Този обичай беше повече един символ, отколкото една традиция. В първите години всички сватби биваха отпразнувани заедно. Но градът се бе разраснал и обичаят изчезнал. Само церемонията на двадесетте венчавани двойки напомняше за него.
Дожът и дожесата се грижеха сами за техните облекла и блясъка им. Те получаваха като подарък разкошни бели воали и великолепни костюми.
Процесията тръгваше от дожовия палат, за да отиде в църквата, връщаше се отново в палата, където се даваше банкет.
Обаче това тържество изгуби малко по малко своя благороден характер. С други думи, сенатът, недоволен, го премахна.
Той бе решил тогава дванадесетте брачни двойки да бъдат заместени от една дузина двойки кукли, облечени в знаците и цветовете на републиката.
Този нов обичай продължи дълго време, докато най-сетне бе премахнат и той. Скоро бе забравен.
Този пропаднал обичай даде повод да възникне подигравателното изображение на „Мария ди Лено“ (Дървената Св. Богородица), която италианският народ и сега още рисува като кукла, накичена със скъпи тоалети.
Навсякъде се приготвяха за празника с голямо старание.
Можеше да се каже, че градът се сдобиваше всеки ден с нови украси.
Будките по площада Сан Марко блестяха всяка вечер с хиляди светлини. Всеки търговец се стремеше да надмине своя конкурент и да привлече клиентела.
Грамадният площад, със своите мраморни павета, със своите грандиозни колони изглеждаше под фееричния декор за звездното небе, като една грамадна зала, където цял народ се бе събрал да танцува и се весели.
Венецианците обичаха страстно голям площад, чието име е неразривно свързано със съдбините на Италия и Адриатика.
Венецианецът предпочита да прекара дълги вечери, понякога и цели дни върху блестящия площад Сан Марко, отколкото на работа.
Любопитните се стичаха вече от всички страни, тъй като часът за удоволствията бе настъпил.
Децата се трупаха на групи около бараката на някой фокусник или при куклите марионетки, каквито имаше в един ъгъл на площада.
Скитащи артисти поставяха своите бараки, нанасяйки последните удари с чукове.
Чужденци от всички страни на света бяха се стекли във Венеция, желаещи да присъствуват на карнавала, за да се забавляват или да установят връзки с богатите патриции на Венеция, владетелката на моретата.
Последните прекарваха живота си в луди удоволствия и само доходната търговия ги избавяше от затруднения.
Те трябваше да си набавят пари на всяка цена и тогава търговците им изтръгваха стоките на ниска цена.
Тълпата вземаше през тия дни един космополитен характер.
Можеха да се забележат и турци да се разхождат на групи с апатична походка, но с жив и интелигентен поглед.
Край тия азиатци се забелязваха и други групи, гърци с нахален поглед със златни ширити по дрехите.
Тук магнатът на Далмация, с висок ръст, причесан по маниера на турците, се срещаше с полския търговец, с чуден костюм, червен и гарниран с гайтани от главата до петите.
С една дума можеше да се смята, че всички народи забравяха границите, които ги разделяха.
Негрите ходеха под ръка с унгарците с маслиноцветна кожа. Французите, германците, англичаните също се размесваха.
Най-кокетните и най-горди дами, с дълги рокли, обкичени с диаманти, с деликатни бели сандали, се трупаха пред витрините както жените от народа.
Тук-таме Скапино и Арлекино, двамата герои на италианската комедия, играеха.
Другаде някой шарлатанин събираше жените и им държеше речи за някаква божествена пудра.
Мнозина се трупаха около големите маси всред площада, където се сервираха вкусни напитки, кипърско вино и лимонади.
Съблазнителни куртизанки, понякога твърде красиви, откриваха маските си при минаването на богат патриций.
Тук-таме професионални крадци си пробиваха бързо път между тълпата от страх да не бъдат познати и арестувани.
Най-сетне на другия ден, откриването на карнавала бе тържествено обявено чрез свирене на тръби и пеене на хора.
Тълпата нададе нестихващи викове. Достатъчно бе да се открие периодът на удоволствията и волностите, за да се разпръсне недоволството, всяко лошо настроение всред народа.
Като чрез магическа пръчка споменът за непоносимите данъци, за престъпленията, извършени от висшия съвет и неговите съучастници, изглеждаше изчезнал.
— Добре е, както през другите години! — каза съвсем ниско един испанец с кадифена шапка на един монах с расо от кафява коприна. — Народът е винаги същият. Вижте го как се смее! Лошото му настроение, глухите му негодувания, всичко това вече е само една легенда.
— Какво се учудвате? — отговори монахът с живост. — Добре е, че карнавалът ни служи за нещо!
— Аз ще бъда особено доволен, мой благородни Тадео Моро — продължи испанецът с нисък глас, — ако открием следата на Марино през този карнавал. Какво мислите? Не си ли спомняте това, което каза дожът в своя делириум?
— Дожът е луд — каза монахът, под маската на когото се криеше управителят на Сан Марино. — Не мога да повярвам това, което казвате!
— Ах! Вие сте твърде недоверчив, аз, напротив, вярвам, че думите на един луд струват колкото предсказанията на един умен — рече испанецът. — Незаконнороденият е способен на всичко. Вие го знаете по-добре от мене!
— Имате ли новини от Луиджи Гримани? — запита управителят с нисък глас. — Дожесата, вашата сестра, не ви ли осведоми за съпруга си?
— Уви! — отвърна испанецът, който не беше друг, а великият капитан. — Новините са все така лоши. Дожът показва от време на време голямо ясновидство, после внезапно изпада в делириум и говори тогава глупости или гениални неща. Той твърди, че Марино Маринели се намира на карнавала.
— Как можете да вярвате на подобни химери, мой благородни Зиани? — отговори Тадео Моро с нисък глас, докато двамата слизаха по стъпалата на дожовия палат и се смесваха с тълпата маски. — Не е възможно незаконнороденият да се осмели наново да предприеме нещо. За какво ще му послужи това? Всички полицаи го дебнат и се надпреварват да го заловят, за да пипнат голямата награда.
— Вие сте оптимист, благородни Тадео Моро — отвърна Зиани. — Спомнете си за плочите на Санта Рока! Наистина, ние разрушихме флота му, убихме три четвърти от привържениците му, но той и неговите приятели са още живи. И докато те живеят, ние не ще бъдем в сигурност, заклевам ви!
Но Тадео Моро отказваше да сподели предчувствията на Зиани.
— Вярвам, че вие сте, напротив, твърде непоносим, Зиани! — отвърна той. — Упреквате ме за моя оптимизъм, а вие виждате всичко в черно!
В този момент един маскиран, облечен в дълга червена маска излезе внезапно от тълпата и доближи великия капитан.
— Стига самохвалства, хубава маско! — му шепнеше той на ухото. — Ти се страхуваш от него и ще
