Но тя още не бе задоволена. Предполагаше, че тримата мъже са се наговорили да я измамят.
Обаче, малко по-малко нежността прогони подозренията и тя започна да вярва, че наистина Джероламо бе извършил едно самарянско дело и Санцио й стана много скъп. Тя го считаше вече за свое собствено дете и се отнасяше към него с големи грижи. Често двамата старци се лишаваха от необходими неща, за да не липсва нещо на малкия. Двамата съпрузи бяха бедни, твърде бедни, но тяхното хранениче имаше всичко.
Затрогващо бе да видиш този дебел човек с набръчкано лице и побеляла коса, взел детето в ръце, да го приспива и да го целува като майка. Той бе забравил ужаса на битките, тия кръвопролитни битки, които притъпяваха всяко чувство и превръщаха човека в машина за убиване. Детето му припомняше неговото детинство.
Скоро малкото започна да бръщолеви и да пълзи из стаята.
Бенета се бе погрижила щото това момче, което бе кръстено с името Санцио, да остане техен законен син.
От време на време, Даниел и Антонио, двамата стари другари на Джероламо, идваха да видят тайнственото момченце. Те се забавляваха и играеха с него, като големи деца. Скоро всички войници от арсенала го познаваха и тогава Бенета се оплакваше, че Санцио обича повече чужденците, а забравя понякога приемните си родители…
Изминаха много дни. Всичко си вървеше в ред, докато изведнъж едно събитие направи голяма промяна в къщата на стария войник.
Дотогава момченцето изглеждаше, че бе станало за къщицата ангел на щастие. Но всичко внезапно се промени…
40. Смъртта на Пиетро
— Уверявам те, че не съм се измамил, Себастиано — каза Пиетро на своя другар, докато отдалечаваше лодката си от стъпалата на Пиацета и вземаха греблата. — Уверявам те, че нещо се движеше сред останките на вилата.
Когато Себастиано се показа изненадан от това твърдение, Пиетро обясни:
— Последната нощ — каза той — аз слязох на остров Сан Николо и се приготвих да се прибера в колибата си, когато видях на известно разстояние да се издига лек облак дим. Заинтересуван, започнах да наблюдавам внимателно… Отначало помислих да не съм видял облак прах, но скоро разбрах, че не е така: този дим бе твърде гъст, после се прекъсна внезапно и аз забелязах един силует да се промъква между гредите на развалините и да изчезва.
— Защо не се приближи? — попита Себастиано.
— Бях сам — отговори Пиетро — и кой знае кой се крие подземието на разрушената вила. Не се чувствувах и напълно сигурен.
После, разговаряйки, Пиетро не можа да се сдържи да не каже на Себастиано подозрението, което го бе обзело.
— Аз предполагам — каза той, — че някой е избрал за жилище тази изба, че мистериозният беглец не е никой друг, а Маринели, тъй като ти знаеш, че той се крие във Венеция или околностите.
— О! — каза Себастиано изненадан. — Така ли мислиш?
— Да — отговори Пиетро. — Това ще бъде добър Лов. По какъвто и да е начин, ние трябва да видим, кой се крие там. Ние двамата по-малко ще се страхуваме от опасността…
— Дали човекът, когото си видял да изчезва в развалините, не те е забелязал! — каза Себастиано, когото споменът за Маринели го ужасяваше.
— Себастиано, ние трябва да опитаме щастието си и да претърсим това убежище. На драго сърце бих взел няколко полицаи с нас, но, като размислих добре, сметнах, че по-добре е да свършим работата сами. Нямам доверие в полицаите.
— Ние вече двама сме извършили много по-големи работи, каквито другите полицаи никога не биха могли да направят — намекна Себастиано.
После те се погрижиха за пушките си.
— Напълни ли ги? — запита Себастиано, когато гондолата се приближаваше към остров Сан Николо.
— Не трябва да стреляме; но, да бъдем предпазливи! Да не спираме тук, до колибите на рибарите, а по-далеч.
Гондолата изви и продължи да се движи на известно разстояние от брега.
По пътя двамата мъже се съвещаваха относно тактиката, която трябваше да използват.
Пиетро не се чувствуваше напълно сигурен.
— Ако негодникът е там — каза той, — ние ще бъдем в критично положение.
Лодката пристигна до брега да бившата вила Маринели.
— Сега да слезем! — каза Пиетро. — Ние ще се промъкнем между тия камънаци. Ще се скрием зад оная срината стена и ще почнем да дебнем… Щом забележим нещо подозрително, ще стреляме!
— Морето е бурно! — каза внезапно Себастиано. — Чуваш ли как бучи зад дюната?
— Това обстоятелство е добро за нас — отговори Пиетро. — Никой не ще чуе шума от греблата ни. Шт! Вдигни твоето гребло и остави гондолата да се движи бавно. Ние ще намерим тук канал, който ще ни отведе право към развалините. Различаваш ли нещо в сянката? Не може да се види нищо, тъмнината е непроницаема.
Себастиано не отговори нищо. Той чувстваше, че смелостта го напуска. Тъмнината, която го закриляше в ужасните му дела, този път го изпълваше със страх.
Пиетро скочи пръв на земята, привърза безшумно за едно колче гондолата и взе двете пушки в ръце.
Себастиано на свой ред взе пушката си от ръцете на Пиетро и тръгна след своя другар, ту изправен, ту пълзящ.
Разстоянието, което трябваше да преминат до развалините, бе около шестстотин метра. Ако някой ги следеше, двамата мъже бяха загубени.
Но Пиетро, изпълнен със сигурност, пошепна няколко думи на Себастиано, повтаряйки му, че никаква опасност не ги застрашава.
Двамата мъже напредваха все така полупълзейки, готови да изпразнят оръжията си върху тоя, който би им се изпречил на пътя.
Бяха твърде добри стрелци, но как можеха да им послужат пушките ако бъдеха въвлечени в ръкопашна борба с по-силен и по-ловък неприятел?
Те вече бяха изминали голяма част от пътя си, когато Пиетро направи знак на другаря си да се спре и да наблюдава няколко минути. Искаше да разбере дали някой не ги следи, скрит между стените на развалините…
Но нищо не се движеше между почернелите от пожара камъни, тъмнина владееше наоколо.
Негодниците се зарадваха, предчувстваха близката си победа. Те се виждаха вече проникнали в скривалището на бегълците, изненадали ги в съня им.
Тогава, обзети от кураж, те удвоиха предпазливостта си, после започнаха, все прегънати на две опасния си път.
Скоро стигнаха стените, прилепиха се о тях и се ослушаха.
Пиетро стана по-смел, повдигна леко глава, за да види по-добре…
— Виждаш ли нещо? — попита го съвсем ниско Себастиано.
— Струва ми се, че забелязвам сред развалините нещо кръгло, като човешка глава — каза Пиетро със снишен глас.
— Действително — добави Себастиано, повдигайки страхливо глава, — но тя не мърда!
Двамата полицаи не знаеха какво да правят. Те не се осмеляваха да стрелят, да не хабят куршумите и да не вдигнат тревога.
Себастиано повярва, че забелязва главата да се движи.
— Огън! — изкомандува тогава Пиетро, без предисловие. И в същия момент двете пушки се изпразниха…
