— Стой! Кой сте вие? — извика той на идващия. Черното домино, изненадано от неочаквания вик се поколеба за момент.
— А вие кой сте? С какво право ме спирате по такъв начин? Нося на адмирала бързо съобщение от великия капитан.
— Не може! Ако направите една крачка повече, ще бъдете мъртъв! — отвърна Оргосо. — Вратата е затворена по заповед на Съвета на тримата. Не се минава!
— Я гледай ти чудо! — извика полицаят, учуден от смелостта на непознатия стафиер. — Махнете се от пътя или ще повикам стражата.
Оргосо бе заплашен от опасност, ако не вземеше бързо решение.
— Ако не мълчите, ще ви убия! — викна той.
При тия думи Оргосо взе пушката и я опря до рамото си. Стафиерът, който нямаше друго оръжие, освен сабята, се отдръпна ужасен.
Той не очакваше подобно нещо понеже полицаите и офицерите им не носеха никога пушки. Само една част от войските на арсенала имаха право на това.
Нещастникът бе в едно трудно положение. От две страни го заплашваше смъртта, понеже, ако се върнеше при великия капитан, без да предаде бързата заповед, сигурно щеше да бъде осъден, даже екзекутиран. Той взе отчаяно решение. Отправи се към вратата и извика:
— Хей, отворете в името на великия капитан.
Но Оргосо не го чака да извика отново. Спусна към него и го отдалечи насила.
— Знайте, че ще ви убия като куче, ако не мълчите — повтори той.
— Отворете в името на великия…
Един изстрел се разнесе.
Оргосо бе стрелял. Шумът от гърмежа бе разбудил съседния пост, както и няколко офицери от стражата. Скоро се чуха високи гласове, даващи заповеди, и стъпки зад голямата врата.
Оргосо разбираше добре каква опасност го заплашва. Но запази присъствие на духа.
Чу един офицер да пита:
— Какво се е случило? Кой е затворил вратата?
— Един стафиер се представи от името на Съвета на тримата и затвори с ключа на инквизиторите! — отговори часовоят, който бе говорил по-рано с Оргосо.
— Какво означава този вик и този гърмеж? — попита офицерът. — Отговорете! Аз ви заповядвам!
— Заповедта е вратата да не се отваря! — отвърна Оргосо. — Стрелях срещу един бърборко, който се опита да ме нападне.
— Гръм и мълнии! Отворете вратата или ние ще прескочим! — извика офицерът.
— Сеньор, не говорете така! Ако негодувате срещу заповедта, това трябва да го направите не пред мен, а пред великите съдии, които могат да ви дадат отговор.
Тия енергични думи произведоха ефект, тъй като зад стената настъпи мълчание и Оргосо продължи спокойно карауленето си с такова спокойствие, като че ли пазеше празен склад.
Докато тия събития се разиграваха пред вратата на арсенала, д’Артенай изпълняваше не по-малко опасна мисия. Той бе натоварен да пази стоката на астролога и да се разхожда надълго и нашироко пред една маса, претрупана с празни бъчвички на няколко крачки от кулата Сан Марко, където едно голямо отделение войници стоеше денонощно, готово да опразни площада, ако се появи някое вълнение.
Обаче, никой в тази веселяща се тълпа, която се разхождаше така наблизо, не обръщаше внимание нито на него, нито на празните бъчви.
Тази нощ дежурен управител в Сан Марко беше Антонио Мемо, човекът, който се ползваше с голямо уважение.
Той се държеше настрана от членовете на синорията и осъждаше високо жестокостта и престъпленията им.
Не бе приятел нито на Тадео Моро, нито на великия капитан. Бе отказал да потопи ръцете си в кръв и не бе съучастник на великите съдии и на техните приятели Малатеста, Фоскари и Бордоне.
Ето защо Силвио Зиани, срещайки се с Антонио Мемо в залата на Сан Марко, изпита неприятно чувство. Не бе напълно сигурен дали ще бъде подкрепен от управителя. А беше дал думата си на Тадео Моро! Бе се заклел да удържи това обещание.
Затова реши първо да разговаря с управителя, преди да вземе някакво решение. Ако видеше, че последният се държи неблагосклонно към неговите намерения, възнамеряваше тогава чрез други средства да отстрани опасността, която заплашваше него и Тадео Моро.
Антонио Мемо бе човек около четиридесетгодишен, спокоен, разсъдлив, коректен и строг.
Той бе едър, добре сложен. Неговото лице, обкръжено с брада, излъчваше енергия и доброта. С една дума внушаваше уважение.
Двамата мъже се поздравиха студено.
Антонио Мемо не се изненада като видя великия капитан да пристига в подобен час.
— Имам да ви направя важно съобщение, сеньор! — каза Зиани. — Едно съобщение, което ви интересува.
Той хвана Антонио Мемо под ръка и го отведе в един малък салон, запазен за висшите офицери.
— Вие, без съмнение, сте узнали, че. Марино Маринели, незаконнороденият се намира в нашия град.
— Действително! — отговори Мемо. — Чух да се говори за това.
— Е, добре — каза Зиани. — Висшият съвет изглежда е намерил следите му. Вероятно той е влязъл във връзки с някои от нашите полицаи и ние ще го заловим тази нощ, в полунощ, в залата на Съвета.
Но Антонио Мемо запази спокойствие и не сподели ентусиазма на великия капитан.
— Върху какво основавате вашата хипотеза? — попита Антонио Мемо.
— Охо, да вървим, че сме на прав път. Решени сме да обградим палата.
— Това е чудно желание! — каза Мемо с ирония. — Вие сте сигурни, че ще заловите Марино. Но откъде знаете това точно. Помислете за последствията. Вие смятате да заловите Маринели, без да знаете къде ще го заловите! Помислете, вие не можете да заемете палата, без да смутите празника и да нарушите един от най-свещените обичаи на народа!
— Да — отвърна Зиани, притеснен от справедливата забележка на събеседника си. — Но разсъдете какви последствия, за сигурността и почивката ни ще извлечем от този лов!
— Може би отдавате на това голяма важност — добави Антонио Мемо.
— Значи ще го направим, сеньор? — запита Зиани. — Желаете ли да застанете начело на вашите войници?
Но управителят нямаше намерение да възприема плана на Зиани.
— Моля ви, умолявам ви, направете го! — замоли се Зиани. — Поемете цялата отговорност от това действие.
Антонио Мемо забеляза, че е по-добре да употреби своите полицаи за тази цел.
— Аз нямам достатъчно доверие в тях! — отговори Зиани.
— Как? Вие не ги смятате за достатъчно смели да заловят един човек, от когото всички се страхуват?
От моя страна, мога да ви призная, че не отдавам голяма важност на този Маринели.
— Значи вие отказвате да тръгнете с вашите войски? — каза Зиани, който бързаше да приключи този унизителен разговор.
— Нямам никаква причина да направя тази демонстрация, — отговори Мемо, — и, вследствие това, не мога да се съглася с вашето желание. Не забравяйте, че никога не сме смущавали обичаите на народа. Да не употребяваме въоръжена сила в този момент, когато опасността е близка и, може би, неизбежна. Да бъдем предпазливи!
— Тогава принуден съм да се обърна към адмирала, командуващ арсенала — каза Силвио Зиани, побледнял от ярост.
Той стана и двамата мъже се сбогуваха.
Зиани напусна бързо салона на Сан Марко, за да потърси сигурен пратеник.
Времето течеше. Тадео Моро още не се връщаше.
