. После, в своята лудост, той изказа мисли, които се отличаваха
