дванадесет галери, нашата последна сила. Те хвърлиха котва в Термоли и очакваха вашето пристигане, благородни Марино. Ние бяхме тръгнали за Венеция, с надежда да ви намерим, когато за щастие…
— Дванадесет галери и шестдесет души — повтори Марино; това значи, са славните останки от разбитата ми армия, от моята търпелива и неуморна работа? Но все пак ще бъде благословено провидението! Всичките мои приятели не са загинали. Тази шепа храбреци, може би, ще бъде достатъчна за възобновяване на моето дело. Понякога неколцина решителни хора могат сами да извършат чудеса!… Хайде, мои приятели — добави той, обръщайки се към двамата бивши риболовци, — елате на кораба ми и бързо на път за Термоли! Там, Фалие, д’Артенай и Оргосо ще ме уведомят за съдбата на жена ми и детето ми.
При тия думи Зани и Тонино, които знаеха ужасната участ на двете невинни същества, едва сдържаха вълнението си.
Марино бе узнал чрез своя верен Горо нещастната съдба на своята жена, но още вярваше, че детето му, неговата единствена радост, малкото същество, пълно с живот и нежност е спасено.
Тонино и Зани предадоха на техния уважаван началник разказа за последната драма, когато Санта Рока и неговите защитници бяха загинали, ставайки жертва на вярата си в Маринели.
— Когато Фалие и Оргосо отидоха в палата преди тръгването, — каза Тонино, — те намериха всичко разрушено и никаква следа от съпругата ви или детето ви. Джустина, слугинята лежеше върху прага на стаята на Анунциата — прободена с нож, издъхваща…
Марино не го остави да завърши разказа си.
— Моето дете! — извика той отчаяно, поднасяйки ръцете си към лицето, — те са убили моето дете! Кой знае дали не са го измъчвали… О, Господи, помогни ми да изляза от това ужасно съмнение! Ще полудея!…
Зани и Тонино, дълбоко покъртени от тази сцена, мълчаха.
След кратко мъчителното мълчание кралят на острова се обърна към тях и ги запита отново за детето си.
— Истина ли е, че са го убили? — ги запита той със задавен от вълнение глас. — Кажете ми, намерена ли е някаква следа?…
— Те трябва да са го върнали на майка му, — каза Тонино, за да успокои нещастния човек.
— Дано да казвате истината! Мизерниците ми изтръгнаха силата, приятелите ми, любовта ми. Не ми остава нищо освен едни славни останки… Но поражението ни прави по-решителни, по-свободни, скъпи другари! Отчаянието направи от мене един неукротим тигър. Да не с колебаем, мои приятели! Да отидем бързо в Термоли! Там ще събера смелчаците, които са предани на моята кауза, ще направя тържествен преглед на моите седемдесет храбреци и ще ги поведа към победа, подпомогнат от Фалие, Оргосо и д’Артенай. Ние ще влезем във Венеция и ще устроим един кървав празник. Белият мрамор на стъпалата на моя палат, скалите с зелените отблясъци, плажовете със сребрист пясък, които обкръжават моя остров, ще почервенеят от кръвта на негодниците, които са го обсебили.
Марино млъкна. Той трябваше да превъзмогне скръбта си с върховно усилие. Внезапно бе намерил в себе си толкова пламък, че беше готов да започне отмъщението си.
— Ние ще ви следваме и ще ви помагаме до смърт! — заявиха просто двамата риболовци.
После тримата се прибраха на борда на платнохода. При настъпването на нощта колелото на макарата заскърца.
Последната котва бе вдигната. Мистериозният кораб пое бавно своя път към открито море.
Марино се бе облегнал на една мачта и погледът му се рееше меланхолично по белите гребени на вълните.
На следната сутрин заваля тропически дъжд, затъмнявайки хоризонта. После противен вятър се появи от юг, затруднявайки хода на кораба. Моряците на Маринели хванаха тогава греблата.
Надвечер, времето се изясни, но вятърът продължи да духа. Корабът напредваше бавно.
Внезапно, когато нощта се спускаше, морякът от наблюдателницата извика:
„Множество светлини се виждат пред нас. Червени светлини, зелени и червени, зелени!“
Човекът слезе от своя наблюдателен пост и обясни на началника си какво бе забелязал. Впрочем, сигнализираните светлини от моряка станаха скоро видими от моста и всички познаха, че тия светлини бяха от венециански кораби.
Малко по-малко, тяхното число се увеличи и цялата флота се появи пред учудените очи на Марино и другарите му. Тя се движеше с разгънати платна.
Флотата на Силвио Зиани се връщаше тържествено от Санта Рока и бързаше да даде на Венеция едно невиждано зрелище… един блестящ морски парад с хиляди залпове, с безброй викове…
Безстрашният кораб се излагаше на голяма опасност. Марино заповяда да разпънат и останалите платна и да се отстранят от пътя, следван от венецианците.
Тази маневра бе извършена със спокойствие и в пълен ред. Платноходът на Маринели, чийто светлини не бяха още запалени, изчезна в нощта и венецианските галери не можаха да го забележат, опиянени от триумфа…
По едно от тия явления, свойствени на Адриатика, вълните внезапно се бяха успокоили от тяхната ярост при настъпването на нощта. Страшният грохот на водната стихия бе заменена с шума на леки, грациозни вълнички.
Марино наблюдава известно време ескадрата на палачите, чиито светлини изчезваха малко по-малко в далечината. Той ги гледа със скръстени ръце, с очи пълни с омраза. Почувства по-горчиво от всякога скръбта заради поражението си, заради разрушеното си дело… Но чувствуваше както никога необходимост да отмъсти. Гореше от нетърпение да стигне в Санта Рока, да види своя разрушен остров.
Но неговата първа задача бе да достигне и намери своите привърженици.
Благородниците бяха отнели на Марино цялото семейство, цялата му сила и не бяха му оставили друго, освен надеждата за близко отмъщение, за страшното наказание.
— Наш дълг е да погребем мъртвите — каза той спокойно — и да поставим върху гробовете им камъни, както е редно. Защо се чудите на варварството на великия капитан? Той, без съмнение, само изпълнява заповедите на Висшия съвет…
При тия думи Маринели беше внезапно поразен от едно странно обстоятелство. Между вратите, които водеха към разните галерии на избите, тайната врата към галериите на диамантите, също бе разбита.
— Погледнете, мои приятели — каза Марино. — Силвио Зиани е претърсил всички ъгли на нашите скривалища. Без съмнение, открил е нашето голямо богатство, отнесъл го е във Венеция и го е изложил пред очите на смаяния народ, за да покаже, че братоубийствената война е донесла грамадно богатство… Приятели, ние сме ограбени!
Моряците, които го придружаваха, отстраниха от галерията останките от греди, после поканиха Марино и Фалие да влязат първи.
Те проникнаха в хранилището, където кралят на острова бе поставил своите пари. Касетката, в която бяха поставени, бе разбита. Обирачите не бяха оставили Нищо, нито един сантим.
Една тайна касетка, скрита в стената, където граф Санта Рока държеше по-голяма част от диамантите си, бе също разчупена.
Но Марино си спомни, че някога бе отнесъл в Рим една част от скъпите си камъни, за да бъдат оценени, после ги отдели от другите и ги скри в отделно скривалище.
Марино провери скъпата касетка.
За щастие, обираните не бяха забелязали вратата, изкусно прикрита в стената.
Намери непокътнати и камъните, и разните важни документи, които пазеше там.
Взе чантата в ръце и я показа радостно на изненаданите си приятели.
— Ние имаме достатъчно, за да покрием всичките си разходи, — каза той. — Ще реализираме нашите планове, без да се страхуваме, че можем да бъдем спрени поради финансови затруднения.
Той се върна при своите в компанията на Фалие, разказа им за находката си, после всички се отправиха към мястото, където лежаха непогребаните трупове.
Зрелището бе ужасно. Марино отстъпи с ужас. Но скоро се овладя, превъзмогна отвращението си и се
