Изведнъж Маринели спря.
— Погледнете — каза той на приятеля си — кой идва там?
Мълчание настъпи всред малката група. Четиримата загледаха внимателно една маска, облечена като магьосник или астролог, която тежко се изкачваше по стъпалата и идеше към тях.
Маскираният бе облечен в мантия от черно кадифе; очите му бяха прикрити под черна кадифена маска. На главата си носеше барета.
— Ако не се лъжа, този магьосник не е никой друг освен фамозният скелет, които се е преобразил… — каза Фалие.
— Бъдете разумни! — каза съвсем ниско д’Артенай, който не скриваше недоверието си.
И магьосникът не изгледаше твърде сигурен, понеже се спря за момент неподвижен и загледа безмълвно четирите домина.
Но внезапно той избухна в смях.
— Ха, ха — каза той с глас, който се стремеше да направи колкото е възможно по-силен. — Сеньорите не носеха ли вчера червени пера на шапките си.
Действително като предпазна мярка Марино бе препоръчал на другарите си да заместят с жълти пера червените от миналата вечер.
— Да, той е — каза Оргосо, — скелетът!
При тия думи мистериозният астролог издаде инкогнитото си. Той сне бързо ръкавицата си и протегна черната си ръка на четиримата маскирани, казвайки:
— Горо поздравява сеньорите!
— Да бъде благословен Бог! — извика Марино, стискайки сърдечно ръката на негъра. — По какво чудо успя да избягаш от полицаите?
Горо разказа на господаря си как бе успял да се скрие под един куп дърва, докато преследвачите му го диреха в арсенала.
— После — добави той — негърът хвърли в морето своята маска на скелет и купи една друга дегизировка със зекините, които му бяха останали.
В този момент Фалие нанесе силен удар в лакътя на Марино и обърна вниманието му върху множество дегизирани дами, с лица прикрити под гъсти воали, които слизаха на Пиацета и идеха към палата.
— Погледнете!… Дожесата иде към нас — каза той ниско.
— Имате право — подкрепи го Марино. — Това е самата Катерина, заедно с две почетни дами. Но струва ми се, че палатът крие добре тайните си — добави той. — Искам да узная на всяка цена защо дожът не се показва никъде! Ще отида сам да го призова пред съда за идната нощ.
Неговите приятели се обявиха срещу подобна лудост. Те настояваха да се откаже от проекта си.
Но всичко бе напразно.
— Моят план е съставен! — отговори Марино. — Аз ще го изпълня докрай.
После добави, обръщайки се към Горо.
— Предупреди ли Луала? Поръча ли й да ме очаква утре вечер близо до тия колони?
— Тя ще бъде точна! — отговори негърът.
— Що се отнася до теб, Горо, ти ще бъдеш близо до благородния Фоскари, който е натоварен да бъде стража пред палата… Вие, Оргосо и д’Артенай, идете веднага в арсенала и кажете на адмирала, че каквото и да се случи, Съветът на тримата забранява на войниците да напущат арсенала по време на карнавала. Утре, няколко минути преди полунощ, ще се намерим всички във вестибюла на инквизицията и аз ще ви дам нови заповеди. Довиждане, приятели!
Маските се разделиха. Докато Марино отиде в палата на дожовете, Оргосо и д’Артенай се запътиха към арсенала, Фалие и Горо останаха до мраморните стъпала.
Лакеите, поставени в подножието на голямата стълба, пропуснаха Марино, без да се интересуват за намеренията му. Често се случваше домина с жълти пера — дегизирани полицейски офицери — да проникват в палата по някоя бърза работа. Затова те не спряха фалшивото домино.
Той можеше да се страхува само от едно: да не се срещне с някой недоверчив офицер на полицаите, който би поискал да снеме маската си.
Но Маринели не мислеше вече за опасността. Учуди се, вървейки по пътя, че не срещаше никаква стража в коридорите. Навсякъде изглеждаше мрачно.
Обаче, когато искаше да проникне в дожовия вестибюл, той се срещна лице с лице с великия шамбелан Николо Стено.
— Какво търсите? Кой сте вие? — го попита последният.
— Вижте добре кой съм! — отговори храбро Марино. — Трябва да видя дожа и да му говоря незабавно.
— Сега всред нощ ли? Какво желаете да кажете на дожа?
— Натоварен съм със специална мисия до Негово Величество.
— Но Негово Величество спи!
— Е добре, трябва да се събуди!
Но когато псевдостафиорът обясни на Стено, че иде от името на Съвета на тримата, шамбеланът омекна.
— Моята мисия е тайна и трябва да я кажа само на дожа — добави Марино.
Николо Стено остави непознатото домино да влезе във вестибюла на дожа и се отдалечи.
Там Марино трябваше да се разправи и с двамата частни слуги на дожа, които отначало му преградиха пътя доста грубо.
Най-сетне той успя да ги убеди. При споменаване името на Съвета на тримата, двамата мъже замълчаха. Единият не проговори нито дума, а другият предложи сам да разбуди дожа.
Когато двамата поискаха отново да му препречат пътя, Марино извика заплашително:
— В името на Съвета на тримата махнете се от пътя ми, каналии!
Двамата слуги си казаха, че трети слуга бдеше в стаята на дожа и оставиха нему цялата отговорност на приключението.
Марино отстрани завесата, която отделяше преддверието от спалнята на дожа и пристъпи вътре.
Забеляза дожовото легло, заобиколено от разкошни завеси, бродирани със злато, и пред него, седнал на стол, третия слуга, срещата с когото не очакваше.
Но Марино не се обезсърчи.
Той пристъпи към леглото и направи знак на камериера да разбуди дожа…
— Какво означава тази смелост? Луд ли сте? — извика слугата, който бе станал от стола и се бе упътил към влезлия.
Един груб и бърз диалог се завърза между двамата мъже.
— В името на Съвета на тримата, заповядвам ви да разбудите дожа! — извика Марино.
Последният изглеждаше уплашен. При вида на стафиера — носител, без съмнение, на някоя висша заповед, той промени тона си и прояви даже ужас.
— Идете! — му извика Марино нетърпеливо. — Ще разбудя сам дожа!
При тия думи човекът се учуди отново.
— Не ще успеете — каза той. — Негово Величество е тежко болен…
— Кажете ми истината! Кажете, че е мъртъв! — каза Марино с безразличен глас, който звучеше пророчески.
— Мълчете, за Бога! Негово Величество е още жив, но съобщете на великия инквизитор, че болестта се усилва.
Марино не отговори нищо. Той наблюдаваше неподвижен, смаян Луиджи Гримани, който лежеше безжизнен, като труп, върху копринените постели.
Имаше намерение да предаде на дожа фаталната призовка, но констатира, че Луиджи бе жертван от своите съучастници.
Разбра, че участникът бе отровен от инквизицията, за да задоволи някоя престъпна амбиция.
След като бяха убили бащата и бяха направили от сина своя играчка, те искаха да премахнат, без съмнение, и последния.
Не можа да понесе по-дълго това мъчително зрелище и се отвърна бързо.
