залови също да копае гробове.
Работата бе бавна и продължителна. Когато всички тела бяха погребани, нощта бе настъпила.
Доброволците гробокопачи се върнаха на борда, където възстановиха силите си, изчерпани от изтощителната работа.
Повечето бяха легнали в хамаците си, докато Марино и неговите трима приятели се разхождаха по моста на галерата, и станаха свидетели на едно великолепно и неочаквано зрелище.
Д’Артенай бе казал истината. Мистериозните облаци дим бяха признаците на един вулкан; един огнен стълб освети внезапно нощта на остров. После още един го последва, след това — още един.
Всеки от тия огнени снопове се разпръскваше, почти след излизането си от земята, на безброй искри, за да бъде последван от гъст черен дим.
Морето се развълнува на свой ред. Вълните се заблъскаха една срещу друга. Галерите се залюляха върху своите котви. Огнените стълбове се придружаваха с глухо бучене.
Марино заудря сигналните камбани. Екипажът, събудени внезапно, започна бързи маневри, които Марино им предаваше чрез сигналните огньове. Всички кораби се отдалечиха на известно разстояние от брега и скоро бяха на котва в средата на пристанището. Не можеха да се доближат до кея, нито да отидат в залива, където морето беснееше с голяма ярост.
Огнените стълбове, които за момент бяха осветили небето и островчето, бяха изчезнали. Една тъмна, непроницаема нощ настъпи.
На борда на корабите, хората обзети от ужас, се хвърлиха на колене и се замолиха.
Най-сетне денят настъпи и откри пред очите на Марино и привържениците му нещо ужасно.
Морето, още бурно, тласкаше грамадните си вълни о кораба на незаконнородения.
Малко по-малко, зората прогонваше облаците.
Санта Рока бе пострадала от едно ужасно земетресение. Кратерът бе престанал да изригва пламъци и дим, но целият остров носеше белезите на разрушителната му сила. Тук-таме върху плажа лежаха големи блокове от канарите, изтръгнати от земята при вулканичното изригване.
Хълмът, който някога се издигаше на острова като естествен наблюдателен пункт, сега бе разчупен. Неговите части бяха разпръснати по разни места из островчето.
Природната стихия бе довършила разрушителното дело, започнато от Зиани и неговите убийци.
Марино Маринели и неговите другари, връщайки се на острова, се бяха избавили по чудо от катастрофата.
Тъй като морето се бе успокоило, то изглеждаше по-сигурно отколкото брега и дванадесетте кораба се отправиха в Термоли.
Но този план беше лудост. Фалие, Оргосо и д’Артенай го коментираха и всеки даваше своите съвети.
— Вие ще бъдете познат и заловен, преди да можете да слезете — каза Фалие.
Оргосо подкрепи своя приятел.
— Оставете ме да ви изкажа моето мнение! Ние, седемдесет моряци, едновременно сме много, за да успеем в някое бързо предприятие и твърде малко, за да започнем едно сражение. Да ги оставим с флота край бреговете на Брандоло или Джорджия и да тръгнем само ние четиримата за Венеция. Ще се промъкнем така в тълпата маскирани и никой не ще ни познае. Помежду си ще се разпознаваме с тайни знаци и ще се срещаме винаги на определено място. Ще бъдем достатъчно ловки и силни четиримата да изпълним нашето отмъщение.
— Д’Артенай има право — каза Оргосо. — Неговият план е добър.
Марино на свой ред одобри изказаното мнение от френския благородник.
— Приемам вашия план — каза той, — по Горо, хитрият и безстрашен негър, ще бъде нашият пети другар. Ние не сме вече в състояние да създадем една нова армия, нито да победим нашите неприятели в открита борба, затова ще се промъкнем до техните жилища и ще наложим, без да очакват, наказанието, което заслужават.
— Ние ви се заклеваме тържествено, че ще се борим и ще умрем за нашата обща кауза — каза Фалие, хващайки за ръка своя приятел Маринели, — да останем всички солидарни до последната минута, докато делото на отмъщението бъде напълно завършено.
— Да, всички за един и един за всички! — извикаха горещо д’Артенай и Оргосо. — Ние предпочитаме да умрем, отколкото да изневерим на нашата кауза…
Обаче, една точка оставаше още тъмна. Какви маски да изберат?
Фалие предложи четиримата да вземат едни и същи маски, за да не могат да ги отличават един от друг.
Д’Артенай счете за разумно да изберат една от най-популярните сред тълпата маски.
Марино размишлява един момент, като че ли преценяваше разните предложения, които му бяха направили, после каза следното:
— Мои приятели, предложението на нашия другар д’Артенай е най-доброто. Ние всички ще бъдем облечени в черни домина, и ще носим на шапките си по едно червено перо, което не ще изненада никого, ако се разхождаме изолирано сред тълпата и ако само си пошепваме някои инструкции на минаване, без да завързваме разговор.
Оргосо, Фалие и д’Артенай се съгласиха думите на своя началник.
Те отведоха в Термоли единадесетте галери, които хвърлиха котва там и останаха под надзора на петдесет моряци. После четиримата герои, придружени от шепа храбреци, тръгнаха с дванадесетата за Венеция, пътувайки сред бурята много дни и много нощи.
39. Старият войник
В една от жалките колиби с ниски тавани, които се издигаха до венецианския арсенал, се водеше следният разговор.
— Защо се държиш така? Какво те интересува тебе! — каза Джероламо, старец на около шестдесет години, на своята жена Бенета, която бе възрастна почти колкото него.
Но старицата не се разсърди.
— Как! Джероламо — извика тя, — ти се осмеляваш да ме питаш за причината на… Е, добре, аз те питам не те ли е срам, на твоята възраст да вършиш подобни неща?
— Какво искаш да кажеш?
— Отговори ми, зная, че имам право. Винаги е било опасно да се доверявам на такъв стар развратник като тебе.
Старият човек, който бе облечен в униформата на войниците от арсенала и носеше заздравял белег на лицето, изглеждаше свикнал на такива бурни нападки и препоръча спокойствие на жена си.
— Какво означава това? — подзе тя, изправяйки се. — Ние имаме едно време едно дете и още ще ти бъдат много. Каква идея те е обхванала да доведеш друго дете? Да не си въобразяваш, че ще се запретна да храня децата на другите? Ние едва имаме от какво да живеем, едва имаме парче хляб и ето ти ми мъкнеш едно хлапе! О, аз не съм глупава, както мислиш. Разбирам, каква е работата… Това хлапе не ти е чуждо! Възрастта не ти пречи да вършиш винаги лудории! Не зная, какво ме спира, че не изгоня това ненужно създание от дома си.
— Чудовище! — произнесе старият човек, когото думите на жена му отчайваха все повече и повече. — Остави ме да кажа поне една дума!
— Не искам да те слушам, — прекъсна го, Бенета. — Не желая повече да слушам лъжите ти!
Старецът затрепери от гняв.
— Мълчи — викна той, — или ще се забравя…
При тия думи той произнесе едно страшно проклятие и удари с юмрук по масата.
— Ах, да, познаваме ги, ние мъжете, — каза Бенета. — Когато искат да накарат жените си да млъкнат, те ги малтретират. Отговори ми, прочее! Нямам ли право да говоря така? Защо не си оставил това дете при майка му? Ти не ми отговаряш. Ти не се осмеляваш да кажеш, откъде си го взел. Ти предпочиташ да отговориш: Мълчи, или ще те набия!
Бедният Джероламо не можеше да обуздае жена си.
