— Мисля, че до днес не съм постъпвал така с теб — каза той ниско… — Бил ли съм те някога? Отговори! — викна той с висок глас.
— Защо ме заплашваш? Аз съм една пречка, един товар за тебе. Ти сигурно си намерил някоя съмнителна сеньора, по-хубава и по-млада от мене, старата жена. Ах, сигурно тази втората те е напуснала на свой ред и ти е оставила за спомен едно дете! Хайде, изгони това същество. Кръвта ми се качва в главата, когато виждам един стар мъж като тебе да се забравя така и…
После Бенета започна да плаче и да въздиша. Изморена от своя гневен изблик, бе изпаднала в дълбоко униние.
Джероламо нямаше сили да понесе повече. Той се отправи към вратата, хвърли меланхоличен поглед към водата и привързаните към кея кораби и излезе.
— Почваме да се срамувам от себе си — измърмори той, — че позволявам да говорят подобни безочливости.
Бенета, горделива и отмъстителна, плачеше повече от ярост, отколкото от хитрост. Тя си бе въобразила, че нейният мъж ще й поиска покорно прошка и ще й признае престъплението, в което го упрекваше; но тя се бе измамила. Джероламо се показа безразличен.
Тя отърча след него.
— Какво значи това? — викна тя. — Ти ми оставаш детето и тръгваш!
При тия думи, произнесени непредпазливо на прага на вратата, той се обърна внезапно.
— Моля ти се! — каза той, — млъкни! Вярваш ли, че войниците, които живеят в съседните къщи, не чуват думите ти? Каква нужда има да ми правиш още сцени?
— Как така да нямам право! — викна Бенета, разгневявайки се повече. — Зная, че другите жени не постъпват така, но те нямат мъже като мене!
Джероламо пазеше спокойствие. Той се върна вкъщи и се опита да разкаже на жена си историята за детето.
— Ти имаше време да съчиниш някой дълъг разказ и мислиш да ме заблудиш!
— Мизерно същество, защо клеветиш? Запитай Антонио и Даниел; те ще потвърдят моите думи. Остави само да ти обясня, как…
— Едно дете е попаднало случайно в ръцете ти! — добави тя с подигравателен тон. Предполагаш ли, че ще бъда толкова наивна да повярвам, че децата растат по оградите и хората ги берат на минаване.
Най-сетне кавгата поутихна и бедният Джероламо можа да обясни.
— Улавяла ли си ме някога в лъжа преди да напуснем Венеция — каза той със спокоен тон.
— Но как така изведнъж ще ми донесеш това дете.
— Е, добре, Бенета, това бедно дете ми е също така чуждо като на тебе. Аз просто извърших едно самарянско дело, вземайки го под мое покровителство.
— Бах! Дрънканици е всичко това! — подзе старата бъбрица. — Ти си бил принуден да вземеш това дете, когато си слязъл, и сега се опитваш да ме заблудиш, че си го хранил и си се грижил за него през време на експедицията! Започваш лошо, това мога да ти кажа!
Старата жена крещеше така силно, че заспалото дете се събуди. Джероламо се приближи до леглото, където малкото същество бе поставено, покрито с една стара покривка и го взе нежно на ръце.
— Ела, мой малък Санцио, ела, мое дете; остави да те взема в ръцете си. Аз не ще те хвърля никога, макар тя да ми прави денем и нощем сцени заради тебе. Изпитвам състрадание към своето нещастие, бедно бебе.
Внезапно старата Бенета, като убодена от тия думи на Джероламо, се пошегува, виждайки го да взема детето в ръцете си и да го люлее като майка.
— Старите войници изглеждат добри бавачки — каза тя.
После му изтръгна малкото от ръцете и започна да го бави грижливо.
— Ела с мене, бедно хлапенце — каза тя, — ела, ти нямаш нито баща, нито майка. Те се срамуват да те признаят.
— То е сигурно сираче, понеже всички колонисти са загинали — добави старият войник. — Ах, какво ужасно зрелище! Припомням си целия ужас на нощта, когато бе извършена атаката. Каква ужасна бърканица! Но малцина заминали с радостно настроение паднаха мъртви. Мога да твърдя, че повече от две хиляди души загинаха тази нощ. Привържениците на Маринели оказаха на нашата атака отчаяна съпротива. Ах, ако незаконнороденият беше на своя остров, той сам би застанал начело на хората си и ние никога не бихме могли да превземем острова!
— Защо ми разказваш това? — каза Бенета изненадана.
Но Джероламо продължи своя разказ, без да обърне никакво внимание на въпроса на жена си.
— Когато ние направихме пробив в защитата на острова, отправихме се към палата. Какъв великолепен стил, каква чудесна постройка! Когато пристигнахме с моето отделение, голям брой от нашите войници бяха вече пребродили всички вестибюли и стаите на горния етаж. Внезапно, когато излязох от палата, забелязах един млад войник, който държеше това дете в ръцете си и се забавляваше да го подхвърля като топка във въздуха. О, небе! Аз не бях обладан от болезнена чувствителност, но когато видях да хваща детето за малките му крачка и да го подхвърля във въздуха, обхвана ме гняв, спуснах се върху този безсърдечен човек, изтръгнах му скъпоценната играчка и го блъснах на земята. Когато той искаше да си отмъсти и да ме нападне, Антонио и Даниел ми дойдоха на помощ и респектираха негодника, докато аз отнесох пеленачето навън.
По това време обсадените развиваха една смела дейност и ние трябваше да се отдалечим от палата! През това второ сражение скрих детето в един храсталак. Призори, когато настъпи спокойствие, аз потърсих малкия и го взех със себе си на галерата, където го криех грижливо в своята кабина. Антонио и Даниел се грижиха за него. Малкото му телце още бе покрито с болезнени белези от бруталността, на която го бе подложил войникът. Ах, страшно бе наказан, безсърдечникът. Намерихме го всред много мъртви, в момента на погребението. И така, бебето закрепна малко по-малко и скоро ми протегна ръчичките си, като че ли познаваше своя благодетел. Ние му дадохме името Санцио. Най-сетне пристигнахме във Венеция, където го доведох у нас, на сигурно място.
— Ти разказваш, но аз още не мога да разбера, от къде е дошло това дете — каза Бенета с твърд глас.
Какво можеше да знае бедният Джероламо?
— Никой — каза той, — не е видял, къде го е намерил войникът. Ах, негодникът, ако аз не бях дошъл, той би го убил.
— Ти трябваше веднага да му дадеш заслуженото наказание, каза тя. — Каква подлост да се отнасят така с едно невинно създание.
После тя се обърна към детето, което плачеше.
— Успокой се, Санцио, мое скъпо дете, не плачи!… Аз, обаче ще разпитам по-подробно Антонио и Даниел — добави тя с по-спокоен глас.
— Добре, направи го — каза Джероламо — и твоите подозрения ще изчезнат! Ето, те са до оръжейния склад, където чистят оръжията си. Детето ни е еднакво чуждо и на единия, и на другия; желая да го осиновим. Спасих го от смъртта и ще му дам подслон в нашето огнище, което е тъжно и не се развеселява от детски смях.
— Ах, хубавото бебе — каза Бенета, милвайки малкото създание. — Истинска ангелска главичка. Погледни сините му очички, русите косички. Никога не съм виждала такова хубаво дете.
Старата Бенета се бе омилостивила. Тя обикна много малкия Санцио.
Джероламо скришом се усмихна, констатирайки промяната, която бе станала в държането на жена му.
Старецът мечтаеше за близкия момент, когато малкият Санцио весело щеше да пълзи из бедната къщица и да радва сърцата на приемните му родители.
Обаче, Бенета още не вярваше на думите на своя съпруг. Нейното недоверие ту намаляваше, ту се увеличаваше.
Тя заразпитва Даниел и Антонио. Обаче, предпочете да ги разпита поотделно в различните моменти. Желаеше да намери противоречията в разказа им. Обаче, въпреки всичките си хитрувания, тя не се добра до някакъв резултат. Разказа на Даниел и Антонио съвпадаше точка по точка с тоя на Джероламо.
