Великият капитан проявяваше все по-голямо и по-голямо безпокойство.
Първото черно домино, което забеляза, бе д’Артенай, който стоеше на стража до масата на магьосника.
Силвио Зиани, който го помисли за един от своите стафиери, пристъпи към него.
— Познавате ли ме? — го запита той полугласно.
— На вашите заповеди — отговори д’Артенай с хладнокръвие. — Вие сте великият капитан.
— Добре, тичайте тогава в арсенала и предупредете адмирала да изпрати едно отделение към палата.
— Нека Ваше Превъзходителство ме извини! — отговори д’Артенай, — но аз нямам право да напусна моя пост!
— Как — каза Зиани, учуден от този отговор, — вие отказвате да се подчините на заповедта на великия капитан?
— Аз съм тук по заповед на Съвета на тримата и не мога да напусна поста си — отговори д’Артенай със същото спокойствие.
— Вие ще платите дързостта си! — отвърна Зиани, скърцайки със зъби.
И той се впусна в тълпата да потърси друг стафиер.
Скоро можа да намери едно любезно черно домино, което обеща да отнесе неговата заповед, колкото е възможно по-скоро.
Знаем съдбата на този нещастник.
В момента, когато Силвио Зиани се готвеше да влезе в салона на Сан Марко, стана свидетел на убиването на Малатеста от Горо.
Видя нещастника да тича по протежение на колоните, викайки: „Убийства! Убиват ме“, после да слиза по стъпалата и да се спуща към тълпата.
В този момент астрологът, който го преследвате, го достигна и го прободе със сабята си.
Веднага много любопитни се събраха. Голяма тълпа се струпа около агонизиращия.
Великият капитан използва това и се отправи към кулата Сан Марко, викайки:
— Убиват сенаторите! Бунт! Войници, вземете оръжията си и опразнете площада!
Войниците, които познаваха строгостта на великия капитан, го послушаха. Те се готвеха да излязат при Зиани, когато първите от тях останаха неподвижни, спирайки устрема на другите.
Те бяха свидетели на това ужасно зрелище.
Д’Артенай, мистериозното черно домино, бе внезапно отворил сандъка, поставен на масата и извади един фитил, който се готвеше да запали.
После дръпна масата настрана и разби малките бъчвички, които не съдържаха вино, а барут.
— Назад, войници! — извика той, държащ до разчупените бъчви горящия фитил в дясната си ръка. — Нека никой не излиза от Сан Марко или цялото здание ще бъде превърнато в развалини.
Ужасените войници отстъпиха… Само Силвио Зиани остана прав навън. Той бе чул думите на д’Артенай. Разбра най-сетне, че черното домино не е никакъв стафиер, а опасен неприятел.
Гневът му бе неописуем, когато видя войниците да се отдръпват и да отстъпват под заплахите на доминото.
Ако петте бъчвички бяха възпламенени, експлозията би била страшна, непоправима. Не само целият палат би се срутил, погребвайки под развалините всичките си обитатели, но и невинните, веселящи се хора щяха да заплатят с живота си своята разходка по площада Сан Марко.
Общо мълчание от изненада и страх отговори на думите на д’Артенай.
Със заплашително държание, с горд поглед, решен да умре, той хвърли към великия капитан едно предизвикателство.
Фитилът гореше в ръката му… Бе свалил маската си, показвайки неустрашимото си лице. Още веднъж повтори ужасното си заплашване.
Великият капитан се чувстваше безпомощен и не можеше да направи нищо на този храбър човек, готов да продаде така скъпо собствения си живот. Беснееше от ярост.
Тадео Моро още не се връщаше.
Може би той бе тоя, чието тяло сенаторът бе видял лежащо на стълбата?… Може би бе предаден на полицията?… Зиани не знаеше точно какво се е случило.
Една безумна мисъл мина през ума му.
Помисли да се отърве чрез един изстрел по героя, който заплашваше да ги погребе, него, войските му и неговите приятели и съучастници…
Произнесе едно ужасно проклятие и отправи страшен поглед срещу д’Артенай, като че ли щеше да го порази с безпомощната си омраза.
В този момент мина един войник, въоръжен и с раница на гръб. Зиани скочи върху човека, изтръгна му оръжието, което бе пълно, и се прицели…
Всичко това бе сторено с изненадваща бързина. На д’Артенай не остана време да се защити.
Един гърмеж се разнесе. Вик на ужас се понесе над тълпата, ням свидетел.
Д’Артенай се строполи долу. Куршумът на Зиани бе пронизал мозъка му.
Фитилът падна от ръката му и се търколи до една от бъчвите.
Щеше ли да се възпламени барутът? Или фитилът щеше да изгасне, без да предизвика пожара и да доведе до катастрофа?
Никой не се осмели да се доближи до нещастника, който лежеше безжизнен сред локва кръв. Никой не се осмели да провери дали фитилът ще извърши или не гибелното си дело.
Внезапно един човек премина през тълпата, която се отдалечаваше на разни страни, пробивайки си път с ритници и юмруци.
Този човек бе астрологът! Но той бе загубил маската си и баретата си. Изпъкваше цялата глава на негъра на Маринели.
Безстрашен, той се отправи към бъчонките с барут, вдигна фитила, хвана го с ръка и застана в същото положение, както нещастния д’Артенай.
Силвио Зиани, смаян за момент, позна Горо.
— Това е негърът, проклетият роб на Маринели! — извика той, кипящ от ярост. Дайте ми още една пушка! Бързо, една пушка! Ще дам всичките си скъпоценности за една пушка!
Той се огледа наоколо. Но тълпата, войниците, всички бяха избягали. Беше останал сам срещу негъра. Никой не се осмеляваше да се приближи да му даде пушка, а през това време негърът зловещо се смееше.
Силвио Зиани се отправи към салона, за да повика още веднъж войниците.
Но Антонио Мемо му отговори, че не желае да вземе върху себе си отговорността за една толкова ужасна заповед.
Той отказа.
Силвио Зиани бе полудял от ярост и нетърпение.
— Една пушка! Кой ще ми даде една пушка! — извика той. — Ще дам палата си за една пушка.
Спусна се навън и затича като обезумял по площада.
Почувствува, че всичко е загубено, че нещо ужасно се е случило в палата, че трябва да мисли за спасението на собствения си живот.
Продължи да тича, да тича стремглаво. Смеси се с тълпата, която се трупаше по Каля Марчерия, премина покрай къщите като бандит, който се страхува да не го заловят и се прибра в палата си, за да се приюти от неприятелите си.
През това време негърът бе съобщил на тълпата, че цялата опасност е преминала и че управителят обещава да запази общественото спокойствие.
После той угаси с крак фитила, който гореше още на земята.
Тогава тълпата се устреми отново към палата. Посмелите се приближиха до бъчвите и мраморните стъпала, искайки да им се обясни какво се е случило и Антонио Мемо, любимецът на народа, да направи една анкета.
Горо се предложи да остане при управителя. Мемо застана начело на войниците, които оградиха палата и анкетата започна.
