— Мисля, че скоро ще съмне — каза тя. — Ще пристигнем навреме при стария Джеронимо.
Но нейният дух бе обзет пак от предишната мисъл.
— Дали полицаите ще заемат избата? — се питаше тя неспокойно. — И дали Марино няма да попадне в техните ръце, завръщайки се?
Горо бе обхванат от същите страхове, но скоро се успокои за съдбата на Марино.
— Охо — каза той, — на господаря не липсва нито сила, нито смелост. Той ще се бори с тях; а освен това негърът ще следи за приближаването на сеньор в лагуните. Ще го уведоми за всичко и двамата полицаи ще бъдат изиграни. Негърът ще се опита да отиде незабелязано от Джорджия в Брандоло, където ще намери без съмнение сеньора.
Старицата, успокоена от думите му, окуражи Горо в плана му.
— Иди, иди, синко! — каза тя, — за да не сполети нещастие нашия скъп Марино! Ето, къщите на Джорджия вече се виждат.
Горо потопи и издигна още два три пъти греблата, после приближи лодката бавно към брега.
— Стигнахме — каза негърът, вкарвайки лодката между тръстиките, които растяха край брега.
Щом лодката биде привързана към брега, двамата пътници слязоха; Горо с един скок, а Луала клатушкайки се.
— Ей там, близо до дюната — каза той, — се намира колибата на стария Джеронимо.
Гребецът би могъл да спре в Джорджия и продължи оттам пътя си, но старата жена му даде наставления да бъде благоразумен и да спре до някое пусто място на брега, откъдето да премине пеша останалия път.
Слънцето вече бе започнало да се издига и да позлатява с лъчите си сушата и водата.
Старата просякиня, по немощна от всякога, едва се движеше, подпирайки се на патерицата си. Тя не преставаше да обсипва Горо с хвалби, че бяха успели да избягат и забравяше умората си.
Докато тя вървеше бавно, обзета от различни мисли, Горо, който бе избързал напред, пристигна до къщата на Джеронимо.
Вратите и прозорците бяха затворени.
— Старият още спи — каза той, обръщайки се към Луала, която се приближаваше, — сигурно е ловил риба тази нощ!
Старата просякиня го посъветва да не безпокои добрия човек в съня му, а да почакат събуждането му. Чакането бе кратко.
Скоро той чу стареца да се движи из колибата, после се приближи до прозореца и отвори крилата.
Негърът, нетърпелив, се отправи към него.
— О, добро утро, Горо, как си? — извика старият Джеронимо, зарадван, че вижда стар познат. — Откъде идеш в такова ранно време?
— Негърът е дошъл да види дядо Джеронимо — отговори просто служителят на Маринели.
— Заповядай. Ти сигурно кроиш някой мистериозен план, нали? Ти си винаги същият!
Въпросът бе недискретен. Негърът, се въздържа да отговори и поиска от рибаря да го приюти, заедно със старата му спътница.
— Ах, това сте вие! Познавам ви — каза той, гледайки старата Луала… — Вие сте остарели много! — добави той.
— Уви — отговори тя, — вие имате право, сеньор Джеронимо. Годините слагат неизтриваемия си печат. Ида още веднъж да ви помоля за убежище; аз, аз имам нужда от малко неща. Дайте ми някое лошо легло, в един ъгъл на вашата къща и оставете ме да политам пред вратата ви този пресен въздух, от който дълго време бях лишена…
Старецът удовлетвори искането на бедната жена и постави къщата си на нейно разположение.
— Вие можете да живеете тук в пълна сигурност! — каза той.
После, когато Горо, спомняйки си за старата Лозика, му припомни да бъде дискретен и да не говори за събитието, старият човек се защити, твърдейки, че е свикнал да пази тайна.
Тримата души, със затрогващата си простота изглеждаха като членовете на едно семейство. Никъде не се виждаха по-дружелюбни прояви, от тия всред бедния народ.
Горо, признателен, предложи на стареца да му помага в работата.
— Луала също ще помага, тя ще готви и пере. Не трябва да се каже, че старият Джеронимо ни е помогнал напразно…
При тия думи негърът извади от джоба си няколко златни монети, които му бяха останали, и ги подаде на добрия човек.
Но последният отказа с достойнство.
— Запази си ги — каза той. — Имам всичко, което ми трябва!
Негърът и рибарят продължиха да разговарят, Горо скоро му се довери.
— Негърът ще каже на Джеронимо за своето намерение — каза той, — но трябва да пази тайната за себе си. Той трябва да отива от време на време в Брандоло, за да види дали господарят на Горо пристига или се намира в някоя част на лагуните.
— А кой е твоят господар? — каза Джеронимо изненадан.
— Никой друг, освен Маринели, добрият сеньор, когото Горо обича и уважава.
Старият рибар изглеждаше все повече изненадан. Един спомен внезапно изпъкна в паметта му…
— Вчера, в Джорджия, двама моряци ми говориха за него — каза той. — Маринели, изглежда, че е в Анкона.
— Това е възможно. Негърът също иска да отиде в Анкона, за да говори със своя господар! Но, ако въпреки всички предвиждания, Маринели не бе продължил престояването си в Анкона.
Джеронимо вдигна рамене. Луала предположи, че Марино е напуснал бързо това пристанище от страх да не бъде познат.
Обаче негърът не губеше надежда да намери своя господар.
— Може би той вече се връща. Горо ще тръгне днес за Джорджия — добави той с енергичен тон. — Искам да зная на всяка цена дали корабът от Анкона е вдигнал котва.
Старият Джеронимо предложи лодката си, след което отправиха няколко думи към старата Луала и двамата тръгнаха за Джорджия.
— Бъди умен! Не се излагай на излишни опасности! — извика просякинята на негъра, който гребеше с всички сили.
Няколко часа по-късно рибарят се завърна сам. Той каза на старата Луала, че Горо се бе качил на кораб, тръгващ за Анкона…
Изминаха дни.
Джеронимо и старата Луала свикнаха един с друг.
Старата се грижеше за вътрешността на къщата. Джеронимо ловеше риба и ходеше във Венеция да я продава.
През това време корабът на Горо напредваше бавно към предназначението си, устояващ на вълните и бурята.
През зимата плуването бе трудно. То траеше по някога цели седмици, когато платноходът, тласкан от противоположни ветрове, се връщаше назад, въпреки волята си.
Най-сетне наблюдателят сигнализира Анкона. Времето бе тихо.
Едва Горо бе стъпил на кея и започна да търси Маринели. Той разпита навсякъде, качи се на бордовете на всички кораби, привързани по дължината на кея; с една дума не остави непретърсено нито едно място, където можеше да бъде Маринели. Обаче издирванията му не дадоха никакъв резултат.
Работниците и моряците бяха единодушни: Маринели не бе чуван в Анкона вече от няколко седмици.
— Струва ми се, че много хора проявят интерес към този чужденец — каза един стар кормчия, отговаряйки на въпроса на Горо.
Когато негърът му поясни, че мистериозният непознат не е никой друг, а прочутият граф Санта Рока, той се усмихна и разбра смисъла на събитията, на които беше свидетел.
— Преди няколко дни — каза той, — една дама, също непозната, пристигна в Анкона. Тя носеше дълбок траур. Поръча на слугата си да влезе и събере сведения за граф Санта Рока.
