да им оспорва земята стъпка по стъпка.
В разгара на битката Анафесто и Фалие се намериха внезапно един до друг.
Последният, отслабващ от минута на минута, трябваше да потърси убежище зад скалите.
Анафесто забеляза изведнъж, че нямаше повече от двадесет души около себе си.
Виждайки се загубени, тия малцина герои извикаха в един глас:
— Да живее Марино Маринели! Да живее кралят на острова! — и умряха, покосени от куршумите и ударите на венецианските саби.
Войските от арсенала, победоносни на този пункт, се ентусиазираха, нададоха гръмки викове и продължиха похода си, в пълна сигурност, към палата на краля.
Опустошителната буря се развихри над нещастния остров.
Малко по малко Фалие и Оргосо отстъпваха пред многобройния неприятел отдръпвайки се към вътрешността на острова.
Нещастниците бяха отправили погледите си към пристанището, като че ли д’Артенай можеше да бъде спасител на всички.
Вече малка група бе отстъпила в последните укрепления. Стените на палата скоро бяха обърнати на крепостни бойници.
Внезапно се разнесе оръдеен гърмеж. Д’Артенай бе започнал стрелба с морската артилерия.
Тежките оръдия от галерите забълваха огън срещу острова, носейки разрушение и смърт сред редовете на неприятеля.
Фалие придоби смелост.
— Анунциата Маринели и нейното дете са още в палата! — извика Оргосо. — Наша свещена длъжност е да ги запазим с телата си и да ги спасим на всяка цена!
Фалие се отзова на пламенните думи на Оргосо и двамата се отправиха в апартаментите на палата.
Те прегледаха всяка стая, една след друга. Най-сетне пристигнаха в спалнята.
Завикаха името на Анунциата. Повикаха я отново, но никой не отговори на техния зов. Стаята бе празна. Майката и детето бяха изчезнали!
Най-сетне намериха, лежаща във вестибюла, вярната Джустина, която бе смъртно ранена.
Трепереща от ужас тя разказа на двамата приятели на Маринели как нейната господарка бе внезапно изчезнала, как войниците й бяха изтръгнали от ръцете детето, което желаеше да защити, и го бяха убили.
Това ужасно разкритие изпълни двамата приятели с безграничен гняв.
Те излязоха от палата, събраха останалите свои привърженици и се впуснаха срещу неприятеля, надявайки се да направят пробив.
Те успяха след кървава борба тяло срещу тяло да пресекат огнения кръг, който ги притискаше, и да достигнат до брега. Те бяха всичко петдесет храбреци решени да намерят Анунциата или да загинат.
Вече зората със своята бледа светлина осветяваше разрушенията на нощта. Те забелязаха, че са на малко разстояние от пристанището. Дотърчаха тогава до хората на д’Артенай, които бяха върху корабите в пристанището и скоро двадесет галери, от които се състоеше геройската ескадра, вдигна котва, покровителствувана от огъня на своята артилерия.
Силвио Зиани се бе опиянил от триумфа си. Той се смееше непрекъснато.
За момент помисли да преследва с корабите си бягащата флота, но се отказа, предпочитайки да завладее целия остров, без да се бави.
Той бе побързал да изпрати във Венеция един рапорт, в който се хвалеше със стратегията си и успехите си. Той бе забравил да каже, че венецианците бяха победили и смазали нещастните колонисти, благодарение на това, че по брой ги превъзхождаха петнадесет пъти.
Денят мина в погребение на мъртвите, в изваждане оръдията от крепостите, в разрушение на палата, фара, крепостите — всичко, което островитяните бяха издигнали с толкова труд, смелост и търпение.
После, много дни след тази разрушителна дейност, Силвио Зиани се завърна във Венеция с цялата си флота, за да съобщи тържествено за окончателното изчезване на пиратското гнездо, което заплашваше сигурността на Адриатика, и да поиска награда за своето кърваво дело.
35. Верният роб
— Горо, не виждаш ли да иде? — попита старата Луала, която очакваше с безпокойство връщането на Марино.
Негърът се бе покачил на горния край на стъпалата, с подадена глава между полуизгорелите греди, и разглеждаше с внимание околните води.
— Негърът не вижда нищо! — отговори той.
— Света Богородице! — произнесе старицата, вайкайки се. — Вече е твърде късно. Те са го заловили, без съмнение, защото иначе той трябваше вече да се върне. Той тръгна в полунощ и скоро ще изминат дванадесет часа. Имам ли право, Горо? Кажи ми! Слънцето е вече високо на небето, нали?
— Да, обед е вече — отговори негърът, загрижен и замислен.
— Пази се добре! Не се показвай да не те види някой, защото иначе сме загубени.
— О, какво ми важи животът, добра бабо — отговори той тъжно, — ако сеньорът е загинал!
— Имаш право, синко. Нашето съществуване вече не би имало никаква цел, но всичко още не е за отчайване…
При тия думи тя замълча и се отдаде на тъжни размишления.
— Говори, кажи ми още ли не виждаш нищо? — попита тя отново, след дълго мълчание.
Внезапно Горо забеляза една гондола, която се отправяше към острова.
— Струва ми се, че в нея има само един човек — каза той. — Изглежда, че се отправя към брега.
После, след като лодката се приближи, той можа да разгледа по-добре тия, които бяха в нея: те бяха двама, а не един.
Не вярваше, че Марино може да се качи посред бял ден от Пиацата и да премине Големия канал, покрай Гвидека, през така оживените места. Той неминуемо би бил открит и заловен от полицаите.
Старицата не преставаше да препоръчва благоразумие на смелия наблюдател. Един негов жест, едно леко помръдване на главата му, можеше да привлече вниманието на двамата лодкари и да стане причина за откриване скривалището на бегълците.
Негърът позна тогава, че неговият господар не беше в гондолата.
— Това са двама полицаи — каза той. — Лодката се отправя направо към брега.
— Тогава ние сме загубени! — извика старицата с израз на дълбока тъга. Марино сигурно е паднал в ръцете им!
Но Горо, чувайки тия отчаяни думи се развика:
— Сеньор е господар на себе си и никога не ще остави да излезе от устата му някоя дума, която може да предаде приятелите му… Те могат да го подложат на най-ужасните мъки, но не ще изтръгнат никакво признание.
— Имаш право, синко, не исках да кажа това. Но кой знае? Те може би имат някакви подозрения и затова идат… Какво ли ще правят сега.
— Опасността премина, бабо — отговори Горо, след като наблюдава известно време хода на лодката. — Те обърнаха лодката и изглежда, че се отправят към Маламоко. О, негърът ги позна сега. Старият фаропазач е седнал в задната част. Двама полицаи има с него. Единият гребе, а другият е легнал на дъното на лодката. Ръката му се показва над лодката. Те носят без съмнение, някакво важно известие в палата на дожовете.
Но старата бе още неспокойна. Тя не смееше да вярва, че тяхното скривалище не е забелязано от полицаите.
— Те ще се върнат след малко от Маламоко. Ще слязат — каза тя — и ще ни потърсят…
Бедната жена не можеше да се овладее. Тя питаше непрекъснато Горо не вижда ли Маринели да се завръща…
После тя отиде до своето огнище, където готвеше риба и заприготвя обяда.
Тя хълцаше, мислейки, че Марино е може би затворник или може би е мъртъв.
