Марино стисна здраво в ръцете си трупа на своя баща и се облегна с гръб на стената, за да остави непознатия да мине.
Скоро двамата се намериха съвсем близо един до друг.
Една минута измина. И двамата изпитваха страх. Изведнъж един ужасен вик се разнесе в тъмнината.
— Проклятие! Напипах главата на един труп! Пазачи, тичайте, дайте светлина!
Марино позна гласът на дожа…
— Луиджи! — произнесе той ниско.
— Гръм и мълния, заповядах да донесат светлина! — извика отново дожът, който бе побледнял от ужас и се опитваше да се изкачи по стъпалата с треперещи от страх крака:
— Пазачи на помощ! Един фантом.
Най-сетне двама мъже дотърчаха, двама от наемните убийци, които бродеха непрестанно из коридорите на палата, очаквайки заповедите на инквизиторите.
Тия мизерници принадлежаха към ужасното съдружие, наречено „Червена ръка“, на което всеки член бе свързан с другите с нерушима клетва.
Те бяха винаги готови да извадят камите си и да извършат най-ужасните убийства. Изпълняваха своята злодейска работа с безстрашие и цинична радост.
Често получаваха мисия да убият някои благородници от висок ранг, които заради политическите си убеждения и своята независимост, бяха събудили неспокойство у инквизиторите.
Понякога тия благородници, чието единствено престъпление биваше, че изпущаха някоя непредпазлива дума за инквизицията, се ползуваха с голямо уважение сред народа. Тяхното извеждане пред съд би било държавен скандал.
В такъв случай наемните убийци изпълняваха своята подла работа. Полицията и съдиите даваха своите инструкции за убийството и никой не знаеше, кой е виновникът.
— Срещнах един фантом със страшната маска на смъртта, — повтори дожът, побледнял, със засъхнало гърло от вълнение. — Виждам го още и в тоя момент.
После, като че ли вида на двамата пазачи на върха на стълбата му бе дал сили, той се изкачи тичешком.
Отначало двамата дотърчали мъже се съвещаваха помежду си и се питаха за мистериозното събитие.
Единият забеляза, че фенерът от коридора бе откачен от стената.
— Виж — каза той на своя другар и му посочи една слаба светлина, която блестеше в дъното на дупката.
Действително, един остатък от свещта блестеше още във фенера, който Марино бе изоставил в килията.
— Маладето — каза другият, аз не вярвам, че фантомите имат обичай да откачат фенерите, прикрепени към стените и да посещават, служейки си с тях, подземните затвори. Да слезем и да видим какво е станало в килиите.
Вторият пазач прие предложението на другаря си и те се приготвиха да слязат.
Отначало се увериха, дали дългите им саби са в ножниците и дали върховете им са остри. После хванаха и размахаха камите си със сатанинска усмивка.
Двамата мизерници имаха и друга причина, за да слязат в „позите“.
Из Венеция се носеше като легенда, че в подземните килии на затвора на инквизицията се крият несметни богатства.
Затворниците от най-богатите фамилии лежаха в тия мрачни затвори. Може някой приятел на някого от тях да бе се опитал да го освободи, отчаян опит, предварително осъден на неуспех.
Тази мисъл занимаваше двамата негодници.
— Е, добре — каза единият от тях, — ние ще изпитаме неговото безстрашие. Никой не ще ни запита какво сме направили с него. Тия носят винаги върху себе си скъпоценности, златни часовници, диамантени пръстени или пълни с пари кесии. Това не е за пренебрегване…
При тия думи двамата слязоха по стъпалата, водейки се по светлината, която се забелязваше в дъното на дупките.
Обаче, последната като че ли се отдалечаваше от тях. Те ускориха крачките си.
Внезапно тя угасна. После се чу плискане, като че ли някакво тяло падаше във вода.
— По дяволите! — изруга един от двамата бандити. — Ние не ще можем да видим вече нищо…
Започнаха да вървят напред по-предпазливо, бавно, от страх да не се подхлъзнат и да паднат във водата, която течеше в дъното на дупките.
Те се спряха нерешителни, безпомощни да познаят нещо в тъмнината.
Изведнъж, след няколко секунди нерешителност, им се стори, че различават някаква тъмна сянка да се промъква предпазливо край стената.
— Маладето! Гледай там! — извика един от наемните убийци, показвайки на другаря си фигурата, която се открояваше в тъмнината.
Тогава двамата се отправиха нататък.
— Стой! — извика единият с глух глас. — Не мърдай!
Но в момента, когато пазачът, произнасяйки тия думи се отправи срещу чужденеца със сабя в ръка, силно звънтене се разнесе. Последният сръчно бе отбил удара, отправен срещу него.
— По дяволите, той е въоръжен — произнесе негодникът, смутен от тази неочаквана съпротива. — Бързо, другарю, помогни ми да го довършим!
Ужасна борба се започна между тримата противници, които почти не се различаваха в тъмнината. В този отчаян двубой двамата пазачи се биеха с голяма енергия и ловкост. Но те бяха намерели господаря си. Непознатият владееше оръжието превъзходно.
Един вик се разнесе под зловещите сводове, нещо падна във водата.
Борбата стана още по-ожесточена. Сабите се кръстосваха със силно звънтене, изпускайки хиляди искри. Биещите се изпускаха глухи проклятия.
Изведнъж втори отчаян писък процепи въздуха. Чу се пак шум на падащо във водата тяло.
Пак се възцари мълчание, мъртвешко мълчание, изпълнено с несигурност и скръб. Кой бе загинал в тази борба? Кой бе намерил гроба си във водата на подземните дупки…
Един тъмен силует бързо тръгна по студените плочи на коридора…
34. В Санта Рока
Пиетро и Себастиано, бягайки със своята лодка, можаха да се отърват от огъня, който войниците бяха открили, щом забелязаха тръгването им. Нито един куршум не ги засегна.
Обаче това леко сблъскване скоро се преобърна в малко сражение.
Леките платноходи, натоварени с разузнавателна служба, които кръстосваха по всички посоки край брега, се приближаваха все по-многобройни. Екипажите отговориха на стрелбата на часовоите.
Сражението се разгорещи. Няколко пехотинци от корабите вече бяха успели да слязат. После Зиани, използвайки това обстоятелство, стовари нови войски. Обсадените дотърчаха от всички страни, опитвайки се да отблъснат този опит за нахлуване.
Скоро две хиляди души от войските на арсенала се намираха на брега.
Анафесто не се чувствуваше достатъчно силен да отблъсне тази атака. Той каза да предупредят Фалие и неговите хора и се впусна в сражението със своята малка група.
Фалие пристигна със своя контингент. Венецианските войници като че ли за момент щяха да отстъпят пред шепата храбреци, но се задържаха, понеже имаха предимство. Битката стана безнадеждна. Рано или късно колонистите от Санта Рока щяха да бъдат изтласкани от своите позиции под напора на многобройните неприятели. Само едно чудо можеше да ги спаси.
Силвио Зиани тогава предприе стоварване на войски на един трети пункт. Нахлуването започваше.
През това време Оргосо бе напуснал кулата, откъдето наблюдаваше. Той пое командването на шепата храбреци, последните които не бяха влезли в действие и се понесе срещу новите неприятелски сили, решен
